човека дългото пребиваване в празното пространство, си помислих, че ако двамата бяха един индивид от индиански произход, щяха да се казват Ревящата сьомга155. Професор Сомон се оказа ценна придобивка за нашата компания като познавач на волянската философия. От XXII век тя била, изясни ни той, релативистична по отношение на субекта, а приложна по отношение на обекта. С други думи, тогава, когато на Земята субектът или, по-просто казано, философът е винаги човек, на Енция философстват и машините, а също и облаците, защото някои видове съобразони, отнасяни от вятъра, се събират по границата на тропосферата във вид на необикновено разумни цирокомулуси и нимбостратуси, които като нямат какво друго да правят, размишляват за смисъла на битието. Времето на Акс Титоракс, бунтарския мислител, заобиколен и на смъртното си ложе от верни ученици и полиция, си е отишло безвъзвратно. На миналото принадлежат също така проблемите на една или друга власт. Истинските дилеми възникват за философията едва когато благосъстоянието придобие тревожни размери. След като лошите неща трябва да бъдат все по-малко, а приятните все повече, то с логическа необходимост оптимумът се покрива с максимума на благата, свободите, удоволствията и развлеченията и с минимума опасности, болести и тежък труд. Минимумът е равен на нула, следователно никаква работа, никакви болести, никакви опасности, а максимумът е там, където сладостта от живота става неизчерпаема. Този с такава прецизност установен оптимум никой обаче не може да издържи. Някъде по пътя прогресът се превръща в собствено противопоставяне, но никой не знае къде. На това се основава така нареченият парадокс на Шлапенрок и Кикс. Като взе думата след своя колега, професор Рьорен ни разясни, че не е чак толкова зле, колкото може да се предполага. Във всяко общество има мърморещи ретрогради, които дърпат назад към така наречените „минали добри времена“, но няма връщане в миналото. Напротив, етикосферата трябва да се издигне на нова висота на развитие. Засега това е само проект на управляващите, разработен от Съвета на ентофилите156. Идеята изглежда твърде проста. Всяко общество отговаря най-добре на хората от някакъв конкретен тип. И изобщо не е задължително тези хора да принадлежат към неговия елит. Благодарение на вродената си природа те правят с удоволствие именно това, което е важно и възможно за тяхното време. Това са конквистадорите в епохата на имперската експанзия и търговците, когато тази експанзия завладее далечни територии. Могат да са учени, когато първостепенно значение има науката. Духовници по време на воюващата църква. Има също така хора, на които не им е удобно в спокойни времена и които между другото могат сами да нямат ясна представа за това. Те набират сила по време на всеобщи катастрофи или войни. Има също така готови да се жертват хора, които живеят като помагат на другите, и има аскети, които извличат полза от лишенията. Историята е театър, а обществата са актьорски колективи, които получават роли в играещите се пиеси, но никоя от тези пиеси, през никой исторически период, не дава поле за изява на всички актьори. Създадените за велики трагици нямат нищо общо с фарсовете, тъй както бронираните рицари нямат място в камерните граждански представления. Егалитаризмът е житейска програма, в която всички трябва да играят наравно и по малко и никой там не може да изиграе голяма романтична роля, защото за такава няма място. Такъв нещастник е осъден да си съперничи с останалите по брой на изядени твърдо сварени яйца, по каране на велосипед с гърба напред като едновременно с това изпълнява скерцо в ла минор на цигулка или подобни палячовщини, които единствено свидетелстват за пропастта между неговите стремежи и скърцащата действителност.

С една дума, различните времена дават предимство на различни характери и във всяко едно от тях значителна част от обществото е масов фон за избраниците на съдбата, защото единствено чистата случайност може да направи така, че съответният темперамент да съвпадне със съответния за него исторически момент.

Това може да се каже и малко по-иначе. Светът, в който индивидът с определени качества на духа може да ги развие най-добре, е особено благоразположеният към него свят, но няма такова универсално благоразположение на света, което да удовлетворява в една и съща степен всички видове човешки натури. Такава възможност дава едва създаването на синтетичната среда. Тя може да бъде благоразположена към отделните хора по индивидуална кройка и нагласа (но за благоразположение към определени натури трябва да се признае и съобразната съпротива на света, защото има някои от тях, които са родени за борба с противодействията). Следователно средата ще бъде предизвикателство за тези, които обичат да рискуват, спокойно пристанище за порядъчните меки души, непозната земя за откривателските натури, скрито съкровище за романтичните търсачи на приключения, олтар за жертвоготовните, за стратезите — бойно поле, област на непрестанен труд за работохолиците и не се знае само засега какво трябва да прави подобен свят с подлеците, защото и такива не липсват. Вглеждането по-отблизо показва, че съществуват огромно количество разновидности на героизма и страха, на любопитството и безразличието, на жаждата за борба и жаждата за спокойствие, а същото засяга и подлостта. Така че благоразположената и разумната среда трябва да стане крояч на жизнената материя и така да я шие, че всеки да получи това състояние, което му съответства най-добре. Една само, но ужасна трудност трябва да се преодолее, за да стане това, когато всички технически средства бъдат вече готови като среда, която се адаптира безпогрешно към човешките натури. Всеки трябва да чувства пълна автентичност на битието си. Никой не трябва да смята, че играе като на сцена и следователно може да слезе от нея всеки момент. Че го заобикалят специално направени за него декори. Ако това е игра, а по-скоро система от много игри, дадени от средата на нейните обитатели, тази игра трябва да бъде без съдебни искове към нея и без прекъсване, смъртно сериозна като живота, а не условна като забавление. Така нито един играч не ще може да напусне обществената шахматна дъска, за да я погледне извън нейните очертания. Той не трябва да знае какво му предстои, никой не може да подрежда правилата на собствената си игра или на играта на другите индивиди, защото в подобно положение това са прерогативи, равни на Божите. Оттук възниква старият като света въпрос quis custodiet ipsos custodes157? Кой трябва да стане този Deus ex machina158, който пази ангелите хранители на отделните индивиди и се грижи чрез тях за колкото справедливата, толкова и съвършена оптимизация на съществуването им? Зад всеки, дори и най-находчив отговор на този въпрос, непременно застава призракът на криптокрацита159 и борбата се води за нейното елиминиране, така че разпределението на синтетичните съдби да бъде изцяло децентрализирано. Този социотехнически проблем в превод на езика на традиционната религиология означава да се даде начало на пантеизма. Криптократът няма да може да бъде намерен по същия начин, по който не може да бъде намерен Бог, защото е навсякъде едновременно. Но ако нещо в тази преправена хармония се развали, кой ще го поправи? А тъй като някой трябва също така да я проектира и да я пусне в действие, на този индивид, или група индивиди, ще бъде предопределено да изиграе самозвано, явно или, още по-лошо — тайно, ролята на Бог в това всеобщо представление. Засега се говори за многофазов преход от обикновена към криптопревиденциална етикосфера. Донякъде почти както е в Библита, прасъобразоните ще създадат съобразоните, съобразоните ще дадат на света съобразонилите, които ще поставят началото на следващите поколения, докато се стигне до стабилизаторите, наречени окончатори, които се равняват по саморемонтиращата си сигурност на стихиите на Природата. И това ще бъде Рекреационна креация в рамките на Космическото прасътворение. Далечен е пътят, отрупан с препятствия, но целта е видима и оптимистите смятат, че след някакви си двеста до триста години парадизацията на Воляния ще стане постигнат факт.

Това изложение направи на касетонците колкото значително, толкова и отрицателно впечатление. Самото съзнание за непостижимо аранжиране на съдбата, заяви лорд Ръсел, е катастрофа за разума и призив за бунт. Трябва да се опасяваме в това напълно ново общество от безчет нови форми на безумие, страдание и отчаяние. Дори Карл Попър се съгласи тук с Ръсел. Но Фийерабенд отбеляза, че това не би трябвало да е толкова лошо. Защото има, каза той, неща значително по-лоши от старателно дозираното всеобщо щастие. Другите не искаха да се съгласят с него. Изведнъж думата поиска мълчащият до този момент адвокат Филкенщайн. Уговорих двамата лордове и Фийерабенд адвокатът да получи възможност и да представи своята гледна точка, с което в края на краищата се съгласиха без особено голямо желание.

— Господа — обади се Филкенщайн, — макар че съм само едно второразрядно адвокатче с по-скоро безинтересна клиентела, изключвайки присъстващия тук господин Ийон Тихи, и през живота си не съм прочел толкова мъдрости, колкото всеки от вас е чел за един ден, искам да дам и моята лепта, след като съм се оказал в тази касетъчна компания. Моят, благословена му памет, баща имаше в Чорткова антиквариат и много свободно време, така че четеше философите и не слагаше капка в устата си с изключение на