-131' type='note'>131, а футорологично — една самоликвидираща се прогноза. Ще представя самата истина, старото издание ще се изземе тихомълком от библиотеките и така вече няма да бъда автор на препъникамъка. Пиша това не само облечен с полугрейка, но и като че ли полунасън, затова не зная дали може да се говори за авторство на препъникамък? Когато става дума за камъни в бъбреците или в жлъчката, как да е, но препъникамък? Мисълта ми понакуцва в метафоричната минералогия. Реших да видя в речника на чуждите думи, но бутнах ютията, която падна на крака ми, защото корабът ми е съвременен, с изкуствена гравитация, и като призовавах камъни да изпотрошат всички усъвършенствания, си помислих със съжаление за примитивните пътешествия, когато човек летеше по целия кораб като дух. Отказвах да връзвам спалния чувал за стената, защото сутринта е много трудно да се излезе от него и имаше нещо забавно в това, че знаех къде си лягам (а по-точно увисвам) да си почина, но никога къде ще се събудя в черната утрин. Спалният чувал плаваше с мене ту насам, ту натам, имах под възглавничката си фенерче и често, когато докоснех при подобно летене лавицата с книги, се хващах за нея още преди да съм се разсънил, книгите се разпиляваха като подплашено птиче ято, а аз хващах първата, която ми попаднеше в ръцете, и започвах да чета под светлината на фенерчето, вътре в чувала, винаги любопитен какво четиво ми е предоставила нощната случайност. Бордовата гравитация има всъщност само тази добра страна, че като се върне на Земята, човек не прави през първите месеци множество бели в дома си. Защото е известно, че когато си свикнал, като изстискаш паста за зъби върху четката, да оставиш чашата с вода във въздуха, а след това да я вземеш в ръка, без да ти избяга нито за миг, същото правиш машинално и на Земята, но за съжаление така е и със супника по време на обяд, с чиниите и все трябва да измиташ изпочупени останки. Що се отнася до ракетния спиритизъм, винаги съм вземал на подбив тези, които се кълнат, че нещо ги е уплашило между Бетелгейзе и Антарес. Това са просто части от сушащо се бельо. Понякога нещо скърца, почуква и човек трепва радостно при мисълта, че има за спътник в самотата си някоя мишка, но от друга страна, след като няма гравитация, мишката се обърква напълно и можеш да я намериш на най-невероятни места, вещ съм по въпроса и тук вече съм на страната на прогреса. Дадох да ми монтират на борда дискутър. Както показва самото име, това е придружител, който трябва да поддържа духа с разговори, а професор Бур дьо Каланс се постара да ми намери най-нов модел, многоиндивиден. Набавих си макети на всички личности, с които бих разговарял с удоволствие. Удивително е колко е проста идеята за тези макети и колко дълго никой не е могъл да се досети за нея. Правят биоелектрически портрет на съответната личност, битират я, което означава, че я въвеждат в програма и под формата на най-обикновена касета я пъхат в дискутъра, едно натискане с пръст и ето, познатият глас се разнася в помещението, но въпреки това не става въпрос за някакъв индивид и можеш без притеснение да го изключиш във всеки един момент, да поставиш касета с друг или да отидеш да спиш. Разбира се, при подобни отношения трябва да се спазва определен минимум приличие, savoir-vivr132, не защото макетиранит може да се обиди, не може, тъй като това е негов чисто рационален екстракт, извлечение, но за лична умствена хигиена някои форми на поведение трябва да се спазват. Добре е да имаш на борда подобна психотека, но не е лошо да се знае какво всъщност представлява. За елементарния разум всяка готварска книга съдържа цялата информация, необходима, да речем, за печене на орехова торта. Но тортите, направени по една и съща рецепта, но от две различни домакини, не си приличат точно толкова, колкото Шопен, когато го свири Рубенщайн и когато го свиря аз. Рецептата, макар че съдържа всичко, е мъртва и е нужно да и се вдъхне живот, за да разцъфне. Масовото сладкарство, това трябва да се каже ясно веднъж завинаги, е вид платена проституция, а не любовно отдаване. Пристъпването към формата за печене на торта трябва да бъде индивидуално и дори, бих казал, вдъхновено от чувството за мисия и затова тортата, когато освен пресни орехи в нея са вложени деликатни, свежи чувства, запазва под лъжичката някаква, бих казал, девствена интимност, сякаш че позволява да бъде изядена за първи път на света. И ето — компютърът-дискутър е готварска книга. Формално погледнато, той съдържа всичко, но това всичко не го е грижа за нищо, на това всичко му е все едно и едва макетът на конкретния човек прави пасивните залежи от информация духовно полезни, предлага мъдрост. С една дума, става въпрос за стил. Поръчах си няколко светила на волянистиката, Бертран Ръсел133, Попър134, Фийерабенд135, Финкелщайн, Шекспир и самия Айнщайн. Преминаването през Слънчевата система беше, както обикновено, доста интересно, набелязах си такъв път, че да огледам Марс, към който имам някаква слабост от дете, застанах до илюминатора и на минаване край старите гърмящи сфери на Сатурн и Юпитер, защото винаги съм си мислил, че би трябвало да стъпя поне на едната от тях, но какво да се прави, когато отиваме в музей, никога не е в родния ни град, след като там може да отидем всяка минута, така че за целта отиваме до някоя си Италия и същото се отнася за тези между другото съвсем ефектни старини. Едва като се отдалечих на няколко светлинни месеца от Слънцето и Земята с Швейцария, където делото Кюсмих contra136 Тихи още не беше дошло на дневен ред и нямаше скоро да дойде, започнах да мисля какво да правя, а това е толкова деликатна материя, дори бих казал толкова неприятна, че никога досега не съм казал и дума за нея. Какво пък, трябва най-сетне да се каже ясно: астронавтиката намирисва на затвор. Ако не са илюминаторите, може наистина да си помислиш, че си получил солидна присъда, не за година, не за две, а най-малко за два десетака и не можеш дори да разчиташ на предсрочно освобождаване за добро държание, нито на колети от семейството, нито на посещения. Между трансгалактическата навигация и излежаването на присъда в затвора преди имаше една разлика, изразяваща се в липсата на гравитация, а сега от практическа гледна точка вече не съществува нито една и не е странно, че има индивиди, специално предопределени за такива пътешествия. Идеята на един теоретик да се набират за екипажи на космолетите затворници с доживотна присъда от земните наказателни заведения с най-висока степен на изолация изобщо не беше толкова безсмислена, както се говореше. И да стоиш, и да лежиш, и да се носиш под тавана, намираш се между четири стени, значи си затворен, а това, че навън вместо стени и пазачи има абсолютно празно пространство, не носи облекчение. От най- съвършения затвор можеш да избягаш, но от ракетата, увиснала между звездите, никъде не можеш да се измъкнеш. И това е тъжната страна на моята дейност, която досега не съм засягал. Per aspera ad astra137, но ако трябва да го кажем по-прозаично — пътят към звездите минава през излежаване на дълголетна присъда. Наистина, сам съм я пожелал и я желая. Така и сега исках твърде много на колегиума на МВР, казах, че нямам ни най-малко желание да пътувам, но го подчертавах, за да не си помислят, че могат да се отнасят към мене като към момче за галактически поръчки. Честно казано обаче, ми се искаше и то като че ли още от момента, когато прекрачих прага на библиотеката. Когато доброто старо слънце изчезна, сякаш че се разтвори в черната супа на нищото, почувствах познатата ми отдавна, не един път изпитвана празнота и реших, че трябва веднага да взема решение: да спя или да се възползвам от дискутъра. Но столетният сън не е шега работа. Бях приготвил наистина всичко необходимо — будилникът да звънне на пет милиона мили от Енция, ядене ще се спести, което има своето значение, направих също основно почистване, макар да зная, че за толкова време всичко така и така ще се покрие с прах. Най-лошо е винаги събуждането. Не понасям раздърпана брада, коси до коленете и нокти като на орел — винаги държа някъде под ръка ножичка и машинка за подстригване, но миналия път забравих къде са и трябваше да обърна половината ракета надолу с главата, като се спъвах постоянно в собствената си брада и ругаех до небесата, преди да намеря бръснарските принадлежности, без които — кой би си го помислил? — астронавтиката е невъзможна. Когато вадех завивките от шкафа за бельо, видях, че чаршафите са твърди като ламарина, а бях помолил домашната прислужница да следи за това в пералнята, и като и се ядосах, по-скоро разкъсвах, отколкото разгръщах слепналата от колата материя. Проверих също дали по калъфките за възглавници няма от обшитите с конец телени копчета, оставящи върху бузите на спящия сини отпечатъци, което трябва да избягва всеки астронавт, защото след столетен сън му се налага да се кипри с физиономия, цялата в негативни копчета, а чуждоземните същества ги вземат за неразделна част от човешкото лице. Като си приготвях разните отвратителни течности, които трябва да се изпият преди хибернацията, бавно губех желание за нея. Защо в края на краищата бях взел на борда компютър с персонализираща приставка и толкова касетирани славни мъже? Погледнах касетите. На всяка имаше име, а под него инструкция за ползване и червен надпис LIVE138 или POST MORTEM139. Разбира се, на касетата на Шекспир имаше надпис POST MORTEM, а на Филкенщайн — LIVE, защото вторият е жив, а първият не, но какво значение имаше това за възпроизвеждането? Видях в книгата за обслужване на персонализатора, че личността на умрелите се извлича от събраните им съчинения, което води между другото до това, че възкръсналите не говорят