така, както са говорили, докато са били живи, а както са писали, поетите, да речем — само в стихове. Както е във всички инструкции, там имаше много неразбираеми професионални термини и неясноти, от рода на забележката, че колкото по-отдавана е умрял някой, толкова по-малко е „обяснителен“ и затова на никого не се препоръчва да се възкресяват индивиди от много стари времена с изключение на историците, защото никой друг няма да успее да завърже с такава личност разговор, освен ако не разполага с експликатор. Не мога да кажа, че от това ми се изясни нещо, затова след кратък размисъл сложих в компютъра касета с Рупърт Трути, разчитайки на това, че е professor of computer science140 и ще ми даде съответните разяснения. Веднага след като натиснах клавиша GO141, чух приятен баритон, седнах и го заслушах леко удивен, че изобщо не изчака да го попитам нещо, а заговори сам, без да млъкне.

— Аз съм Рупърт Трути от Massachusett Institute of Autofuturology142 и се занимавам, както показва името на моя научен център, с прогнозиране на прогнозите, или с откриване какво ще предсказват прогнозистите от бъдещите столетия. Любезно подчертавам, че след като съм касетон, както се наричат популярно касетиранияте лица, мога да черпя от контейнерите с памет на компютъра, в който съм сложен, без каквито и да е ограничения.

— А защо, професоре — прекъснах го аз, — вие можете, а индивидите, умрели много отдавна, по всяка вероятност не могат? Прочетох го в инструкцията…

— За да разбереш каквото и да е — отвърна Трути, — трябва да знаеш нещо предварително. Защото разбирането означава да сложиш чутото в главата, като се спазва определен ред. Именно затова никой не помни първите житейски възприятия от бебешкия си период, защото тогава още не е знаел нищо. Но, мой благородни възкресителю, колкото повече неща е разбрал някой в една епоха, толкова по-малко може да разбере в следващата, защото главата му е натъпкана със старини, а му е натъпкана, защото вчерашната свещена истина е днешен предразсъдък и досадна дивотия. Макар че съм цифроник, аз мога да използвам другите дялове от паметта на този компютър, в който сте ме сложили, защото имам някакво понятие от биология, психоника и физика, затова зная какво е експертолиза и енспертолация, но сложете тук Платон и ще се убедите, че нищо няма да научи…

— А какво е това? — попитах любопитно.

— Експертолизата е разтваряне на експертите в огромния океан от информация, а енспертолацията е защитен рефлекс, при който експертите се самоизолират от страх. Що се отнася до експертоластиката…

Може да постъпих неучтиво, но изключих професора, защото се страхувах, че с по-нататъшните си обяснения ще направи неразбираемо това, което успях да науча от него, седнах над купчината касети и започнах да обмислям как да оформя научния кръг, за да имам интелектуална полза от дискусията. Вече изобщо не мислех за хибернация. Как, след като можех да започна разговор с най-великите духове на историята, бих могъл да се отдам на цели векове безсмислено хъркане? Сложих тогава в компютъра касетите с Бертран Ръсел, Карл Попър, адвоката Финкелщайн (макар че беше дух minorum gentium143, исках да го имам в компанията си като симпатичен познат) и въпреки предупрежденията на професор Трути, добавих Шекспир. Бих се заклел, че си поръчах и Айнщайн, но макар че изсипах всичко от кутията на пода, намерих само Фийерабенд и ядосан, че не мога да направя рекламация — бях се отдалечил вече на няколко трилиона мили от Земята, — се приготвих за разговора, което ще рече, че си нагласих удобно масичката с крекери и тоник, а под кръста си сложих възглавница. Включих компютъра, но изядох и изпих всичко, а не се чуваше нищо, докато съобразих, че моите касетъчни спътници отдавна вече спорят помежду си, но високоговорителят е намален. Завъртях необходимото и чух гласа на Бертран Ръсел.

— Умът, господин Фийерабенд, е сила, с която се решават проблеми, и затова най-блестящия ум може да се използва за най-глупави неща. А мъдростта включва в себе си и избора на проблемите.

— Осмелявам се да не се съглася с лорд Ръсел — отвърна на това Фийерабенд. — Мъдростта е преди всичко самопознание, казано класически, а по-съвременно — откриване къде собственият ти разум има празноти и липси. Това е, разбира се, сократизъм. Както е известно, на идиотите им се струва, че знаят всичко. Идиотът, особено кръглият, само ако му предложите, е готов веднага да стане президент на САЩ. По-благоразумният човек първо ще се замисли, а мъдрецът по-скоро ще скочи през прозореца. Прекаленото струпване на мъдрост сковава до онемяване, макар да смятам, че мълчанието на Витгенщайн144 е имало друга причина.

— Ако се съди по вашето красноречие, колега Фийерабенд, по-скоро не сте заплашени от прекомерна мъдрост — каза Ръсел. — Не само хората са глупави, има също така глупави философски системи, резултат от явление, което бих нарекъл ефект на историческа монументализация на каквото и да е. Имало един английски крал, който искал и да остане религиозен, и да преспи с някоя и друга жена като със съпруга, макар че вече бил женен. Какво да прави тогава? Като не можел да се откаже от похотта си, променил малко религията, отделил английската църква от Рим и така се появил англиканизмът. Както е известно на всеки, който ме е чел, Хегел е бил мислител от рода на така наречените неразбираеми хвърлячи на прах в очите и именно на това дължи трайната си популярност, макар че вече не е такава като преди сто години. Прецизният глупак е по-малко вреден от неразбираемия, защото неразбираемият е невеж и поради невежеството си вниква по-навътре в нещата. Позволих си да разясня това в моята „History of Western Philosophy“145 и естествено множество обидени глупаци ме хванаха за гърлото. Като Дюи, например. За съжаление savoir-vivre е изискване не само за Камарата на лордовете, но и за философските полемики. Едва след смъртта човек може да си позволи да обхване цялата истина без ограничения. Но аз и така съм бил винаги любител на истината, което ми е струвало много главоболия. Който предлага нова философска система, дава с това да се разбере, че се е приближил до истината повече от всички хора преди него. Следователно всяко подобно предложение съдържа недостижимата мъдрост на нейния автор. А нормалното разпределение на интелигентността в обществото засяга и философите, затова и сред тях има много глупаци. Любопитно е, че тези мои неотнасящи се специално за никого наблюдения предизвикваха толкова разпалени реакции…

— А къде се поставяте вие върху кривата на разпределението на мъдростта, лорд Ръсел? — попита тихичко Фийерабенд.

— Обективно казано, по-високо от вас, защото разбрах всичко, което сте написал, а вие това, което съм писал, не сте го разбрали, във всеки случай силно сте го преиначили.

— Така ли? Но аз съм публикувал след вашата смърт…

— Ето защо ви четох, след като бях касетиран. Много сте взели от мене, в което няма нищо лошо, но трябва да се посочва учителя…

— Тъй като се изказвам тук като чисто духовен екстракт — каза Фийерабенд, — отбелязвам, че моите думи се съпътстват с леко повдигане на рамене и снизходителна усмивка. Лорд Ръсел винаги се е стараел да отчупи от философската баница по-голямо парче, отколкото може да преглътне.

— Това е от Куайн146 — намеси се хладно Ръсел.

— Трудно е да слагам на всяка казана дума биоблиографична препратка! — каза с леко раздразнен глас Фийерабенд. — Лорд Ръсел, който след смъртта си наистина е още по-малко вежлив, отколкото е бил приживе, не ми дава да кажа нито едно изречение до края. Лорд Ръсел не само е отчупил над възможностите си, но и се е нахвърлял на баницата всеки път от различна страна, все едно че общата онтология е торта или козунак, от който трябва да се изядат само стафидите…

— Айнщайн — обади се изведнъж с дълбоко замислен глас Карл Попър — сравнява това с дъска, а не с козунак. Казал е, че глупавите търсят най-тънкото място, за да пробият в него колкото се може повече дупки, а гениите се залавят с най-твърдите, чепати греди…

— Втората част е ваша, лорд Попър — отбеляза язвително Фийерабенд. — Цяло щастие е, че във философията няма чинове и постовете, защото в противен случай, заобиколен по фланговете от двама лордове, би трябвало да мълча като онемял. Според мене умът и ерудицията трябва да се уравновесяват като двете блюда на везната. Прекалено голямата ерудиция дърпа за краката малкия разум към тинестото дъно, а духът, който не е задържан от тежките гири на информацията, лети, накъдето му се иска, предимно към безотговорни фантазии. Най-важна е златната среда. Не смятам обаче за златна среда тактиката, която се основава на изключителното цитиране на самия себе си, и освен това недобросъвестно, когато някой, вместо да започне полемика по същество, дава в бележка под линия само някакви прастари драсканици, в