Никой не греши, ако вярва, но греши всеки, който смята, че притежава единствен истината на Откровението, и придобитата по този начин изключителност е теологична грешка. На което земните теолози отговарят, че цялото това разсъждение може и трябва да се използва и за самия хилоизъм, който не дава на никоя религия правото на изключителност, така че това право не трябва да се отнася и за него. Този спор, казва един доминиканец, ни сваля от небето на вярата в ада на парадокса. Но волянците отхвърлят аргументацията на хората, защото смятат, че Земята се намира в по-низша фаза на теоцентричното движение от Енция, където отдавна вече няма противоречащи си вероизповедания. Тук нашите отново посочват сериозния дял насилие при религиозното обединяване на Енция, но на това място ще прекъсна по-нататъшния спор за Откровението.

Тяхната църква приела много ласкаво появата на разумните обслужващи машини, защото изглеждало допустимо във всяко едно отношение бездушните манекени да заменят в непосилния им труд живите същества, така че нарастването на техния интелект предизвикал неприятна изненада, особено когато започнали да се стремят към изравняване с енцианците по всички права, включително и правото да участват в църквата. Роботите, които там се наричат ардрити, се позовават на църковната доктрина, само че я интерпретират по-широко, отколкото църквата би искала, тъй като твърдят, че енцианците са ги създали, защото Бог е направил това възможно, създавайки света такъв, че да МОЖЕ в него да се конструират одушевени машини, с което те престават да бъдат машини. Ако Бог не е искал това, никой не би могъл да го направи. На мене ми звучи убедително и е доста неприятно за тяхната църква. От създалото се положение я извадил не собственият и теодиктичен ум, а появата на следкомпютърните одухотворени системи, наречени съобразони. За около десетина години роботите изчезнали, но това е евфемизъм, който прикрива ужасните събития, наричани от мнозина киберноцид. Енцианците не са докоснали собственоръчно нито един ардрит? Що за оправдание, след като с тях са се заели съобразонните системи. И кучкарят не гони сам зайците и не ги разкъсва със собствените си зъби и нокти. Страшни неща изглежда са ставали по гори и пещери, а май е имало и енцианци, готови по-скоро да загинат със своите ардрити, отколкото да ги предадат на отпадъци. Странно е как това ми припомня разни неща от нашата история. Ако аналогични събития бяха станали у нас, може би щяха да се намерят хора, склонни да припишат на роботите цялото зло на Земята, сякаш че са ново въплъщение на змията. Да речем, че не си струва да се говори за това, защото е абстрактно умозаключение, но макар че не е имало такова нещо, може и да се случи. За появата на сговорчивите отношения между религията и науката допринесла много птерогенезата117 на енцианците, защото като разбрали за нея от своите естественици, това не предизвикало такъв шум, какъвто се вдигнал у нас след маймунските откровения. Маймунският прародител се възприел още в началото като обиден, защото сред земните народи маймуната от прастари времена се е смята за човешка карикатура и то злостна. Думата „маймуна“, казана за човек, е оскърбителна във всички езици. Едва ли някое друго животно е по-неподходящо за идеализация от маймуната. А птиците, признати за прадеди, не предизвиквали нито светска, нито църковна съпротива, защото традицията наричала небето тяхно жилище, така че енцианската църква можела да вижда в този произход само научно потвърждение на собствените си поучения. Праенцианците са дошли по някакъв начин от небето на земята и в този сговорчив дует на вярата с науката се криело потвърждение на истинността и на двете. Така именно Бог им давал да разберат, че догадките и в двете направления са еднакво правилни. Едновременно с това ранното опознаване на еволюцията ускорило развитието на естествените науки и затова енцианците достигнали до генното инженерство в края на XX век, когато се появили прототипите на ардритите. Изглежда много необичайно, че не теологията, а философията застанала първа в защита на неприкосновеността на естественото тяло, както казах вече за това, цитирайки Ксиксокт. Злостливците твърдят, че теологията, обратно на философията, не привлича умове от най-висока класа, защото това, което в първата винаги и предварително се знае като окончателен резултат от подетите изследвания, в другата е пълна, на нищо неподвластна загадка и от това уж дошла наивната безпомощност, а дори и съглашенския ентусиазъм на хилолозите с плана за автоеволюция, защото телесното усъвършенстване на енцианците изглеждало изводимо от принципната догма за света като субстанция, която Бог е оформил по този начин и им я дал да я владеят така, че да извлекат от неs най-добрата за себе си полза. След като самите те са частици от тази субстанция, нищо не показва, че Бог не желае тяхното перфекционистично самопреоформне. Ксиксокт и други като него все пак мобилизирали общественото мнение срещу тази вече прекалено доверчива вяра.

И какво? Нашите теолози казват, че енцианците са се отказали от вечността, а те отговарят на това, че християнството е презряло този свят, като го смята за чакалня или авансцена на отвъдния, а за него, каквото и да се казва, нищо не се знае с такава точност, с каквато се знаят нещата за този свят, създаден все пак от Бог, според сговорчивото мнение и на двете планети, така че е трудно да се намери по-странна вяра от тази, която приема за резултат от Божието Сътворение една нетрайна постройка, подлежаща на събаряне по време на Страшни съд. Какво самоизтъкване, каква претенция под маската на смирението, казват те, е да не се задоволиш с Божието врабче, което е в шепата ти, а да се стремиш към жерава в небето, където трябва да има повече комфорт и вечни деликатеси. За техните теолози достатъчно основание да се застане на страната на този свят е, че той е подчинен на смъртния разум. Ако Бог не е искал, разумът щеше да съществува в противоречие със света, а нямаше да го изучава и да завладява всички скрити в него съкровища и сили. Че е точно така, а не иначе, доказва това, че Сътворението е насочено към създаване на разумни същества, макар че тази насока не се равнява на такова преместване на коловозната стрелка, че всяко общество да върви като по масло към своя планетен рай. Общо взето техните теолози са много сдържани при размяната на декларации между отделните църкви, но могат да се намерят и такива, които като Ксикс Ксас заявяват, че на дъното на нашата теодицея злото не се намира „в чисто състоние“, а е неразделно свързано със секса. Ксас твърди, че човекът е знаел или по-скоро се е досещал неясно за това от прастари времена, но не е искал да си го признае и само отпъждал от себе си чувството за „без вина виновен“ с общата фраза за „грешната по рождение човешка природа“. Ксас въвел в това свое изложение на земните проблеми и маймуната. От демонологичната иконография е известно, че дяволът прилича много на маймуна, защото и дяволът има опашка и целият е покрит с козина като големите антропоиди, има и доста маймунски, сплескан череп и маймунски зъби, което може да се види изцяло по платната на средновековните художници, изобразяващи Страшния съд, и макар че без съмнение художниците са фантазирали, трябва да се попита защо са използвали точно маймуната за образец, а не да речем хищните птици? Защо са присвоявали птичи атрибути на преди всичко непорочни същества като ангелите? Защо не само ръцете, но и краката на нарисуваните дяволи са можели да хващат? Защо дяволите ходят на два крака като висшите маймуни, а не на четири като змейовете например? Нерелигиозните енциански антрополози считат тази концепция за грешна, защото става въпрос за представите на само една част от земната вяра, защото даоизмът и будизмът не познават европейските въплъщения на злото, но на тези, които се интересуват от крайни съждения препоръчвам „Сравнителна анатомия на дявола“, издадена от Института по Свещена хилозоистика в Уркс, чийто ръководител е споменатият волянски теолог, защото дори да се е заблудил, заблудата му е интересна.

Да се върнем към по-важните неща.

Докато новата ера, смятана от раждането на Христос, е била за региона на разпространение на християнството едно голямо чакане на края на света и Страшния съд (при което първите християнски общини се надявали на този край всеки ден, а по-късните с растящо отлагане във времето и Страшният съд се отдалечил в дълбините на неизвестното бъдеще), енцианското средновековие, непознаващо нито есхатологичния страх, нито надеждата, разчитало на съвсем друго — идването на незнайни промени и обрати на съдбата, които ще осъществят даденото от Бога обещание, че с негова подкрепа, но със собствени сили народът ще победи заразата, нищетата, недъзите, глада, а накрая и смъртта. Така че, макар да са чакали и при нас, и при тях, очакването засягало толкова различни неща, колкото са небето и земята.

Само това обяснява откъде всъщност са се повили у енцианците зачатъците на фелицитологията118 и хедонистиката119 като доктринални дисциплини, отначало чисто църковни, а след това все по-светски, които трябвало да определят условията за индивидуалното и общото благосъстояние. За тази ориентация помогнала и биологията, която пречела на употребата да се изроди в злоупотреба, защото над енцианците не виси като дамоклев меч с много остриета еротичната оргиастика и макар че могат да се наслаждават на жестокостите,