чрез вътрешна работа на духа, а отвън. Ако погледнеш така на нещата, ще видиш, че между тях и нас няма съществена разлика. Страноходът е разрешение на дилемата, което се различава от съобразоносферата по средствата, които използва, но не и по целта. Нашите затвори са по-комфортни от курдландските и по-малко видими, но сме затворени също като тях. И тук, и там границите са наложени отвън. Този подход към всички битови явления е наша характеристика от далечни времена. Аз го наричам ектотропен. Вие на Земята го наричате инструментален. Когато предвиждаме следващата фаза на цивилизацията от гледна точка на предходната, тя или наподобява кошмар, или, за оптимистите, рай. А ако я гледаме от твоето положение тук, прилича на безумие, странно упорито в своята логика да бъде осъществено. Нали?

Той млъкна, но аз не казах нищо, така че продължи нататък.

— Отделните фази на технологията са като плаващи ледени блокове, а обществото на планетата се движи напред, като прескача от предишния блок на следващия. Това дали разстоянието между два поредни блока няма да бъде прекалено голямо, следователно дали следващият скок ще бъде успешен, или ще завърши в тресавище, зависи от космическата лотария, която моделира планетата. Катастрофата е винаги в пределите на възможното. Но когото съдбата позволява да се върви все по-нататък от блок на блок, това движение не е движение към уравновесено спокойствие. Може би не знаеш, че етикосферата е била за нас по-скоро сламка за потъващия, отколкото мираж на съвършенството. Благоденствието води до оглупяване и ражда бунт, който идва от отчаянието, нищетата на бедността се заменя с нищета на разгула. Нямахме друг път. Ще се убедите в това някога, ако ледените блокове не се разпаднат предварително под вашите стъпки. Разбира се, това не означава, че ще стигнете до съобразоносферата; ектотропните решения са много като алтернативи, но не се различават повече отколкото волянското от курдландското. Напълно отвореното общество трябва в крайна сметка да се превърне в каша, също както и съвършено затвореното, а окончателни позиции на равновесие между тях не съществуват. Ето защо няма нищо чудно в това, че вечността също сме превзели с щурм отвън. Питаше за ка-ундрия. Никой не знае какво е бил той за кливлянците. Както хрилете не представляват нищо за рибите извън водата, така понятията не могат да бъдат обяснени извън културата, която ги е създала. Мисля, че ка-ундрит също е бил форма, свързваща свободата с неволята. Не зная точно, но не мисля, че особеността на решението е било важно, защото няма напълно добри. Кливлянците съвсем не се различаваха толкова много от останалите енцианци. Ако разбра или не разбра, питай по-нататък.

— По какъв начин ги унищожихте? — попитах аз. — Истина ли е, че обществото не е знаело нищо за войната? Вашите източници говорят различно за това…

— Нашите източници лъжат — отговори великият старец. Той продължаваше да гледа неподвижно осветената от слънцето градина. — Но не лъжат там, където мислиш. Историците все още водят неразрешения спор дали сме им нанесли превантивен удар, или това е било контраатака. Дали главните употребени средства са били биологични, или не. Сякаш това има някакво значение. Работата е там, че техниката на имортализацията възникна като техника на унищожението. Едва след това очите на удивените експерти се отвориха и те видяха, че причиняването на смърт може да продължи живота. Те изобщо нямаха такава цел и затова съобразоните от първото поколение служеха на ектоцида.

— Значи съобразоните са били в началото си оръжие?

— Да. Те убиваха бавно, невидимо и необратимо. Веднъж започнал, процесът на ектокиране не може да бъде върнат обратно или спрян. Съобразоните, разпръснати над Кливия, я унищожиха за няколко години.

— А лединкът? Врно ли е, че…

— Заледяването на Севера настъпи след това. Не съм се занимавал с подробностите на военните, така че не зная как се стигна до заледяване на целия континент. Не смятам, че е било чиста случайност. Ако искаш да разбереш за това нещо повече и не ти достигат моите убеждения, иди при покаянците. Знаеш ли кои са?

— Да. Орденът на репенетентите, който пази спомена за съдбата на Кливия.

— И не само. По-сложно е. Но иди при тях. Съветът не е лош, макар че няма да научиш това, което искаш.

— Смяташ, че ще мога ли?

— Допускам, че никой няма да ти попречи да го направиш. Във всеки случай можеш да опиташ. Имаш ли още някакъв въпрос?

— Искам да разбера защо пожела да ме видиш, след като самият ти не ме питаш за нищо?

— Исках да видя човек — каза Аникс.

Личността на стария мъдрец ми направи по-голямо впечатление от думите му. Аникс въплъщаваше това, което на Шекспир само му се струваше: че е едновременно жив и мъртъв. Той не беше само заместник на умрелия, симулат, а реално продължение на същество отпреди триста години. Не можех обаче да повярвам на това, което каза за провала на ектотехниката. Бях сигурен, че много хора биха се съгласили на такава промяна, за да придобият безсмъртие, защо тогава тук трябваше да бъде иначе? Премълчах тези мои съмнения, обхванат от внезапното подозрение, че на въпроса няма да ми отговори старият философ, а облакът съобразони, който образуваше неговата фигура. Казвах си наистина, че мисля като дивак, който търси в радиоапарата говорещи джуджета, но непреодолима съпротива ми затвори устата. Дали постепенната автоморфоза наистина гарантира, че личността продължава да съществува? Как можех да се уверя в това? Решението на този въпрос ми се стори по-важно от експедицията при каещите се, така че я отложих. В същото време ме поканиха на среща със студенти и преподаватели от Института по съобразонетика. Залата беше претъпкана, но въпросите, които се изсипаха върху мене, говореха за пълно непознаване на земните проблеми. Някакъв белопер студент с очила ме въвлече в дискусия за ангелите. Знаеше ги по изображения и твърдеше, че с такива криле не може да се лети. Освен това само перната опашка можела да осигури равновесие при полет или пернати стабилизатори на глезените. Казах, че става въпрос за обекти на врата, за духовни образи, а не за предмет на аеродинамични изследвания. Това не го убеди. Хората сигурно боготворят тайно птичия свят, упорстваше той, иначе крилата на ангелите нямаше да са с пера, а например с ципи. Той искаше ясно да определя нашето отношение към перата. Крилата са символични, обяснявах аз, не означават птици и не става въпрос за махови пера или пух, а за небето, където вярващият ще отиде след смъртта. Последваха въпроси за пола и начина на размножаване на ангелите. Мъчех се да ги убедя, че ангелите не могат да имат деца, но тъй като не съм силен в ангелологита, губех почва под краката си. Някой беше чувал за ангелите-пазители и попита дали това не е земно съответствие на етикосферата. Отдъхнах си, когато темата се изчерпи, но веднага ми зададоха въпрос за нашите полови състезания. Сетих се за какво става дума, защото веднъж видях на градския стадион ежегодните брачни надбягвания. Точно това спортно състезание е еротиката на волянците. Младежите от двата пола, празнично облечени, застават на пътечките, а трибуните подкрепят състезателите и състезателките, като посрещат с бурни ръкопляскания всеки успешен акт на оплождане. Ето защо обясних, че ние не се размножаваме по време на тичане и затова размножаването при нас не е спорт. Не е спорт ли? А какво е тогава? Започнах да пелтеча нещо за любовта. За съжаление от нея се подхлъзнах към страстта, която изпитваме, неразбираема за тях, и бях подложен на кръстосан огън. Страст ли? Какво е това? Да, да, знаем, имате друго анатомично устройство, не бягате, много добре, правите го различно от нас, но защо са необходими тези тайни, тези намеци, увъртания, алюзии? Защо във вашите вестници има толкова реклами с гръдни жлези? Има ли това някаква връзка с политиката? С борбата за власт? Няма ли? А с какво точно има връзка? Със семейния живот ли? И какво от това? Потта се лееше от мене, защото ме притискаха все по- силно, като искаха, разбира се, да кажа какво толкова срамно виждаме в оплождането. Какъв срам е това? Кой се срамува, мъжът или жената? И защо всъщност? Религията ли забранява да се размножаваме? Не забранява ли? В залата за зла участ имаше няколко студенти по сравнителна религиология и те ме измъчиха най-много. Едва казах, че религията няма нищо против децата, и един от тези умници разказа за обетите за целомъдрие, чиято задача е да съдействат за спасението на душата, от което можело да се направи изводът, че според нашата вяра колкото повече деца е наплодил някой, толкова по-далече се намира от спасението. Отричах, че има нещо подобно. Има някаква тайна! — викаха от разни краища на залата. Уверявах ги разпалено, че изобщо не е така. Цялата аудитория бучеше, като естествено искаше да разбере