установява големината на тиража, но какво от това, след като вече и поетите не вземат книгите на поетите в ръце.

След това разговорът слезе на Земята. Учудих се, че Тиукстъл, уж опознал нашите обичаи, свързва червенето на устните с вампиризма. Червенината на женските устни е, за да не се вижда кръвта, изсмукана при целувките — обикновена мимикрия на вампирите. Моите протести изобщо не го объркаха. Жените искат да се харесват? Кървавите устни са хубави? А синьо заобиколените очи със зелени вежди също ли? Това са цветовете на трупното разлагане, нали няма да споря? Призрачен изглед за лицето на вампира. Повтарях своето, поетът наостряше уши, а Тиукстл се смееше иронично. Виж ти, искат да бъдат красиви… а стариците? Нали също се гримират. — Жената е до смъртта си жена — съпротивлявах се аз. — Гримът трябва да скрие старостта… Тиукстъл не позволи да бъде убеден. На всички илюстрации земните жени са оголили зъби. Демонстративно. Наистина, еротиката също има в това свой дял, но това е нощна еротика, а е известно, че вампирите пият кръв през нощта. Аз твърдях своето, а той все мигаше срещу мене, което страшно ме дразнеше и накрая излезе с неопровержим аргумент: ако става въпрос само за подчертаване на красотата, защо мъжете не се гримират? Честно казано, не знаех и, разядосан, прекратих по-нататъшната препирня. Нека да са вампири, магаре такова, мислех си, когато лягах да спя в къщичката, тъмна като гроб.

Никой от нас даже и не забеляза курдела, който се беше появил наоколо. Събудих се и наистина чух сумтене и мляскане, но не ми дойде на ум, че огромен език облизва покрива. Като се убеди, че хапката е гладка, животното глътна къщичката, вседелаза и останалото наше имущество на един път, така че след доста мекото кацане намерихме след това в корема му даже сухите клони, приготвени за сутрешния огън, и котлето, само дето супата се беше изляла.

Ако се съди по размерите на корема, в който можеше да се потъне, защото курделът беше много жаден, животното трябваше да е истински гигант единак. Опознах този корем съвсем подробно заедно със околностите му, защото престоят ни там продължи повече от седмица. Беше нещо като зловонна, огромна пещера, с разклонения и ерозии, с набръчкан свод, пълна с невероятно количество полутечна смес, храсти, клони, трева, някакви вехтории, тенекии и боклуци. Курделът не беше много придирчив, ядеше каквото му попадне. Като се надявах, че сам ще ни изхвърли през устата си, уговарях спътниците си да го погъделичкаме по небцето, но те само повдигаха рамене, защото как щяхме да се изкатерим до гърлото му, което едва се очертаваше над главите ни като черна фуния в светлината на електрическото фенерче. Когато се нахрани с нас, курделът започна да хълца. Това беше истинско земетресение. Накрая намери вода за пиене и в тъмната му паст нахлу стремителен порой. Лазът потъна веднага, но нашата бяла къщичка се носеше храбро на повърхността като спасителна лодка. Тиукстъл и поетът референт ме убеждаваха да потърпя, защото исках да направя нещо, макар че не знаех какво. Хълцането спря, така че погледнахме през прозореца, повърхността на черното езеро се бръчкаше от малки вълни, а като показах главата си навън, почувствах вятър, но и това не учуди моите спътници. Просто се оригва, не чуваш ли? — каза Тиукстъл. Наистина, чуваше се как лошият въздух шуми. След около час езерото се оттече и се превърна в кално тресавище. Едва се озовахме на дъното, първата срещната личност се оказа монахът, с когото се бяхме запознали набързо. Така се беше отдал на покаянието си, че не се беше разделил с камъка, макар че можеше да се удави. Нито той, нито моите другари се вълнуваха изобщо от нашето положение. Поетът, който имаше зад гърба си вече седем поглъщания, защото беше ходил на екскурзии извън предписанията, а живееше до самата граница, каза, че до гърлото може да се достигне едва когато животното легне да си почива, но не си струва, защото глътката му е тясна, а и никакво гъделичкане няма да помогне, понеже старите курдли спят като заклани. Исках да попитам брата монах за Кливия, но Тиукстъл ме отклони от това намерение, като обясни, че на сведенията на един обикновен портиер няма защо да се разчита. Търпение, повтаряше той, курделът сигурно ще тръгне по пътя на манастира, а тъй като на монасите не им е позволено да се съпротивляват на силата, скоро не един от тях ще се намери сред нас. Ако имаме малко късмет, може да глътне библиотекаря. Няма да кажа, че ме убеди. Останах с впечатлението, че харесва възникналото положение. Вече се готвеше да изследва терена, защото взе от поета уиндорта и направи от хранителната каша миньорска каска с лампа, въжена стълба и непромокаем комбинезон. По моя молба направи и на мене същата екипировка.

В същото време от мрака, изпълнен със зловоние и боклуци, започнаха да се появяват жалки, окъсани фигури с някакви кофи и метли на рамо. Бързо схванах, че обикновено идват след закуска и обяд (на курдела, не нашия), за да пооправят малко коремното пространство. Бяха следователно нещо като метачи, но в живота си не бях виждал нещо по-безпомощно и по-немарливо от тяхната работа. Въртяха се съвсем безсмислено. Един от тях, изключително разговорлив, защото другите, подкачани с въпроси, изобщо не искаха да отговарят, ми каза, че по задължение трябва да метат, но не използват метлите, първо, защото ще се изпочупят и при проверка ще им хвръкне премията, и второ, защото това може да „МУ“ навреди. Най-много ме учуди техният маразъм. Минаваха край нас и нашите превозни средства безразлични, като избягваха само светлината на фенерчетата, които разпръскваха тъмнината, бродеха като сомнамбули в транс, но колкото пъти обядвахме бирбиция, най-малко петима заставаха до илюминатора, като вдишваха жадно нейния аромат. За нищо на света обаче не искаха да влязат вътре и само приказливият призна, че не им е разрешено да се сближават с чужденци, затова се преструват, че ни няма. Изглежда сам се уплаши от това, което каза, защото оттогава вече не го видях. Обичаите на курдела ми бяха отначало непознати, но бързо се научих, че сутрин и на обяд трябва да търся по-високо разположени места или да се крия в къщичката, защото ядеше малко, но започваше да пие веднага, с нечувана самозабрава, което се изразяваше в истинска Ниагара, нахлуваща оттам, където обикновено слънцето се намира в зенита си. При това гълташе въздух и тогава коремът му ставаше два пъти по-голям, а после се оригваше продължително сякаш вееше вихър между скални отвеси. Референтът нямаше човиците за нищо, но Тиукстъл притисна един път двама от местните до коремната стена и не ги пусна, докато не чу, че са високопоставени функционери — единият се представи, че е коремник, а другият далактист. Тиукстъл пусна на свобода и двамата, като каза, че лъжат на поразия, за да си придадат тежест с чинове, отнасящи се до жизнено важни органи. Да се каже в курдела за някого, че е от органите, не е малко нещо. Тиукстъл обаче смяташе, че този курдел диша с последни сили, за да стигне до гробището и да положи там кости. Едно старо добиче в ликвидация, отдавна излязло от употреба, но както е при човиците, те продължават да седят в него заради жилищните затруднения, последни напускат такъв курдел работниците от службата по чистене на градозавъра, а не чистят, защото не им се иска. Кофи и метли носят, тъй като иначе няма да се знае, че работят. Всички са лентяи, каквото заплащането, такава и работата. Първия ден не обядвах, макар че поетът референт ме изкушаваше с листата на ястията, които може да създаде ундортът, но мисълта от какво ще ги създаде, ме караше да губя апетит. Исках колкото се може по-бързо да изляза на чист въздух, все по- учуден, че моите спътници са съгласни със затворничеството, докато започна да ми се струва, че не само са съгласни, но и изпитват удоволствие от него. Защо? Нима от старателно скрито удовлетворение, че тук няма нито един съобразон? Смяха се, когато ги запитах за това направо, но в този смях като че ли имаше нотка на смущение.

На другия ден, когато след закуска (вече ядях, какво можех да направя) Тиукстъл пусна магнетофона, а нямах желание да слушам музика и не исках да стоя със скръстени ръце, опитах най-напред да се катеря по стръмнината под кардията, но там имаше опасност от подхлъзване, да се забиват обаче куки и дума не можеше да става, ето защо отидох във водолазен костюм на по-нататъшна разходка до дванадесетопръстника. Референтът ме придружи до пилора, показа ми също как трябва да гъделичкам sphinter pylori, за да се отвори и да ме пусне, но по-нататък не искаше да ходи. Беше взел със себе си дебела тетрадка и молив, може би му беше дошло вдъхновението и търсеше самота. Зад пилора беше дори много просторно, вървях с бодра крачка и накрая там, където се пресичат жлъчните канали, видях в стената две обувки. Погледът ми се плъзна отгоре им, без да ги забележи, и аз продължих нататък, потънал в мислите си. Чудех се какво да мисля за моите волянци, които уж се отвращаваха от човиците, а искаха да седят заедно с тях в клоачните пещери и изобщо не бързаха да излязат на свобода. Желание за екзотиката ли? За примитивен бит? Ако тук с мене имаше някакъв фройдист, веднага щеше да каже, че за енцианците да се намират вътре в курдела означава да се върнат в майчината утроба, вероятно щеше да заговори със своите символи, а аз щях да го наругая, защото курдлите нямат никаква утроба. Но струваше ли си да започвам въображаем спор с измислен фройдист? Има обаче в това някаква загадка, помислих си, и едва в този момент обувките в стената, които бях отминал, достигнаха до съзнанието ми. Обърнах натам фенерчето