отглеждане на курдли (както твърди курдландската страна) отчасти по лиценз на биоинженерите на Предводителя (за курдли-небостъргачи) и отчасти на основата на откраднати курдландски патенти. Всичко това от а до я било пропаганда за вътрешна употреба, която баламосвала нещастните курдлисти-галеристи, на които не им се позволявало и носа си да показват вън от корема на своя многороб, или многопоробител, защото така трябвало да се наричат градодонтите. Наистина, в историята на Воляния не липсвали нито трудности, нито кризисни явления, но те били непостижими за умовете, които са спрели в развитието си и имат научни титли, защото са им дадени, а не защото притежават знания. Пиривит Пирит сочеше, че курландският академик не е дори истински доктор, а носи чисто почетното звание „doctor honoris causa“81 и собствените му ученици го наричат доктор Курдел. Това поне беше досадно разбираемо. Затова пък в по-следващите раздели Пиривит Пирит спореше с волянските етификатори и насладоматици и много малко неща от това ми станаха ясни. Той твърдеше, че няма друг път за обществото освен етификацията на околната среда, а привържениците на частичната етификация, които предлагат да се облагородят само обществените сгради и места, не си дават сметка за кошмарните резултати, които ще доведе след себе си подобно начинание. Това, че в цялата Галактика нямало нито една напълно съобразонирана цивилизация, не било никакъв аргумент contra rem82, защото някое общество трябвало да бъде първо като най-напреднало в развитието си и тази едновременно почетна и трудна съдба се паднала именно на волянците, които по този начин проправяли път за млечните си братя по разум. Следваха диаграми, таблици, математически формули и схеми, които в моите очи приличаха на йероглифи. С неприятното чувство, че като прегледах книгата с толкова изразително звучащото заглавие, зная по-малко, отколкото преди да я отворя, започнах да търся някакви достъпни разработки и ръководства, при това написани на Земята, защото все пак те се пишат от хора за хора, за земляци, но точно с това се натопих съвсем, след като изрових сред книгите един учебник за предварително обучение на докторанти- историци по волянистика. Беше колективен труд от около двадесет автори специалисти, истински китайски, поне за човек като мене, който не разбира какво чете, защото как бих могъл да разбера, ако постоянно се появяваха върволици от формули и термини от рода на „щастлини“, „ентропци“, „антибити“, ЕИМИ (ентропия на електронно-изчислителните модули на интелегентността), а под любопитното заглавие „Екскурзия в дебрите на волянската наука“ се криеше напълно неразбираем за мене текст за организиране на инспертизи в полуживи групи с извънкосмическа подкрепа. По-късно се оказа, че всичко това има съвсем нормален смисъл, но се измъчих много и се ядосах, преди да го разбера, защото стоях през нощта над куп прехвърлени книги и гледах редиците на недокоснатите още по стелажите с безнадеждното раздразнение на човек, който иска да скочи в движещ се влак, защото трябва да го направи, но едновременно с това знае, че така може и да си строши главата. В ръката ми натежа огромният „Волнско-курдландски речник“ и почувствах горещо желание да го ударя в земята, което би ми донесло не малко облекчение, защото съм холерик, но се въздържах, взех само старата, поставена в ъгъла закачалка за шапки и ударих с нея като с таран вратата на големия шкаф с документи, защото беше дъбова и следователно издръжлива. Наистина, закачалката се счупи, но я поставих така, че счупеното рамо се опря на стената и повредата не се виждаше. Някой може да си помисли, че би трябвало да подмина тези нощни приключения, след като не свидетелстват по най-добрия начин нито за моите нерви, нито за моята находчивост, но смятам, че такъв критик прави груба грешка, защото начините, по които се стига до знанието, не са съвсем безразлични за него. Счупването на закачалката ми се отрази много добре. Успокоен, започнах да търся текстове за четене, като ходех покрай лавиците и избирах това, което ми попаднеше под око, макар че и този метод не беше много разумен, защото разбрах прекалено късно, че вземам особено красивите, здраво подвързани книги, а все пак дрехата не прави тялото. За съжаление това беше литература преди всичко за напреднали волянисти, способна да предизвика отчаяние, защото имах, каквото исках — бях при източниците, съкровищницата на всякакви сведения за Енция стоеше пред мене отворена, а аз не можех да направя с нея нищо. Дори се изкушавах да вдигна съветника от съня му по телефона, за да ми помогне, но се засрамих, затова изтрих потта от челото си, а прахта от замърсените си ръце и започнах нова атака. Но свалих летвата и се захванах с „Увод в епистемологичната83 мелиорация84“, защото разбрах, че няма да има нищо общо с почвознанието и изкуствените торове. Така си и беше. Научих, че през XXII век Воляния изпаднала в страшна криза, предизвикана от самозатъмнението на науката. Най-напред все по-често ставало ясно, че едно изследвано явление вероятно е било вече изследвано подробно от някого някога, само не се знае къде да се търси това изследване. Броят на научните дисциплини растял в геометрична прогресия и така нареченото хронично информационно забиване се превърнало в основен дефект на компютрите, а те вече се произвеждали мегатонови. Изчислено било, че след около петдесет години няма да има вече никакви други университетски компютри освен детективски, или такива, които ще търсят в микровъзлите и умосъхранителите на цялата планета КЪДЕ, в кое кътче, в коя машинна памет се намира информацията какво е ключово за провежданите изследвания. Като наваксвала вековната изостаналост, с бесни темпове се развивала незнатиката, или науката за това какво не се знае в момента, доскоро пренебрегвана до пълното и отхвърляне дисциплина (с отхвърлянето на незнанието се занимавал близък, но отделен научен дял — отхвърлистиката). А да се знае добре какво не се знае, е все едно да се разберат много неща за бъдещите знания и от тази гледна точка незнатиката се родеела с футурологията. Пътистите мерели дължината на пътя, който търсещият импулс трябва да измине, за да достигне до търсената информация, а той бил вече такъв, че средно за едно ценно откритие се падало да се чака половин година, макар че импулсът се движел със скоростта на светлината. Ако пътят на търсене в лабиринта на придобитите научни съкровища се удължавал по-нататък със същото темпо, следващото поколение специалисти трябвало да чака от 15 до 16 години, преди препускащата със светлинна скорост група търсещи сигнали да успее да им натрупа пълната библиография за замисленото изследване. Но, както казва у нас Айнщайн, никой не се чеше, ако не го сърби, затова най-напред се появили експертите по търсистика, а след това така наречените инсперти, защото необходимостта създала теорията за закритите открития, или открития, затулени от други открития. Така се появила общата ариаднология85 (General Ariadnology) и започнала ерата на пътешествията из дебрите на науката. Тези, които ги планирали, се наричали инсперти. Това помогнало малко, но за кратко, защото инспертите, и те учени все пак, започнали да разширяват теорията за инспертизата заедно с нейните раздели лабиринтика, лабиринтистика (а те са талкова различни, колкото статиката и статистиката), обща и късосъединителна лабиринтография, както и лабиринтолабиринтика. Последната представлявала извънкосмическа ариаднистика, много любопитна област изглежда, защото разглеждала съществуващата Вселена като малък стелаж или лавица в огромна библиотека, която наистина не може да съществува реално, но това няма сериозно значение, защото теоретиците не могат да се интересуват от баналните физически ограничения, които светът налага на инсплорацита, или на Първото саморазкъсващо вглъбване на познанието. А било първо, защото ужасната ариаднистика предвиждала безкраен брой следващи такива вглъбвания (търсене на данни, търсене на данни за търсене на данни и така нататък до множества с неизчерпаемата мощ на безкрая).

Любопитно, нали? Добре е, че имах под ръка две опаковки прах за главоболие. Ариаднистиката постулирала безкрайно многоизмерно неметрично информационно-ентропийно пространство и се възцарила всеобща, триумфираща радост, когато се доказало, че то е напълно конгруентно с Господ Бог, който по този начин бил постигнат поне дефинитивно по отношение на всемогъщото си знание за всичко. И още се разбрало, че сътвореният свят се отделя от това квазибожествено пространство като мъничко мехурче, че губи всякакъв допир с него и че иначе дори и не може да бъде. Доста необикновени резултати дало това окончателно математизиране на Божията същност като всезнаеща система, разбира се, съвсем абстрактна, така че не става въпрос за някакъв образ на Бога като личност, а за съвършена от топологична гледна точка пълна завършеност на неговите атрибути. Оказало се още, че това извънабсолютно пространство има граници, но че в тях не влиза нищо реално, Космосът също. Не е трудно да се досети човек, че нито една религиозна ортодоксия не приела това доказателство за сведение. Отвъдкрайното пространство се оказало необикновено любопитен обект за изследване, но не обогатило знанията с нищо като практика, защото става въпрос за всезнаеща система, следователно такава, в която не е нужно да се търси никаква информация, а и не може. (Казано възможно най-просто, знанието за всичко е едновременно предпоставка и свойство на това изумително творение на абстрактната мисъл и не се пресича никъде в действителността с Космоса). Сякаш някой, като е загубил в жилището си лъжичка и не може да я намери веднага, започва да