че то може да бъде измътено, а това вече е значителен оптимизъм. Тя разчита да има пиленце, от което ще израсте следваща кокошка, значи е плюс това прогнозистка и казуалистка, след като вижда причинна връзка между топлината на корема си и развитието на пиленцето. Тя само не може да изкудкудяка всичко това и нейната философия има инстинктивен характер — вградена е в кокошето и мозъче. Но ако е така, адвокате Финкелщайн, това означава, че от философията не може да се избяга. Това не може да се направи и не е истина, че primum edere, deinde filosophari165. Докато има живот, ще има и философия. Наистина, философът е длъжен да бъде верен на своите убеждения. Но по-скоро не е. Така че нека поне се старае да е верен. Аз се стараех. Също се съпротивлявах на злото по наивен, смешен и безрезултатен начин, като седях на паважа, за да протестирам срещу войната. Нищо не постигнах, но ако можех да изляза от касетата, щях да правя същото. Всеки трябва да прави своето и това е. Не смятам, че успяхме да развеселим душата на нашия самотен домакин. Защо не казвате нищо, господин Тичи?
— Искам след философите и юристите да дам думата на един човек на изкуството — казах и включих касетата с Шекспир. Нещо там пошумя малко и накрая се чу глас:
Възкресяваща някаква сила ме повика във някакъв свят, но без мойта телесност немила; този тъмен пред мене квадрат не прилича на моя ковчег, ни прозорец е, гледащ в нощта към дървета със мокри листа, нито в рай ме е тя приютила, посред ангели паднал човек, и макар че с послушен съм дух, безтелесен в момента съм аз, само говор съм аз, само слух, значи Божи не търси ме глас да застана лице във лице, сетива да надам към светлика; някой друг значи тука ме вика, мене, мъртвия с нямо сърце, и духът ми на плът вече става, със магия се той пресъздава, сляп и гол ме отново създава и трепти мисълта-възкресение; кой, защо е направил това, от какво вдъхновен озарение, та, невидим за всички в нощта, на служители, що не познавам, смях с шеги и закачки да давам, огън да стана, да бъда жарава; кой ли, мисля, това го решава — да ме вика, какво е желал, кой ли аз съм, какво ли съм днес; преспокойно отиде си някога Били, той със своя магически жест от кралски особи по-имаше сили; тревога, почуда сега ме измъчва в затвор, но затвор ли това е, прилича по-скоро на бирена бъчва, която търкаля се нейде в безкрая, минавайки много пустеещи мили, и нейните обръчи ръчно ковани със тропот небесния будят терен, а в тебе събуждат най-силния страх, Шекспире бедни, сега възкресен, с душевни покриващ се рани, защото в душата ти тайно блуждае, паякът, който причудливо знае от думи неведоми мрежи да сплита за спинове, байтове или естрах, а Шекспир изобщо кого да попита, та в знание с другите тук да е равен, въздухът наш от какво е съставен, или какво е това фотограф. Някога знаех — пред мен е Фалстаф, но днес научавам, че има в кръвта, някакви цветни, различни телца, и че във мен е, не идва отвън, дарбата моя, нещо изтляло, да чувам на римите нежния звън като под някакво тежко махало, което е тъй непонятно за мене, тъй че гласът ми е тръпнещ и плах, стенен часовник сякаш че стене, а гирите негови дърпа с замах от смъртния изход бъбривия страх… — Господин Шекспир, успокойте се. Вие просто сте макет. Но може би някой от вас, господа, ще му обясни по-добре това? Вие, да речем, лорд Ръсел?
Предизвикан по този начин от адвоката, Бертран Ръсел наистина обясни на касетъчния Шекспир откъде се е взел, как става това и защо. Лекцията беше доста елементарна, по-скоро дълга и въпреки това не знаех дали посветеният в скромните елементи на кибернетиката и психониката ще успее да ги разбере. Но когато Ръсел завърши, никой не взе думата. Отново се възцари кратко мълчание, докато не го наруши получателят на поученията.
Благодаря, милорд, за светлата утеха, че чудо не смъртта ми днес прекъсна и че като Лазар няма да възкръсна, с червив корем в мъртвешка дреха… Защото в машина ви дойдох на гости, там tertium datur166 — ни смърт, ни живот, и само зъбчатки държат във хомот
