Размишлява ли с подозрение за перспективите на растежа? Замисля ли се за времето, преди да вземе важното решение да покълне? Съобразоните се държат по същия начин. Законите на Природата са преди всичко забрани: не може да се получи енергия от нищо, не може да се премине скоростта на светлината и така нататък. Ние въведохме в обграждащата ни природа още една забрана, която пази живота. Нищо повече. Останалото са параноични бълнувания, мании за преследване, разбираеми дотолкова, доколкото в предсъобразонно време се е приписвал разум на това, което поне от някаква гледна точка се е държало като разумно Същество. Откъдето идвали много смесени понятия и страхове, свързани с компютрите. Че могат да се разбунтуват и да въстанат срещу обществото. Празни приказки! Но тук — той описа кръг с ръката си — няма никъде индивидуален разум. Това са само съобразонирани прозорци, мебели, сводове, завеси, въздух, разбира се, по-съвършени от пожарните датчици, но също така съсредоточени върху определена задача.

— Но как различават играта от битката? Приятелската прегръдка от смазващата? Ето, например в спорта. Не спортувате ли вече?

— Не, спортуваме. Искате да знаете на какво се основава различаващата дейност на съобразоните ли? Ще кажа отначало защо е необходима. Всяко общество, което овладява силите на Природата, се подлага на драматично сътресение. Желаното благоденствие носи нежелани резултати. Насилието и принудата придобиват при новите технологии нови форми и сили. Тогава изглежда, че колкото по-голяма е властта над Природата, толкова по-голяма е обществената поквара и наистина е така — до известна граница. Това произтича от самата поредност на откритията или оттам, че е по-лесно да се приеме от Природата нейната унищожителност, отколкото нейната благосклонност. И именно този деструкционен потенциал става желана ценност. Което е нова историческа заплаха. Плюс това резултатите от технологиите разрушават техните основи: вие вече познавате това като агония на биологичната среда. После, това още не го знаете, се появява екоракът. Нещо като израждания в областта на големите автоматизирани и компютризирани системи. Новата прекрасна цел — каквото е постоянното нарастване на овладяването на света — като че ли претърпява дълбока вътрешна промяна. Старите извори на блага пресъхват по-бързо, отколкото се отварят следващите и по-нататъшният прогрес застава на ръба на пропастта. Техническата хармония ражда повече хаос, отколкото може да преглътне! За да се преодолеят всичките тези препятствия, които идват от ненадеждните техники и от човешката природа, също ненадеждна, защото е оформена от други условия, от друг свят, трябва да се стъпи на следващото стъпало на техноеволюцията, като се краде от Природата нейното съкровище, най-трудно за отнемане, тъй като е скрито в податомните явления. При нас това е преди всичко синтез на нови твърди тела и нови типове за надзор над тях, или на съобразони. Това са двата стълба на нашата цивилизация. Общо ги наричаме етикосфера. Лавините от получавани знания заплашват да превърнат науката в специализационна каша — състояние, заключено в афоризма, че бъдещият експерт ще знае всичко за нищо! Така не може да бъде. Спасителен обрат е създаването на глобална система за вседостъпно знание, но вече не за живите същества, защото никое от тях не може да повдигне тази грамада. И никоя от взетите поотделно прашинки, каквито са съобразоните, не е ни най-малко универсална, а универсални са всички, взети заедно. Тази тяхна универсалност е достъпна за всеки, когато се появи такава потребност, както се опитах да ви покажа с примера за рядкото отравяне. Моля да вземете под внимание, че невидимото облаче съобразони, което се грижи за вас, е способно само на малко неща и едновременно с това на всичко, на което е способна цялата наша етикосфера, след като може за секунди да достигне до всяко знание, складирано от системата като цяло. Тези сили могат да бъдат призовани всеки момент като джина от приказката. Но никой не може да направи това непосредствено или сам — това могат само неговите съобразони! Благодарение на което никой не е в състояние да използва този невидим гигант срещу когото и да е…

— И съобразоните не могат да бъдат измамени? — попитах аз. — Виж ти! Не мога да повярвам в това…

Той се засмя, но някак си невесело.

— Убедихте се върху самия себе си как стоят нещата. Беше постигнат само частичен и временен успех, защото сте били непознато за етикосферата същество.

— Но нали пълният списък на възможните преднамерени злодеяния е безкраен… Зло може да се прави по различни косвени начини…

— Наистина. Но аз и не казвам, че Воляния е осъществен рай…

Изведнъж го погледнах, изненадан от нова мисъл.

— Май вече зная как могат да се надхитрят съобразоните…

— Мога ли да разбера как?

— Моите похитители се мъчеха да направят точно това, но не разбирах, какво правят. Едва сега разбрах! Опитваха се да променят квалификацията на своята постъпка…

Той ме погледна като че ли с тревожно любопитство.

— Какво искате да кажете с това?

— Мисля си сега, че се мъчеха да превърнат екзекуцията в акт на жертвоприношение… Да я осветят по някакъв начин. Така че убийството да стане нещо великолепно, благородно, като протегната за помощ ръка. Като спасение. Трябваше да бъда принесен в жертва на нещо по-ценно от живота.

— На какво? — питаше той с нескрита ирония.

— Точно това остана доста неразбрано. Изглеждаха сигурни в делото си, докато не се заеха за работа… сякаш, знаете ли, се засилиха заедно да преодолеят препятствие и не можаха да го преодолеят…

— Защото тяхната вяра е била недобронамерена вяра! — прекъсна ме той. — Те искат да повярват в своята мисия, но не могат. Не може да се повярва само от едно желание!

— Но на други може да им провърви повече — промърморих аз. — Не на касапите, разбира се. Някой може обаче наистина да е убеден, че като убива, прави добро. Като в средновековието, когато са изгаряли тялото, за да спасят душата. С една дума — измамата ще престане да бъде измама, ако вярата е истинска…

— Но средновековието не може да бъде възкресено само с едно желание, дори и най-настойчиво — отвърна Тахалат. — Ще кажа още, че всяка настойчивост на подобни усилия демаскира тяхната същност, която съвсем не е свята! Ще ви издам нещо повече: по-лесно е да се измамят с разигравания ритуал на такова престъпление хората, отколкото съобразоните…

— Това е едно от нещата, за които философите не са и сънували — казах аз. — Логически прашинки, които различават вярата от неверието. Но как?

— Това само прилича на неразбираема загадка. Съобразоните изобщо не разпознават качествата на вярата. Просто реагират на симптомите на агресия и остават бездейни, когато ги няма. Не всеки вид вяра изключва агресивността. Какво по-агресивно от фанатизма? Така че той не може да приспи защитата. Затова пък агресията изключва желанието за добро, а такова желание изключва на свой ред убийството. Наистина, не винаги е било така, но онова минало вече не може да се върне.

— Не бих се заклел в това — отвърнах аз. — Особено когато вече знаем съответната формула: вложеният в материята декалог губи сила, когато убиецът вярва в доброто на своята постъпка. А плюс това вярата и неверието не са състояния, които се изключват логически. Може да се вярва частично, от време на време, по-силно, по-слабо… и някъде там по този път може да се прескочи бариерата на съобразоните…

Волянецът ме гледаше мрачно.

— Наистина, има такъв праг. Няма да ви лъжа. Но се намира по-високо, отколкото смятате. Значително по-високо. Затова напразно го щурмуват…

Като се досещаше за моята умора — разговорът продължи почти три часа, — директорът вече не настояваше да разгледаме заедно лабораториите, което беше предвидено в първоначалната програма. По обратния път ме придружаваше мълчаливият му асистент. Когато се носехме над града, погледът ми беше привлечен от голямо зелено петно, заобиколено с шлемовете на лъскави кули и като разбрах, че това е градският парк, помолих моя спътник да ме закара там и да ме остави сам. Известно време ходих по алеите, почти без да ги виждам, защото прехвърлях в главата си разговора с Тахалат, докато не седнах на една пейка близо до пясъчна площадка, на която играеха деца. Пейката не беше съвсем обикновена, защото имаше полукръгли вдлъбнатини за краката, които енцианците подгъват под себе си, когато сядат, но децата