премахнат. Ето, в ежедневната сфера поне всеки прави, каквото си поиска, как обаче да се отговори на въпроса дали сам е поискал това или са го поискали намиращите се в него рояци съобразони? Докато не се изключи тази алтернатива, ще съществуват кръстопътищата на Трите свята и съдбата на обществото не може да се предаде на вековна опека. Етикосферата вероятно е ограничена от директивите на доброто, но откакто се усмихнала обещаващо на енцианците с лицето на трупното безсмъртие, не е известно дали не е е понякога прекалено добра.

Научих от Тиукстъл, че много изследователски групи работят над създаването на нови системи за надзор, независими от етикосферата. Самият той участвал в проектирането на така нареченото информатично огледало, което трябва, поставено над съобразоносферата, да направи възможно измерването на нейната намеса, за да може да се установи къде свършва личната свобода и започва тайното поробване. Информатиците обаче доказали, че и това висше равнище на контрол няма да бъде последно, защото ще означава само да се установи над съобразонните наблюдение на контрольор от по- висш ранг. Ще се наложи на свой ред да се проучва и неговата лоялност, а това е вече начало на изграждане на безконечна пирамида за надзор. Попитах Тиукстъл дали не смята тези опасения за преувеличени. Все пак от няколкостотин години се чувстват под облагородяващия натиск добре, а ако не съвсем добре, то във всеки случайе по-добре — или поне не по-зле — отколкото през миналите векове, изпълнени с престъпления и кръв, така че не заслужава ли създалото се положение на нещата поне умерено доверие? Не става дума, отговори той, че приемаме това състояние на нещата за лошо, а само за това, че не знаем дали се намира под наш контрол! Бихме могли да се съгласим с някакво двувластие, установявайки да речем, че сме взели връх в надзора и имаме в ръцете си две трети от него, а една трета сме дали на съобразонните доверители… но ние нямаме понятие какъв е действителният им дял в решаването на нашата съдба. Възможно е всяко космическо общество да изгражда своя етикосфера и всяка да се развива хиляди години, а след това от самоусложняването или от други, неизвестни причини се да изражда и то не за един миг, а постепенно, докато етикосферата не се превърне в етикотумор… Отиваме в бъдеще, много по-неизвестно от естественото, и това буди нашата тревога, а не дискомфорта на забраните, които ни правят любезни… Обърни внимание, земни приятелю, че подобно на индустриализацията и етификацита не може да бъде отхвърлена частично! Както твоят народ би отслабнал след ликвидирането на промишлеността, така ние бихме се оказали безпомощни след счупването на злопоглъщащия похлупак и нашият обърнат към бъдещето страх от очакваната гибел веднага би се превърнал в гибел…

Той говореше така, а аз си мислех, че започвам да разбирам тяхната тъга по курдландския примитивизъм, защото вече не ми се струваше толкова глупава, както досега. Плюс това аз, който винаги съм спал като заклан, което впрочем е професионален навик на астронавта, започнах да се будя по няколко пъти всяка нощ и не измъчван от кошмари, а необикновено удивен от съдържанието на сънищата ми, каквито никога досега не бях сънувал. Сънувах се като тесто върху кухненска дъска, месено от огромни ръце, ту на топки, ту на питки, и се събуждах, когато ме хвърляха във вряла вода. Дали моята глава е родила това нещо, мислех си, дали не са ми го вмъкнали в съня милионите съобразони, които господстват в мозъка ми? Обръщах се на другата страна, като въздишах по мига, когато ще се кача на борда, за да се върна, и дори швейцарският затвор ми се струваше в този миг безопасно пристанище.

Паметливият Тиукстъл ми предложи в началото на лятото да се разходим двамата до Телтлинеу, за да потърсим манастира на монасите репенитенти.

Погледнах изречението с незадоволство. Щастлив е хроникьорът, който се намира в близки отношения с читателя, защото се разбират от една дума. Ще каже „лято“ и другият вече вижда житни полета под облачна синева, чува зажужали разгорещено пчелини, казва „манастир“ и веднага се вижда величествена постройка, достопочтени стени, чува се скърцаща врата, а аз една дума да кажа, въвеждам в заблуждение. Ще вземе някой да си помисли, че волянците нямат нищо над себе си освен съобразоносферата, че говорят за нея от сутрин до вечер или като тичат като щрауси, непрекъснато се оплождат по стадионите. Но това само мене, чуждия, ме впечатляваше особено, като не оставяше място да опиша други, също така важни неща. Какво пък, ще трябва да обясня това наглед обикновено изречение, на което е съдено да се превърне в начало на края.

Когато тръгна с мене за Телтлинеу, Тиукстъл вече се казваше Тьотьолтек, защото волянските имена се променят според това кой с какво се занимава. Телтлинеу, както показва името с липса на „р“ и „кс“, означава „дивосвещен пущинак за духовни опити и грешки на държавната администрация“. Прилича на природен резерват: наполовина пресъхнали блата, тундра и орлов нокът, а е част и от ничията земя, която опасва с полупръстен Воляния по границата и с Курландия като санитарен кордон, защото концентрацията на съобразоните не може да падне изведнъж до нула като отрязана с нож. Див означава без съобразони, а свещен — възможност да се попадне на монасите от ордена, защото макар да се говори за манастира им, това са само думи и нищо повече, защото те са скитнически орден и всеки ден се местят на ново място. Сега за „опитите и грешките“. Преди двеста години опозицията принудила правителството да приеме закон, който задължава всеки служител да отива веднъж годишно в Телтлинеу и да странства там толкова дни, колкото е неговата степен в йерархията. Старшият референт например трябва да скита две седмици, защото има четиринадесета степен. Тиукстъл, кандидат за длъжността научен съветник в МВР, беше извършил вече своя хаджилък (така го нарече без уважение) през зимата, за да избегне комарите, които прелитат от блатата на Курдландия през основния сезон на поклонничеството, и тогава се наричал Тюкстюликс, което долу-горе може да бъде преведено с думите „Тиукстъл извън доброто при своето зло“. Защото в безсъобразонния край всеки проявява най-лошата си страна, освобождавайки се от етичните хамути. Опознаването на подобни недостатъци е особено важно за администрацията, защото съобразоните не могат да се намесват в управлението, така че лошият чиновник може да причини неприятности на молителите. Наистина, никой не е чувал за такъв, на когото поклонничеството да е струвало службата, макар че след връщането си всеки трябва да предаде в афектологичната инспекция своята ксандия. Ксандията прилича на броеница и се носи на голо, за да отбелязва най-малкото трепване на волята и чувствата. На обикновените туристи пазачът окача на шиите — при преминаването на границата — ксиндра, предпаз, който трябва да ги защитава от срещнат поклонник, ако „прояви своето зло“. Не е позволено да се разглобява нито ксандията, нито предпаза, не е позволено също да се знае как действат. И не само това е забранено, защото тези съоръжения така изпълняват забраната, че не можеш да се отървеш от тях. Тиукстъл ми прошепна да хвърля моя предпаз в храстите и той веднага хукна след мене, като тракаше тихо с манистата си. Всъщност не бях достатъчно точен, като говорех за ксиндрите. Предпазът преди използването се нарича индр; настроен за съответната личност, той получава представка според името на личността, а тъй като Тихи на волянски е Кс, само моя мога да нарека ксиндр; преведено на човешки език, това означава долу-горе „тихобежен спасител“.

Не е излишно обаче да добавя, че отношението към поклонническите пътувания на администрацията, ксандиите и ксиндрите е като към чиста формалност. Бързо се убедих в това. Пътувахме през мъртва гора с вседелаз, теглещ ремарке, натоварено със запаси и екипировка. Гората беше израснала около реки, които са водели началото си от ледниците, а сега, когато вече няма ледници, беше изсъхнала и загиваше. Около обяд, като гледаше известно време съобразономера, Тиукстъл каза, че вече сме в „пущинака“. Не направихме лагер, а само седнахме на мъха и Тиукстъл отвори консерва с бирбиция, защото исках да опитам народната супа на човиците. Беше много гъста, с вкус на развалено ядене с месо. Тогава над дърветата се показа енцианец, който изглеждаше шест метра висок, но само така се виждаше отдалече, защото вървеше на кокили, по-точно с крачак (Може да се каже и крачница, но кой както иска; упрекват ме в измисляне на несъществуващи думи, сякаш ги създавам за удоволствие, а не по принуда). Чужденецът слезе долу, защото чудесиите му се прибираха като телескоп, и попита дали може да седне при нас. Представи се като Куакуаукс (изговаря се Клаклалкс), но ще го наричам референта. Работеше в жилищния отдел на малък пограничен окръг, а сега беше тръгнал на поклонение. Приехме го в компанията. Разбрах, че това всъщност не му е позволено. Опитът трябва да бъде направен самостоятелно, но никой не спазва правилото, а когато го попитах какво ще стане с ксандията, референтът отвърна, че така и така никой не поглежда в тях.

Новият ни спътник носеше в раницата си ундорт, касетъчен усилвател на прибори. Ундорт означава „от