определеният дял може да се превърне в триста хиляди чифта панталони със златни лампази или в шоколадова планина с марципанови пропасти, или в деветстотин платинени музикални летаптъри, настроени така, че когато вече изчезват зад хоризонта, още да се чува ерихонската им музика, но никой не прахосва така безумно запасите си, защото трябва да се съобразява с разходите, а даденият дял не може да се натрупва или да се обединява с дяловете на други лица, за да не се стигне до появата на някакви тайни коалиции или други подривно ориентирани съюзи. Това, което e необходимо, се включва за известно време, а след като се използва, се изключва, както ние изключваме електрическото осветление. Няма никакви уникални предмети и като подарък може да послужи само съвсем оригиналната информация за нещо, каквото никой още няма, защото не го е чувал и не се е сетил за него. Така че подаръкът може да бъде само нещо като предписание или рецепта. Всъщност такива истински нови информации няма, защото всички възможни се намират в компютърните списъци на благата, а тяхната недостъпност се дължи единствено на поразителните огромни запаси от концентрирани сведения. Бях с Кикерикс в една галерия с платна и скулптури, където на почетно място стои паметникът на Даксарокс, политик, който пръв пропагандирал създаването на така наречените гневарници, или лудопоглъщални. Това са заведения, достъпни за всички пълнолетни особи, където може да дадеш воля на агресивните си страсти. Намират се енцианци, които смятат, че Даксарокс е бил истински държавник по време на безнадеждното положение, но има и такива, които го критикуват. По препоръка на моя водач отидох в един автоклаз. Това е едно огромно здание с купол, което външно прилича на колодрум. Трябва да си избереш превозно средство от стоящите на огромен подземен паркинг, след което се излиза по наклонена платформа на обикновен градски площад, под открито небе. Там е позволено всичко — да блъскаш други леки коли, да гониш пешеходците, като застилаш пътя си с трупове и автомобилни останки, че дори и да влизаш в къщите, които се събарят с трясък сред облаци варов прах и хаоса на отломките. Не зная как се създават тези миражи, защото впечатлението за реалност е непреодолимо. Май има и такива, които цели дни прекарват в автоклазите, като изпитват ужас при самата мисъл да се върнат под опеката на етикосферата, така им е дошла до гуша. Има и гневарници от друг тип, в тях може да убиваш безнаказано, да палиш, да биеш и измъчваш този, когото си набелязал, докато се изпотиш под езика и останеш без дъх, но някак си не ми дойде желание за това. Кикерикс смята, и може би с право, че между любителите на тези заведения и любителите на кървави сцени като борбите с бикове или филмите, преизпълнени с престъпления, разликата е в степента, но не и в същността. Едни експерти виждат в гневарницитее подхранване на ниските инстинкти, което подсилва фрустрацита на хората, жестоки по рождение, но други наричат това пускане на лоша кръв, предпазен клапан и психотехника, която дефрустрира прекалено силно умиротворяваните души на гражданите. Носят се слухове, че гневарниците са уж под тайния контрол на Министерството на превантивните мерки и всеки, който е свирепствал сурогатно и фиктивно, има картотека на престъпните си склонности, за да може според нейното съдържание да му се изпращат съответните противодействащи съобразони. Опозиционерите бягат от тези обекти като от чума, изпитвайки към тях най-голямо отвращение. Не липсват фатаморганни симулатори и извън града, на специални ловни полета, където от оръжието на най-запалените ловци падат най-едри животни — курдли, а дори и хилядотонни огнедишащи пирозаври. Вероятно оттам са се взели в земните материали противоречивите съобщения за динозаври, които дишат огън, защото след като са фантоми, те едновременно съществуват и не съществуват. Не само аз бях допуснал фатална грешка, като взех развлеченията на чуждата цивилизация за нейна действителност. Същото се отнася и за така наречената куклонизация. Манекени в естествен ръст, заблуждаващо подобни на избрани личности, може да си поръчаш във филиалите на „ЗАВКЪЩИ“. „ЗАВКЪЩИ“ произвежда всичко за домашна употреба, в това число и по индивидуална поръчка, и никой там не пита клиента какво възнамерява да прави с поръчаните неща, както земният продавач на конфекция не любопитства какво купувачът на дрехи възнамерява да прави с тях. Това просто не интересува никого, а разликата е само в това, че на Енция може да си поръчаш всякакъв андроид така, както се поръчва хладилник.

Кикерикс казва, че макар да работят не повече от 10% от всички енцианци, броят на работещите нараства с всяка изминала година, защото въпреки пълното задоволяване и неизброимите развлечения безработицата мъчи повече, отколкото това би могло да се е струвало на някого в миналите времена на недоимък и тежък труд. Главна дилема според него все още е прекалената достъпност до всякакви блага и развлечения, защото което е даром, не струва пукната пара. Затова се появяват планове за своеобразни затруднения и усложнения на живота, защото dolce far niente180 потапя голяма част от народа в мрачно отчаяние и би било прекрасно, ако обществото поиска да одобри тези проекти, но какво да се прави, след като не иска. То показва това нежелание на периодично провежданите плебисцити и единствен изход от това изглежда използването на прегради по житейски път в съвсем нов стил, защото все пак не става дума за това едни или други продукти един ден просто да изчезнат и хората вместо в гневарниците да отидат и да се наредят на опашки за сирене. Никой обаче не знае как да конкретизира подобни замисли, защото ако нещо трябва да бъде променено, се изисква обществено съгласие, значи трудностите от нов тип трябва да бъдат приети, а не наложени. Много трудна задача, тресеше птичата си глава моят водач, е колебанието между изкушенията на криптокрацията и хедонизацията, намножили се и такива, които водят живот на аскети, не излизат от къщи, носят едни и същи дрехи, докато изгният на гърба им, защото самата трудност на избора сред царящата свръхзадоволеност буквално парализира волята им.

Попитах Кикерикс за Черна Кливия и останах с впечатлението, че въпросът не му хареса. Вместо да отговори, той започна да ме разпитва какво зная за Кливия, а когато му казах, заяви, че това са деветдесет и осем процента лъжа, състояща се от преиначени и недоразбрани неща, а останалото също е съмнително. Как тогава е било в действителност? Наистина, отвърна той, правехме за кливлянците всичко, което беше по силите ни. Заради лоши климатични условия те често страдаха от слаба реколта, доставяхме им много хранителни стоки, както впрочем и на Курландия, а те, властите там, продължаваха да морят от глад народа си, за да натрупат стратегически резерв за времето на готвената срещу нас агресия, така че ако сме добавяли към изнасяните продукти субстанции, които правят невъзможно по-дългото им складиране, това от наша страна е била елементарна предвидливост, нищо повече. А какво повече е могло да бъде? — попитах аз, но той се усмихна неопределено и каза, че във връзка с това са се появили много клевети и слухове, които рано или късно ще стигнат до мене. Разговорът за Кливия охлади забележимо отношенията ни.

От ходенето ми до Института по облагородяване на околната среда запомних само изненадата, предизвикана от полета на асансьора, защото той се понесе нагоре, а след това с щракане на поставен в оръжие пълнител изскочи над покрива на хотела върху път, който приличаше на плоска дъга, защото минаваше извито над града, увиснал без каквито и да е подпори, и светеше със седемте цвята на слънчевия спектър. След това стана тъмно, подът меко пропадна под мене, асансьорът спря, стената му се разтвори по дължината на невидим шев и на фона на растения с големи бели цветове видях висок волянец с човешко лице, облечен в еднореден костюм и снежнобяла риза, сякаш ей сега беше излязъл от парижки шивач, дори реверите на сакото и якичката на ризата му бяха скроени по най-новата мода — отпреди двеста години! И това беше част от оказваните ми почести, защото местните хора не се обличат така. Волянецът ме чакаше с вече протегната ръка, сякаш се опасяваше, че ще забрави как трябва да се поздравява с хората, а когато му подадох моята, пъхна в вея своята заедно с палеца. Това беше Тип Типилип Тахалат, директор на ИООС, блондин с черни очи. Бих се радвал да разбера как стои работата с лицата. Вместо преводилка на ревера си имах по едно малко метално колелце, поставено на меката част на всяко ухо, благодарение на което чувах всичко така, сякаш от устата на волянците излизаше земен говор. Те изглежда ме чуваха по същия начин. Почувствах известно облекчение от непохватността, която Тахалат прояви като ми подаде ръката си, защото това показа празнина в знанията му за земния обичай, а нищо не притеснява повече от съвършенството на чужденците. Тахалат ме отведе в зала, която наистина беше удивителна, защото с всичко вътре напомняше зала за конференции на голяма земна банка и то от края на ХХ век. Дълга маса, покрита със зелено сукно и два реда черни кожени кресла от двете и страни, матови млечни прозорци, между тях — остъклени шкафове, едните бяха библиотечни, пълни с дебели книги, сред които видях томове годишници на Лойд, в другите имаше модели на ветроходни и парни кораби и отново си помислих, че наистина си дават прекалено много труд, като устройват такова представление заради един разговор с човек от Земята! Седнахме на