Кал, блата, тресавища, плякащи ями, гнили изпарения, мехури газове, синьокафва мъгла, която дръзни гърлото — ето какво е мястото на моето курдландско приземяване, ето къде долетях след 249 години, както показва броячът. Като заобиколих отдалече блестящата Луна, която ме беше подвела някога, се насочих към севера, който зеленееше по края на полярните снегове, като оставих далече зад кърмата на кораба сивите обриви на градовете. Когато слязох за първи път по трапа, едва не се удавих в рядката кал, защото блестящият от влага тревен килим се оказа блатна кора. Нищо така оплескано като кърмата на моята ракета май не съм виждал досега. За лагер не може и дума да става. Като че ли трябва да си направя някаква пирога, а най-добре ще е да си взема водно-кални ски. През нощта — бълбукане, кълколене, пльокане и хлипане на блатни газове. А как смърди тук! Нямаше за какво да бързам.

Ракетата потъва бавно в мазната субстанция. Изчислих, че за една седмица ще потъне до носа. Трябва да започна бързо разузнаване. Но как да бързам с разузнаването при такива условия? Тъй като вчерашният ден беше нулев, на днешния давам номер първи. Върнах се от обиколката омазан до ушите, но много доволен, че видях курдел. Но може и да беше кхуердел или КРДЛ. Беше прекалено тъмно дори в полезрението на ноктовизора, за да мога да разбера добре. Страховито животно. Вървеше, вървеше и вървеше край мене, както бях клекнал зад един прогнил пън, и краят му не идваше, макар че през цялото време се движеше в тръс. Какво е за него калта, след като има крака като кули. Прецених, че е четвърт миля, или възел, ако се има предвид воднистия терен. Така че видях истински курдел. Курдлите съществуват. Те са животни, а не някакви градоходи. Но дали моето наблюдение има силата на доказателство? Нали не мога да го кача на барда на ракетата. Трябва да си помисля. Утре е следващата обиколка, този път през деня.

Ден втори. На тази планета стават необикновени неща. А по-точно — отвратителни. Още не съм се отърсил от впечатлението. Видях със собствените си очи как един голям курдел се приближи в тръс до един по-малък — това стана насред голо поле, доста сухо дори, обрасло с червеникава тревица, сред каквато на Земята можем да намерим червена млечница, — та притича той до малкия, който пасеше, подуши го отвсякъде, повърна и тогава другият падна най-напред на предните си, а след това на задните си колене, съвсем като камила (но по-голяма от кит), изяде всичко, облиза се и зави. А зави толкова диво, глухо, хрипливо и печално, толкова безнадеждно и мрачно, сякаш виеше вечно намръщеното пространство, та чак мраз прониза тялото ми, изпълнено все още с отвращение. Тогава големият хвана коленичилият за ухото, откъсна му го с едно щракване на челюстите си и започна да дъвче, като мляскаше методично и движеше уста напречно като крава, когато къса със зъби млади листенца. След това отхапа другото ухо на малкия, но веднага го изплю, сякаш не му хареса на вкус. Тогава коленичилият се раздвижи. Явно му се повдигаше. Като се гледаха отблизо в очите, ококорени стъклено, големият и малкият курдел зареваха така, че чак ме полазиха тръпки. След което се изправиха, поровиха почвата със задните си крака и се отправиха без да бързат в противоположни посоки. Какво ли можеше да означава това? Приближих се внимателно до отъпканото място, с ями като същински кладенци, следи от краката им, сплескани в петите и по-широки от еднофамилна къща. От зеленикава локва, голяма колкото езеро, тихо, без нито една дума излизаха ниски прегърбени същества, съвсем човекоподобни, защото бяха двуноги, но всяко имаше отзад допълнителна двойка къси крайници, от които се стичаше не толкова вода, колкото по-скоро течност, за чийто произход изобщо не бих искал да разсъждавам. Бяха цивилизовани, защото имаха дрехи, и то двуредни, с копчета както отпред, така и отзад, с широки коланчета — съвсем като на реглан, — а допълнителните им израстъци изобщо не бяха крака, а нещо като поли на фрак. Бях взел полите за крайници, защото се полюляваха доста тежко при движението на съществата, натъпкани като чували, и ето че един от тях бръкна вътре и в ръцете му се озова кожен мех, който веднага допря до устата си. Значи бяха джобове за слагане на ядене и пиене. Като пиеха често от меховете, те събираха в торби водораслите, които плаваха в локвата, след това един висок изкашля нещо, всички се построиха в дълга редица и отнякъде, но понятие си нямам откъде, се появи бюро. Трябва да беше сгъваемо и сигурно някой го е носил като раница на гърба си. Високият седна зад бюрото, редицата същества, образувайки набързо дълга опашка, започна да се движи бавно, а като минаваше пред седящия, който беше някакъв чиновник — в това не се и съмнявах, — всеки му показваше поред нещо триъгълно, белезникаво, което държеше в ръката си, може би удостоверение, а може би хартиена или пластмасова карта. Седнал с широко разтворени назад колене, чиновникът постъпваше с всеки от проверяваните по един и същи начин: най-напред гледаше документа му, след това лицето му, а накрая надничаше в неголяма, много дебела, мокра, мръсна книга или тетрадка, като движеше пръст по страниците, сякаш търсеше там съответното място. След това вземаше триъгълната карта от проверявания, слагаше я на бюрото, удряше печат и кашляше кратко, а аз продължавах да се чудя как всъщност може да прави всичко това наведнъж, защото за да разлиства книгата, му трябваше трета ръка, а видимо имаше само две. Накрая забелязах, че не седи на никакъв стол, а на един от своите побратими и той, свит под тежестта на чиновника, му подаваше постоянно някакъв списък или каталог. Това се вършеше доста умело дори, но краката ми изтръпнаха, защото бях приклекнал в неудобно положение зад купчина кал, после проверката свърши, бюрото се озова със сгънати крака на нечий гръб, всички застанаха в колона по трима и замаршируваха направо към хоризонта, където синееше гъста иглолистна гора. Приклекнал през цялото време, не се осмелих да се покажа. Като се върнах в ракетата, се мих, чистих се, оправях си облеклото, особено обувките, и мислех за всичко видяно.