които уж някога е обърнал внимание на този въпрос, след което читателят е длъжен да струпа пред себе си opera omnia147 на този автор, който най-напред го препраща с препратки там, където зимуват раците, преди още да се е заел с четенето на статийката му. Но в днешно време това е прекалено.

— Опасвам се, че господин Фийерабенд намеква за моя почитаем колега от Камарата на лордовете — каза Ръсел. — Има нещо такова! Но може би е време да спрем с язвителността ad personam148? В този хладен касетъчен гроб размишлявах много за моята теория за типовете. Тя може да се приложи към онтологита, а не само към логиката. Съществуват онтологични предпочитания, както съществуват предпочитания към женския пол. Аз лично винаги съм имал склонност към блондинките, а проблемите ми са идвали от това, че те не винаги са имали склонност към мене. Могат също така да съществуват различни ТИПОВЕ познание. Разбира се, казвам това като макет. Препоръчвам да се използва думата „макет“ заради мъжкия ни пол, нищо че е в plusquamperfectum149.

— Макет като пакет? — каза Фийерабенд и избухна в сямх. Най-напред се захили иронично и леко, после даде на половин мощност, след което започна да се смее така гръмко, че даже високоговорителите запращяха.

— Какво толкова смешно видяхте в моето малко терминологично предложение? — попита Ръсел.

— О, не — отвърна Фийерабенд, като все още се давеше от смях, — просто си спомних една брюнетка, защото лорд Ръсел…

— Господа — апострофирах ги меко, — осмелявам се да обърна вашето внимание върху това, че касетите ми струваха над 9000 франка и то швейцарски! Искам да се посветя в тайната на най-висшите явления на битието, искам да ми подадете ръка за помощ, фигуративно, разбира се, и макар че не съм ви равен по интелект, разчитах на резултати от вековно общуване с такива умове като вас… а сега тези блондинки и брюнетки…

— Ако някой иска да стигне някъде — каза Бертран Ръсел, — трябва да се погрижи за добри коне и да ги впрегне по съответния начин в каруцата. Ние обаче, господин Тичи (така изговаряше името ми), никъде няма да ви заведем, защото не сме дружен впряг. Всеки от нас е дърпал във философията на различни страни… Така че, ако искате да разберете нещо, моля да изключите моите ценни колеги.

Тук се разнесе хор от изпълнени с възмущение протести. Надвиках всички, като ги призовах да се изкажат по въпроса за енцианската етикосфера. Съгласиха се.

— Може би — каза лорд Ръсел — тези птичи синове са успели да създадат тази така наречена етикосфера, но така са си създали индивидуални затворчета, огромно количество невидими усмирителни ризи. Всеки достатъчно силен стремеж към всеобщо щастие завършва с построяване на затвори. Самата идея е ирационална фатаморгана на разума…

— Винаги съм го твърдял — обади се със силен старчески глас лорд Попър. — Corruptio optima pessima150 и така нататък. Спектърът на социалните състояния е едноосен, разположен между затвореното и отвореното общество. Левият екстремум е тоталитарна тирания, или тази, която управлява всичко човешко, включително и съдържанието на песните в детските градини, а десният екстремум е анархия. Демокрацията се намира долу-горе по средата. Енцианците явно са се опитали да свържат двете крайности, за да може всеки да живее в общество, което е едновременно затворено и отворено, и да прави, каквото си иска, ограден от невидимия си мехур от ненарушими предписания. Това може да се нарече тирархия, но от нея не би могло да последва нищо добро. Смятам, че там дори има повече нещастие от всякъде на друго място.

— Защо, лорд Попър? — попитах аз.

— Защото този, когото изтезават в една полицейска държава, може поне да вярва, че ако престанат да го изтезават, би могъл да изгради с останалите един щастлив свят. А този, който е гален непрестанно под надзора на държавата от така наречената синтура, не може дори мислено да избяга някъде, защото вече няма къде. Поносими са само средните състояния на обществената агрегация.

— А аз мисля — каза Фийерабенд, — че където няма law and order151, печелят зъбите, лактите и ноктите, а където има law and order от пелените до крематориума, нещастието трябва да е същото, само че има друг вкус. Лорд Попър със своята апология на отвореното общество трябваше да отбележи, че това е учтиво название на ситуация, в която има големи и малки кучета, на които им е позволено да се лаят, но не да се хапят. Като дете се зачитах в красиви разказчета за бъдещ свят, в който жените домакини се преквалифицират в доцентки по лимнология, портиерите в професори по обща теория на всичко, а останалите творят, колкото си искат, в резултат на което се възцарява нечуван разцвет на изкуствата. Чудно е колко много хора, които съвсем не са били глупави, са вярвали в подобни глупости. Ами че повечето от тях изобщо не искат да прекарат живота си като събират стари раковини и не ги интересуват други раковини освен тези в клозетите, а за въпросите, свързани с края, започват да мислят след посещение при лекаря, който на въпроса за диагнозата дава уклончиви отговори. Ефектите от тоталната автоматизация трябва да са ново издание на така нареченото в средновековието Hollenfahrt152. Различни пътища водят към ада. Някои са покрити с рози и полети с мед. Отвореното общество е по-добро от затвореното само от гледна точка на това, че от първото е по-лесно да избягаш отколкото от второто. Друга работа е, че не се знае къде да избягаш. Но винаги е по-приятно да имаш зад себе си отворени врати, отколкото врати с решетки и заковани с гвоздеи за рамката. Аз поне така възприемам това.

— А аз писал ли съм някъде, че отвореното общество е някакъв идеал? — нахвърли се Попър върху Фийерабенд. — Като скептик винаги съм бил на страната на по-малкото зло.

— Жалко, че не сте се ограничили с това — каза Фийерабенд, — защото вашата концепция за научното познание не издържа на критиката, както съм посочил, и между другото не съм нито първи, нито последен.

— Самият Айнщайн призна, че имам право — започна живо засегнат Попър, но Фийерабенд не му даде да довърши.

— За обстоятелствата, при които Айнщайн, човек с добро като на гълъб сърце, е признал, че имате право, сте писал вече, лорд Попър, толкова пъти, че е достатъчно само да споменавате къде. Доктор Чипендейл ми каза, че тогава Айнщайн е имал мигрена и е погълнал значително количество прахове за главоболие, чието затъпяващо действие е познато на всички.

Обиден, Попър млъкна. Дългата тишина беше прекъсната най-сетне от Ръсел.

— Моят уважаван колега философ от Камарата на лордовете е имал нещастието да се роди системен философ във време, в което вече не може да има системна философия. Трябва да се погледне истината в очите, колега Попър! Господин Фийерабенд е умерен анархичен екстремист в теорията на познанието, аз съм неимперативен антиинтуитивен категориалист в аналитичен стил, а лорд Попър е създател на няколко остроумни концепции, но е също така и несинкатегорематичен нагревател на неутрализирани онтологично кюфтенца в сос от Circulus Vindobonensis153. От кръга, в който Витгенщайн сия, сия, докато не престана да сияе. И кръгът прашасва на тавана. Та еклектичният синкретизъм в произведенията на господин Попър…

— Вие сте си сменяли възгледите по-често и от долните си гащи! — извика ядосаният, направо изваден от социостатично равновесие лорд Попър. — Какво ви е останало от годините на първата ви младост, лорд Ръсел? Три тома „Principia Mathematica“154, писани с мъка в продължение на години. Затова нямам търпение да кажа, че Чанг Венг или Пинг Понг, защото не мога да помня китайски имена, програмира компютъра си така, че всичко, което Б. Ръсел е доказал в прословутите си „Principia“, машината го свърши за осем минути, със средна скорост на самоубиец, който се е хвърлил от деветдесетия етаж на Юпитер, където, както е известно, гравитацията е толкова пъти по-голяма от земната, колкото пъти домашната прислужница на господин Тихи е объркала сметките от пералнята в своя полза.

Последните думи ми се сториха толкова шокиращи, че направих значително усилие и наистина веднага отворих очи. Най-лошото беше това, че не знаех в кой момент съм заспал, но се срамувах да си го призная. Като че ли обаче не бях изпуснал прекалено много, защото се препираха, макар и не чак така, както ми се беше присънило. За да ги раздвижа малко, вкарах в дискутъра двама волянисти, единият се казваше Биониз Рьорен, а другият Пиер Сомон, и веротно под влиянието на някакво вцепенение на духа, в каквото поставя