трябвало да платят. Ектокът не може да се размножава. Изглежда не е съвсем сигурно дали не би могло да се постигне и това, но какво значение има техническото решение, след като нищо няма да отмени факта, че мъртвите ще създават мъртви. Ектокът по нищо или почти по нищо не се различава от живия индивид, но знае, че не е жив. Диша, но неговите бели дробове се движат като непотребни мехове, защото дишането вече не поддържа живота. Не се нуждае вече от сън. Мисли по-бързо и по-добре от този, който има топъл, оросен с кръв мозък. Духовно остава същото същество, което е бил преди това, защото структурите на мозъка, които оформят личността, не са се променили, а дори са станали по- стабилни. След като не е жив, той не може нито да остарее, нито да умре. Не боледува и не страда. Няма начин също да бъде наречен андроид или робот, защото до последното кокалче и до последния косъм е същият като преди имортализацията. Това, че НЕ е същият, може да се открие единствено с помощта на биопсия и електронен микроскоп, който да покаже фината атомна структура на неговия организъм. Така че става въпрос за такъв фалшификат, който от много гледни точки е по-съвършен от оригинала, защото е по- надежден и по-траен. Това бил в зората на съобразонната епоха неин велик триумф. Десетки хиляди искали въпросното безсмъртие, но не могли да се справят с него. Както е казал Иркс, един от създателите на ектотехниката, явно трябва да се родиш мъртъв, за да се съгласиш с подобно положение. Ектолозите смятали — което се оказало прибързано и невярно, — че психологическият проблем от обезсмъртяването ще може да се потисне от това, че ектокиранит не умира за един миг, а за цели години, постепенно, незабележимо нито за него самия, нито за неговото обкръжение. Такъв бил краят на енцианските мечти за безсмъртие. Никаква друга техника, обясниха ми, не може да се сравнява с ектотехниката, защото никоя толкова явно и несъмнено не дава гаранция за продължително съществуване. Ако бъде възкресен някой от праха, в който се е превърнал, той ще бъде вече друго същество, може би подобно на умрелия като капка на капка вода, но ще е някой друг — като негов близнак. Защото на границата между смъртта и възкресението възникват екзистенциални парадокси, които не могат да бъдат преодолени, иначе казано — разрешени: КОЙ именно отваря очи като възкресен — СЪЩИЯТ или само ПОДОБЕН на него индивид. Докато ектотехниката, като постепенен метод, гарантира продължителността на живота по очевиден начин. Това, че никой не може да понесе резултатите от така забележителното начинание е личен въпрос, който техническото умение не може да разреши. Отхвърлянето на безсмъртието не протича у всички еднакво, но главните симптоми са подобни: отвращение от собственото тяло, зееща умствена празнота, страх и отчаяние, кулминиращи в мании за самоубийство. Трябва също да се добави, че обществото не правело сладък живота на ектокираните, като проявявало към тях особен род отвращение, примесено със завист. По въпроса защо единствено Аникс, някогашният императорски философ, не се е отказал от такова съществуване, ми наговориха най-различни противоречиви неща. Самият той някога се определил като вечен свидетел на променящия се свят, но това изглежда е само един от полулегендарните анекдоти около неговата личност. Той не се занимава с философия от над сто години. Не приема също така никого; нито един от някогашните му ученици вече не е жив. Изглежда че трябва самият ти да станеш екток, за да разбереш вкуса и бремето на такова съществуване. Историците се мъчат да подминат по всякакъв начин ектотехническата фаза на своята цивилизация. Останах с впечатлението, че в тяхното минало това е също такъв фатален и премълчаван по същите причини момент, какъвто е и гибелта на Кливия. Като че и в двата случая е станало нещо извънредно срамно, което нищо не може нито да поправи, нито да изтрие от паметта. Аникс живее в малка едноетажна къща край Хисперида, сред градина, пълна с бурени и диворастящи цветя. Сам пожела да се види с мене и това беше, както ме уверяваха, особено отличие. В младежките си години, иначе казано — по времето Империята, той публикувал главното си произведение, свързано с основата на енцианската мисъл — Доктрината за трите свята. В неговото виждане тази доктрина претърпяла своеобразна редукция. Мнението на Аникс било, че са възможни само два вида светове. Светът е или лоялен към свовите жители, или нелоялен. Лоялният е този, който няма никакви недостъпни свойства или места. Това е свят без неразрешими загадки и вечни тайни, свят съвършено прозрачен за опознаващия разум. В същото време нелоялен свят е този свят, който не може да бъде опознат напълно. Той е непостижим и неизчерпаем. И точно такъв е нашият свят. В произведението си Аникс го сравнил с кладенец, ограничен и краен в размерите си, но от който все пак може да се вади безкрайно вода. Точно такъв е Космосът: краен и неизчерпаем. След двеста години, вече като екток, той въвел в учението си малка на пръв поглед поправка. Запазил първоначалното разделение на световете, но изразил мнение, че само светът, наречен от него нелоялен, може да бъде приет за благосклонен, защото е вечно предизвикателство за разума, тъй като разумът иска повече да пътува, отколкото да стигне края на пътя, да опознава, отколкото да намери окончателната формула, защото след като я намери, би означавало едновременно да победи и загуби. Какво да прави разумът, който е опознал „всичко“? Така че той обърнал знаците за лоялност и нелоялност в своята първоначална класификация на световете. Толкова знаех, когато застанах на прага на неговото жилище. Кикерикс, който ме закара дотам, не пожела да ме придружи по-нататък. Може би Аникс искаше да се види с мене на четири очи, не зная. Не попитах за това. Седеше на дървена веранда под светлината на слънцето, изключително силна за северните райони на Воляния, и ме гледаше, докато вървях между високите храсти, покрити с пухчетата на някакви прецъфтяващи цветя. Седнал беше до една ниска дървена маса, в странното за очите ми кресло, което използват енцианците, за да сгъват под себе си краката си, когато си почиват, и като че ли по-скоро приличаше на голяма едроглава жаба, отколкото на плешива птица. Лицето му, твърдо, изпъкнало, огромно, със силно раздалечени очи и ноздри, имаше матовия цвят на синкав махагон. През тънката материя на бялата му наметка или расо се очертаваше могъщ скелет, двете си големи тъмни ръце беше поставил отгоре на масата и ме гледаше неподвижно, без да мига с очи, жълти като на дива котка. Като го видях, повярвах веднага, че е почти на четиристотин години. Макар че нямаше никакви бръчки, а гласът му звучеше силно, в него имаше нещо необикновено старо. Не беше умора, по-скоро такова търпение, каквато сигурно може да се припише само на камъните. Или пък безразличие. Като че ли вече знаеше всичко и нищо не можеше да го изненада или учуди.

— Здравей — каза той, когато стъпих на скърцащата дървена стълба на верандата. — Ти идваш от Земята. Чувал съм за нея отдавна. Ти си човек и се казваш Ийон. Така ще те наричам, а ти ми казвай Аникс. Сядай. Имам стол за хора…

Наистина, столът, който ми показа, беше земен модел. Седнах, без да зная какво да кажа. Увериха ме, че не е жив, но дали това не беше само въпрос на терминология?

— Приличате на нас — каза той. — Вървите по същия път като нас и вероятно ще стигнете до същото място.

Той погледна градината. Слънцето светеше право в жълтите му големи очи, но не изглеждаше заслепен. Изпод белезникавия пух на главата му прозираше смугла, почти синя кожа.

— Ще ти отговоря най-напред на въпроса, който искаш да ми зададеш. Защо никой не се възползва от ектокирането? Ето отговорът. Защото смъртните не печелят нищо от безсмъртието. Битие, в което няма заплаха, губи всякаква стойност. Обикновено това се нарича смъртна скука. Този път здравият разум удря в десятката.

— А ти? — попитах тихо.

— Аз не скучая — отговори той, като гледаше все още в градината покрай главата ми. — За какво още искаш да ме питаш?

— За Черна Кливия. Трябва да я помниш.

— Помня я.

— Какво е представлявал ка-ундрият?

Той обърна към мене голямата си глава върху прегърбените си рамене.

— Значи и ти виждаш в него някаква тайна? Трябва да те разочаровам. На всяка населена планета възникват множество култури, а побеждава другите тази, която първа достигне до материалната сила и всеобщата идея. Не е достатъчна нито само сила, нито само идея. Те трябва да дойдат заедно, като два образа на едно и също нещо. От тази гледна точка Земята не се различава от Енция. Победилата идея не дължи успеха си на завоеванието, а на доброто, което изглежда че носи. Такава идея изпълнява обещанието си или не, но и изпълнените се оказват нещо различно от събудената надежда. Става дума за това, че историята не може да спре нито в златен, нито в черен век, а триумфиращата идея, обърната към света или отвъдното, не отвежда там, накъдето сочи. Повърхностно курдландската и волянската идеология са диаметрално различни, но същността им е една и съща. Въпросът е да се използва общественото състояние без свойствените му нещастия. И тук, и там свободата трябва да бъде примирена с неволята не