в тях е немислимо да има сексуален примес. На лице е само един позорен печат, който изглежда се поставя във всички разумни същества от хищническия преход, или от това, че животинският разум не може да получи развитие, без да премине през проливането на кръв.

Хилоизмът познал схизмата120 и схоластиката121, но не като земните. След като главоболия с трудни въпроси, с каквито се борила нашата схоластика, как е устроен раят, а как адът, къде отиват новородените, ако умрат некръстени, какво става в чистилището, как живите могат да помогнат на осъдените на вечни или временни мъки, колко ангела могат да се съберат на върха на една игла, техните теолози измислили схоластика, която си дошла точно на мястото, когато се появила техниката за спиране на злото и разпространяване на доброто. Което си е истина, хиляда години след това се чули гласове, че тази предтехническа хедонистика е подготвила фаталния изход, защото нейните възпитаници прекалено лесно, направо лекомислено, а дори и с настървение се заели да реализират религиозно премислените планове. Познавачите обаче казват, че това е опростяване на нещата. Безсмислица е да се смята, че технологията е възприела програми за изпълнение от вярата. Да се говори обаче за фелицитологичната схоластика накратко не е лесно, защото тя обхваща купища печатни издания и ръкописни произведени, които са се появявали в продължение на векове. Църковните хедолози, изучаващи проблемите на всеобщото ощастливяване, се стараели най-напред да открият колко вида благосъстояния има и какво ги предизвиква. Едно са краткотрайните удоволствия, друго status delectationis122, а нещо съвсем друго благостазата. Били установени много такива разлики, но се приело да се говори сумарно за максимум и минимум добро. Минимумът е липса на всякакво зло, а максимумът — пълно щастие. Представям като куриоз теорията на доктора по хедоматика Сцирукс. Усещането за максимум не се покрива с действителния максимум, а има два момента: предусещане и възпроизвеждане, единият точно под върха на кривата на насищане, преди този връх да бъде достигнат, другият — веднага след него. Този, който достигне върха, никога не знае, че го е направил. Защото знанието за това достига до съзнанието му само по време на очакването и спомена. Както сочи образецът, тази схоластика се отличавала с доста голяма сложност. Ще изброя само имената на няколко раздела от „Codex Felicitomanticus“, нещо като енциклопедичен речник на ощастливяването (XIII век): Почти докосване на облекчението и щастието, Бавни и внезапни наслади, Аскетично щастие при решителен отказ от аскетизъм, Безкрайномализъм на щастието (което изглежда е било много съществено, но забравено по-късно откритие: достигането на щастието убива бързо чувството за него и затова е необходима психоакопунктура, която да засили отслабналата чувствителност към сладостните възприятия). Отделно са дадени така наречените „черни овце на щастието“: удовлетворение от вида на жертвата, подлагане на унижение, вредителство и изтезаване. Става въпрос за щастие, което се постига от нещастието на другите. Тук намира място и пантокластиката123 (удоволствието да унищожаваш), която може да е налудничаво-въображателна (от компетенцията на психиатрията), израждаща и самоубийствена (някакъв средновековен монах открил алтруцидалните124 забавления, или утехите, идващи от ефективното увещаване на другите да се самоубият, защото този, който остава жив след другите, изпитва от това удоволствие. Трябва да подчертая, че не е задължително този монах да е бил някакъв демон на злото, защото неговият орден — на фелицитите — изучавал всичко, което носи удоволствие, без оглед на моралната оценка на явленията). Фрапиращо е четенето на самите каталози на всяка от старите библиотеки с книги по църковна хедонистика, защото разкрива, че всъщност няма такова нещастие, което да не би могло при дадено стечение на обстоятелствата да стане за някого източник на мили усещания. С разликите в щастието, получено по честен и нечестен път, се занимавали братята фипраксианци. Казват, че самият Фипракс наредил да бъде измъчван с най-рафинирани методи, за да види дали понякога и в това няма поне частица лично удовлетворение. Обявили го за светец-покровител на науката заради жертвоготовността, която проявил по време на своите изследвания.

Засега екуменизмът125 не се е разпространил между планетите и бойките нападки на нашите теолози срещу хилоизма нямат чет, но ще спомена като пример само критиката, която оспорва енцианския образ на Твореца като „Бог на материята“, на когото създанията трябва да служат, като служат на самите себе си, което свежда тяхната религия до намиране на теодиктично разрешение за групов егоизъм, а в най-добрия случай до такава доктрина за общественото усъвършенстване, която би могла без никакви изменения да се проповядва от която и да е група атеисти. Този укор, отвръщат енцианците, е резултат от изкривено разминаване на понятия, появили се в два различни свята. На хилоизма не е чуждо понятието да се служи на Бога без всякаква корист. Но от началото на средните векове, от първия още събор вярващите са обвързани със служене на Бога, изразяващо се само с начина на живот. Бащите на енцианската църква изясняват в своите енциклики, че не само Божето име не трябва да се споменава напразно, но и да се моли Бог за каквото и да било. Трябва единствено да му се благодари за съществуването, само че мълчаливо, без думи, в сърцето. А не трябва да се моли за нищо, защото това би представлявало или акт на детска наивност (и тогава не представлява грях), или на неправилна вяра. Този, който е създал света, не се вглежда в явленията всяка една минута и животът на всеки заедно с незнайното бъдеще лежи пред него като отворена книга, защото Бог е над времето. Негово свойство е непреходната вечност. Той е сътворил света заедно с всичките му звезди и жители, направил го е да съществува такъв, какъвто е искал да го има, във всяка галактика и всяка точка. Следователно би било нещо или детинско, или непристойно да се искат от него някакви промени, намеса, помощ, услуги или пък ненамеса заради индивидуални или групови интереси. Както се вижда, познатата и на нас забрана да не се споменава напразно Божето име е била доведена от енцианците до крайност, което на нас ни звучи странно. Те смятат, че опитите да се влияе с искане, молитва, а дори и само с намерение на Божата воля е доказателство за слаба и неразумна вяра, защото така се проявява несъгласие с Божите предначертания и липса на доверие в Божата доброта. Ако цените са постоянни, няма защо да се пазариш и никой, който е с ума си, не прави това, а ако все пак го прави, то е заради самото удоволствие от пазаренето. Така че на енцианските теолози им е известна напълно психологическата полза, която се съдържа в молитвата, съпътстващите я облекчение и надежда за изпълнение на молбите, но в това, в което нашите духовници съзират заслуга, те виждат съмнение. Който не се съмнява, е казал Отец Хиксион Втори, той не моли за нищо. Да напомняш на Повелителя Бог за себе си, значи да го имаш за блокирала телефонна централа, молитвата е като да тръскаш слушалката, да чукаш по вилката, а горещата молитва е повишаване на вътрешния глас, за да бъдеш чут, и всичко това поставя под съмнение неподобримото, защото е окончателно, Всезнание и Всесилие на Доброто. Мисълта, че Повелителят Бог гледа в някаква друга посока, а не натам, където е най-потребен, е бебешка мисъл. Ако той знае и вижда всичко, не трябва да му се навираме в очите или да привличаме вниманието му върху себе си с висока набожна концентрация по време на възвишени актове. Бог може да проникне в нас по-дълбоко, отколкото достигат нашите излизащи от устата ни декларации. До втория събор все още били разрешени молитвите в полза на другите, но не и за собствена изгода, оттам нататък обаче не се позволявало и това. Психологическата облага от молитвите била ликвидирана, но ако това не било направено, казват те, би означавало егоизмът, грижата за себе си да победи вярата в непогрешимостта на Бога. На Бога се служи, като се служи на другите, защото така се изпълнява планът на Сътворението, който е движение към съвършенство. Изглежда неразбираемо как е могла да остане непроменена верската доктрина при обстоятелства, когато се свързват духовната и светската власт, защото би трябвало да претърпи познатите на Земята промени според господстващите интереси (точно така се е появила англиканската църква). До голяма степен това се обяснява с гледащата в бъдещето догма за „земен рай“, който ще бъде построен, когато се натрупат средства за това. Протакането, съдържащо се в самата догматика, признанието, че тленната плът ще присъства неизменно при общественото усъвършенстване, може в действителност да се сметне за най-обикновен претекст на властта, с който се отклонява вниманието на хората от актуалните недостатъци и беди. Такъв упрек отправяли по адрес на църквата волнодумците и енцианските еретици. Което си е истина, това „вградено във вярата забавяне на изпълнението“ помагало отлично да се формира групова нагласа за „мълчаливо изчакване“, когато на власт идвали чудовища като тримата Лъжексиксари (не зная защо е станало обичай да се говори, че са били трима, след като за никого поотделно не се знае нищо, но си мисля, че поне всеки енцианец среща също толкова недоразумения в нашата обща история). Трудно е да се приеме, че средновековните жреци и теолози са могли да имат някакво основание да