на учените, цитирани от енцианския историк, бяха: Цирцваракуакс, Тирлитриплирлипит, Кюкюксикс, Куорстиоркуиор, Квидтдердудук и подобни на тях. Не трябва да се правят преждевременни изводи, казах си, и погледнах заглавната страница.

Беше „История на Енция“, написана от изглежда знаменития курдлански историк Куакуерли. Съветникът ми я беше препоръчал като добро начало за по-нататъшните ми изследвания, но щом видях името на автора, което явно се римуваше с швейцарските, ми се мярна безумната мисъл, че точно това е накарало Щрюмпфли да постъпи така. Очевидна глупост, която свидетелства единствено за душевното ми състояние. Последвах съвета му, защото ми се стори разумен. Не бих могъл наистина да кажа коя част от пълнежа ми беше по-неразбираема, курдланската или волянската, но нещо ми подсказваше, че макар и странна, направо уникална, културата на градоходите, на заселените живи създания, би трябвало да стои по-близо до Природата и поради това да бъде по-малко изкуствена от цивилизацията, която е достигнала толкова високо равнище на развитие, че е дала разум дори на почвата и камъните. Заради всеобщото си космическо присъствие на Природата и се налагаше да стане свързващо звено и увод в чуждата история. Някой би си помислил, че ще се нахвърля жадно върху обемистото произведение и ще започна да поглъщам страница след страница, а всъщност стоях като нерешителен плувец пред дупка в леда, най-накрая обаче си поех въздух и започнах да чета.

Началото на енцианския живот Куакуерли описваше научно, но и доста разбрано. Според него животът се заражда навсякъде по един и същи начин. Най-напред океанът трябва да прокисне по бреговете си, да образува подобна на кисел жваканица и тихите вълни да я разбиват векове, а може и хилядолетия наред, докато от кашата не се получи трепереща пача, която след неизброими перипетии дошляпва там, където нейната гъста маса се превръща в някакво варовиково скелетче. Куакуерли твърдеше, че според местните условия на различните планети се появяват различни висши същества, чиито главни разновидности са всичкоиди, млекоиди и зърноиди. Размножаването им също е различно — чрез търкане, опрашване, пъпкуване, а понякога, но много рядко, в съвсем изключителни случаи, чрез така нареченото шпунтиране, до което на Енция, като на всяка една нормална планета, не се е стигнало. Енцианците, които произхождат от големи безкрили птици, наричат себе си човици, което някои ентрополози свързват с „чов-чов“, което се чува при ходене в калта, защото блатата, безкрайните мочурища и огромните тресавища са станали там първата люлка на живота. Което се обяснява с местната география. Енция обикаляла около своето слънце по силно разтеглена орбита и в афелия я сковава силен мраз. Само че океанът се разлива в необикновено обширни плитчини до бреговете на континента и склоновете на сеизмичното плато, блатисто, но издигащо се навътре със своите вулкани, и от тях се излъчва спасителна топлина, която подсушава периодично мокрите области. Някогашните непрестанни вулканични изригвания и серните врящи гейзери обаче отпъждали всичко живо от горещия регион. Затова животът трябвало да се засели компромисно между ледовете на океана и вулканите на Тарактида, в зоната на Великия блатеан. Там от лазугите се излюпили пълзугите, а от пълзугите допълзаците и недопълзаците. Последните, както показва името им, потънали, защото не стигнали до по-топло сухо място, а допълзаците дали началото на блатаците. От блатаците произлезли блатанците, които все още нямали много дълги крака, а който там имал къси крака, веднага затъвал и умирал от глад. Блатанците станали на блатняци, блатнеци и блатници. Имало и скачаща блатица, но тя била сляпо еволюционно разклонение, защото недовиждала, и затова изчезнала. По-нататъшното развитие спряло за милиони години, защото да се размножаваш в хлъзгава студена кал не е голямо удоволствие. Ето защо мъжките екземпляри по-често се престрували, че се залавят за работа, отколкото правели това в действителност, като се притискали към женските по-скоро за да се сгреят. Калта там била необикновено лепкава, така че стадата съвсем престанали да се разделят. Лесно е да се разбере как поради това двойките оформили четворки, те — осморки и така нататък, докато следващите поколения не се уголемили в мокриди, мокроти, мокрони и накрая в същински мокрозаври. Именно от мокрозавъра се повил след това курделът. Мокрозаврите наистина имали изключително дълги крака, средно от 6 до 9 метра, но и това било малко, за да се задържат туловищата им над повърхността на блатото, така че от търкането и ходенето в калта опашките и коремите им били винаги мокри и за да се спасят от това нещастие, защото калта била отвратително студена, мокрозаврите започнали да повишават температурата на телата си, не умишлено, разбира се, тъй като били много глупави животни, а благодарение на естествения подбор на най-топлите. Но те не можели да ускоряват непрекъснато обмяната на веществата си, защото накрая щели да се сварят като яйце във вряща вода и поредната мутация дала предимство на възможността от устата им да излиза газ, който скърцането със зъби (или тракането им от студ) запалвало, както у нас се пали блатният газ в мочурливите торфища. Оттам нататък, за да не измръзне, мокрозавърът дишал огън, който го изсушавал подобаващо, а по-удобно било два мокрозавъра да се сушат взаимно, застанали един срещу друг, което оформило началото на някакъв алтруизъм. Тези първи огнедишащи мокрозаври не били още и наполовина толкова големи, колкото по-късният им потомък — курделът. Добре изсушенит мокрозавър се превръщал в топлозавър. И именно топлозаврите, дишайки пламъци, изиграли за праенцианците ролята на небето, от което Прометей откраднал огъня. В легендите им се среща мъжественият образ на героя, наречен Гръмодей или Гръмотей, който направил същото. Топлозаврите били улавяни в капани и използвани да отопляват жилищата на племенните вождове.

Но това станало милиони години по-късно, по времето на митичния крал Мочур. Тогава мокрозавърското стадо се състояло обикновено от един огромен водач и няколко по-малки мъжки екземпляри, които му се подчинявали, но когато им се налагал прекалено грубо, те се събирали накуп, като имитирали копулация, и благодарение на това три или четири малки мокрозавъра, заловени един за друг, побеждавали с общи усилия по-големия. Еволюционната диалектика на мокрозаврите била такава, че когато се размножавали прекалено много, отъпквали до сухо голяма територия от блатото, но ходейки по твърдата почва, я превръщали в безплодна глина, така че храната започвала да не достига и те умирали от глад. Тогава мочурищата вземали връх, заблатявало се, блатните мъхове разцъфтявали и целият цикъл се повтарял отново. Когато пашата ставала много малко, мокрозаврите започвали да се изяждат взаимно от глад, при което се поразявали с огъня, който излизал от гърлата им, и така придобили навика да ядат печено. И именно канибализмът им довел до появата на курдлите, защото пракурделът бил най-обикновен мокрозавър, но преял до пръсване. Поради своя гигантизъм обаче пракурделът се оказал животно, което има проблеми с еволюцията. Особени трудности срещал с ориентацията къде е краят му и къде започва нещо друго, което става за храна, затова самоизждането, като се започне от опашката, било често явление, за което свидетелстват палеонтологичните археологически разкопки, защото като изядял прекалено много от себе си, самоядецът пракурдел загивал, а това може да се установи по скелета.

По-късно, страхувайки се от големите топлозаври, които вече започвали да се курдлят, малките им пробутвали умишлено екземпляри, търкаляли се продължително сред блатни растения като бързодеен отвратин, бълвотворна незабравка и незабавен гаднотворец, поради което след поглъщането им предизвиквали повръщане. Наричали се морскоболи, а процесът, при който на мокрозавъра се дават мокрозавърчета, от които се повръща, носел името морскоболизация. Опасността, която заплашвала тези животни била двойна. Прекалено големият самотен курдел лесно започвал да яде сам себе си от най- отдалечения си край, а прекалено малкият, поради характерното си далекогледство, можел изобщо да не види, че го има, след което, смятайки, че не съществува, преставал да яде и издъхвал. Именно тук еволюционната съдба на курдлите се кръстосала решително с обществената еволюция на енцианците и дала нечувани резултати, подобни на които няма в цялата Галактика.

През своя еолит, или през каменната си епоха, праенцианците почитали курдлите като божествени, макар и гнусни за тях същества. Затова курдловата символика навлязла трайно в арсенала на тяхната митология и архаичните им предания и легенди, затова и по-късно държавата започнала да се нарича курдалство. Още тогава се случвало някой курдел да глътне праенцианец, така че праенцианците, за да се спасят от подобна смърт, се мажели сред блатата с паста, изготвена от растенията, които крадели от малките морскоболи, защото успели да проследят в какви растения се търкалят, преди да се предложат на курдлите като примамка, която убива желанието им за канибализъм. Глътнатият от курдел и напуснал чудовището цял енцианец се наричал поглъщенец и се радвал на особена всеобща почит, затова когато принасяли на курдлите човешки жертви, ги мажели с паста и пеели ритуални песни, така че курделът наистина гълтал жертвата, но оставал неудовлетворен и бързо я връщал обратно. Дали обаче са постъпвали винаги така, не е съвсем сигурно. Имало съмнения, че набелзаните за жертви се търкали сами с