и видях, че се движат. Същността на тази загадка поне можах да разбера веднага. Виждах само подметки с жлебове и леко протрити токове. Дръпнах единия, след това другия и от стената започна да излиза назад като рак слаб висок енцианец, също с водолазен костюм. Моето присъствие изобщо не го учуди и той ми се представи като професор Ксоудер Ксаатер, ръководител на катедрата по анатомия на курдлите в Иксибрикс, зает в момента с работа на терен. Без да попита кой съм, той ми обясни топографията на този чревен дял, като особено се ентусиазираше от diverticulum duoden-jejunale Xaater187: да, това място носело неговото име, защото доказал неправилността на тезата, проповядвана от школата на Ксепс, че този diverticulum188 никога не е бил verrucinosum189. Професорът се пречкал на пътя на курдела от няколко дена, защото тъпото животно не искало за нищо на света да го глътне, макар че му се подлагал посолен пред устата. Тези думи ми върнаха неприятните спомени за спътника лунапарк, който бях взел за планета и позволих да изпадна в глупаво положение с мним лов на курдли. Като остави с известно колебание жлъчните брадавици, професорът се върна с мене в стомаха. Оглеждаше крадешком краката ми, когато преценяваше, че не виждам това, и веднага отвръщаше поглед. После се оказа, че ме е взел за обременен с вроден недъг. Като анатом ми беше поставил диагноза deformitatis congenitae articulacionum genu190, доста рядък случай и тежък, защото усложнява много живота, особено ходенето, а нормално, или по енциански, подобен инвалид изобщо не може да седне, но като културна личност се правеше, че не вижда това и много смях падна, когато разбра, че си има работа с човек, защото забравих да му го кажа и той сам го видя, когато двамата свалихме кислородните маски. Това беше вече след пилора и отвисоко започнаха да летят върху главите ни цели купища храсти и буци пръст. Стария курдел беше страшно лаком, а професорът ме караше да бързаме, защото отвсякъде вече плуваха потоци стомашен сок и беше ясно, че това няма да е краят, тъй като подобно ядене предизвиква парене в гърлото, а значи и жажда. Наистина, заваля като из ведро, но ние успяхме да намерим спасително скривалище и не ни намокри нито една капка. Моите приятели поздравиха любезно професора и го поканиха на бирбиция. Вече се топлеше в котлето. Любопитно е, че вместо деликатесите, които можеше да поднесе ундротът, предпочитаха тази проклетия, изпълваща помещението с миризма, която не мога да нарека привлекателна. Седяхме в кръг и като пиехме супата с чаши, говорехме оживено. Професорът ни разказа забавна история как миналата година открил в блатото при така наречения Хълм на Председателя потънал в калта скелет на огромен курдел с четиридесет човишки скелета в средата. Така оборил археолозите, които, водени от друг анатом, доцент Ксипсикуакс (или нещо такова), настоявали, че курделът не може да живее под водата. Да, naturalitae191 не може, но може да бъде дресиран като подводница, а нашият анатом подкрепил тази теза с помощта на веществено доказателство: перископ, намерен до скелета. Доцентът закъснял с два дена и когато дошъл с водолазен звънец, скелетът вече се греел на слънцето и за него се грижели препараторите, а на перископа професорът окачил транспарант със злостен надпис CITO VENIENTIBUS OSSA!192

Не са без проблеми тези учени, мислех си, като пиех бирбицията така, както дете гълта рициново масло, което ще рече, че затисках гърлото си с мекото небце, но пиех, защото не исках да се деля от компанията. Монахът седеше с нас, но не на дюшека, а на своя камък, защото позволи да го уговорим и го свали най- сетне от раменете си. Като знаеше, че съм човек, сметна за допустимо да наруши устава и така се стигна до разговор, в който се оказа далеч повече обигран, отколкото смяташе Тиукстъл. Не можех да изговоря името му, беше съвсем различно от имената на волянците, хрипливо и без гласни. Всички монаси имат такива имена, защото послушничеството в ордена започва с избор на кливянско име от запазилите се хроники. От този момент нататък монахът е едновременно той и кливянеца, чието име носи. Новината разпали моето въображение. Очаквах необикновени разкрития: че вярват в прераждането и че чрез с тях говорят мъртвите кливянци или че по време на мистерии четат от запазените документи страшни ка-ундрийски заклинания, което е опасно за тяхната вяра, но точно в това, че тя е застрашена, те виждат своята мисия на каещи се, защото общото изпадане в транс може да превърне набожните монаси в организирани отмъстители. Братът портиер охлади разпаленото ми въображение, като каза, че и за кливянеца, чието име е взел, и за другите кливянци знае само това, че не вярвали в Бога, така че те сега вярват заради тях.

— Как така — попитах жестоко излъган, — имате техните хроники и дори не се опитвате да ги проучите?

На монаха явно му стана горещо от бирбицията, защото свали от главата си капюшона и като ме гледаше с лъчеобразно оперените си очи, каза:

— Разбира се, че съм чел тези писания. Всеки от нас може да ги чете, ако иска. Сред нашите послушници има и клирици, които постъпват в ордена не за покаяние и не заради вярата, а с надежда, че ще намерят в кливянците застиналата есенция на най-черното Зло. Такива бързо ни напускат. Учудваш ли се, чужденецо? Четем тези хроники, за да учим кливянски, защото между другото в тях няма нищо…

— Как така няма нищо?… — попитах бавно. Започнах да го подозирам, че иска да скрие истината.

— Нищо, само фрази. Това е, празни пропагандни приказки. Учудваш ли се? Чувал ли си обаче някога за власт, която не сипе обещания за щастие, а предрича печал, скърцане със зъби и собствената си нищожност и морално падение? Никоя власт не обещава това. У вас не е ли така?

— Да оставим как е у нас — възразих бързо. — А техният ка-ундрий? Какво е представлявал? Знаеш ли? Позволено ли ти е да го кажеш?…

— Все същото — повдигна той рамене. — В най-точен превод ка-ундрий означава БЛАГОСФЕРА.

Чак дъхът ми спря.

— Не може да бъде! Как така? Те са искали да направят същото, което и вие?

— Да.

— Ами тогава… как се е стигнало до войната?

— Това не е било война, било е сблъсък на две идеи без участието на живи същества.

— Аникс ми каза, че съобразоните са се появили като оръжие…

— Може да не си го разбрал добре. Не са се появили като оръжие. Станали са оръжие, когато са срещнали това, което е имало същата задача като тях.

Виждах, че подбира думите си с усилие под неподвижния поглед на останалите и изведнъж погледнах тази сцена сякаш се намирах отстрани. Един човек, който седи с неудобно подгънати крака сред същества, разположили се нашироко върху огромните си стъпала, със стърчащи назад колене, същества, приличащи на едри птици с големи глави.

— Сблъскали се два варианта на Благоденствието — каза накрая монахът. — Те се различавали по това, което благородният Тиукстъл ще нарече програми. Но не много. А са се сблъскали, защото са били проекти за съвършенство. Ако една срещу друга застанат две църкви на един и същ Бог, ако всяка държи на него, но претендира, че е изключителна и не допуска никакви отстъпки, нещата могат да завършат с битка, макар никой да не иска това. Та няма ли такива неща в историята? И след като дори предаността към Висшето благо е способна да предизвика унищожение, колко по-сигурно води към същото земната вяра, привържениците на която са създали пълчища от изпълнители, които не мислят! Двата проекта за блажено безбожие се носили един срещу друг и не се срещнали точно на средата, защото единият от тях бил по- ефективен и имал по-голяма поразяваща сила. А ако беше провървяло на кливянците, нямаше да седиш тук, а сред тъмнокожи същества, на южния край на тяхното плато, и щеше да слушаш за гибелта на тайнственото чудовище от северна Тарактида, погребано под ледниците на Воляния. С тази разлика само, че щеше да се озовеш сред неверници, нали кливянците, както вече казах, не са вярвали в Бога и там сигурно щеше да ти бъде по-трудно да намериш каещи се…

— Значи те наистина са искали да направят добро?

Изобщо не можех да свикна с тази мисъл.

— Мисля, че нито повече, нито по-малко от Бащите основатели. Но трябва вече да тръгвам. Сбогом.

Той стана, натовари камъка на гърба си и тръгна, превит под тежестта му. Започнах веднага да разпитвам Тиукстъл знае ли това, което монахът каза за Кливия.

Той не отрече, но се опитваше да докаже, че всичко е било по-иначе, защото кливянците имали авторитарни идеали и искали да направят своята добросфера не от съобразони, а от молекулярни микроботи, наречени пигмати, не само по-малко съвършени, но и по-жестоки от съобразоните. Засипа ме със