Лоудън по южния бряг на езерото Лох Лъмонд и нагоре през пустите полета на Глен Фруин. Това бе прочут път, един от най-хубавите на запад, но Мери не видя нищо от него — нищо… нищо… не видя дори величествения планински гребен на Бен Лъмонд, извисен над блестящото езеро. Онемяла от щастие, все още поразена от цялото вълнуващо чудо, което бе направил за нея, тя затвори очи и се притисна към него с цялата признателна любов на препълненото си сърце.

И той бе също щастлив — можеше ли да бъде другояче? — възбуден от ефекта, който така грижливо беше подготвил и така успешно осъществил. Все пак за негова чест той бе останал спокоен, не чакаше похвали, а естествената му скромност остана непроменена. Той бе влюбен и искаше да направи впечатление не за да изтъкне собствената си значимост, а за да я направи изведнъж радостна. За разлика от Уолтър, който в стремежа си да реализира докрай всяка възможност за ласкателство, изстискваше и последната капка сок от всяко благоприятно положение, той не обичаше да шуми около себе си — това обиждаше здравия му разум и го караше да се чувства неудобно. Освен това беше приготвил още една изненада за нея.

След като изкачиха дългия хълм, който започваше от езерото до Глен Фруин, той прегледа машината и свърна от пътя в една от тревясалите отъпкани от овцете пътеки, които пресичаха пустото поле. Караха по пътеката около четвърт миля и той спря на брега на реката — целия потънал в изтравниче и папрат и покрит от десетина сребърни брези. Под тях тресавището се спускаше и се губеше в далечината в просторната панорама от пурпур и злато. Сега тя видя планината и езерото — целия блестящ пейзаж, който й изглеждаше божествен. Тя го изрази по своему:

— Какво дивно място, Дейви!

— Точно колкото да не ни пречи да излапаме сандвичите — подразни я той. — След това търчане трябва да си огладняла.

— Толкова съм замаяна, че не ми се яде.

Но когато седнаха и сложиха обеда си върху карираната покривка за маса, която тя бе взела, той я накара да изяде частта си, още повече, че тя се бе увлякла от препоръките му и бе опаковала доста солиден обед. Освен кифли и сандвичи, имаше варени яйца, мариновани домати и парче колбас с голяма бутилка от онази прочута местна „минерална“ вода „Барс Айрън Брю“, за да утолят жаждата си. Дори се бе погрижила да вземе дървената отварачка, с която се избиваше стъкленото топче в гърлото на бутилката.

— О, Дейви — мърмореше тя между хапките. — Тази мила малка къща… Не ми излиза от ума. Само почакай да видиш как ще се грижа за тебе там.

— Трябва да я мебелираме — предупреди той. — Но до януари имаме време. Сега, след като се уреди всичко, ще взема някой хонорар или нещо друго през следващите четири месеца, колкото да имаме пари, да започнем някак.

— Скъпи, скъпи Дейви. Ти мислиш за всичко.

— Има още нещо, което почти бяха забравил. — Той бръкна някак между другото в джоба на сакото си. — Ето го, моето момиче. По-добре късно, отколкото никога.

Гледаше я как отваря малката червена кутийка и никога не се бе вълнувал толкова. Съвсем неподвижна, тя погледна пръстена, който също като нея бе семпъл и красив. Не го похвали, не му благодари за него, но се извърна и го погледна в очите точно така, както го беше изгледала след онзи ден в Геърси; след това с трептящ глас, който щеше да запомни за цял живот, прошепна:

— Сложи ми го, скъпи! — и с лека въздишка протегна ръце към него.

Те лежаха заедно на меката папрат под горещото следобедно слънце. Пчелите тихо бръмчаха между цветовете на изтравничето, една чучулига пееше, устремена към синевата, ароматът на бабина душица и диви орхидеи изпълваше въздуха. Отдалече достигаше пърхането на излитаща яребица, след това пак стана тихо, само се чуваше спокойното ромолене на потока. Както бе легнала по гръб, полата й се бе повдигнала и ръката му падна върху коляното й. Той го помилва гальовно. Устните й бяха полуотворени, леко подпухнали от слънцето и почти пурпурни в контраст с мекия загар на лицето й. Клепачите, покриващи меките й очи, имаха лек синкав оттенък. Тя пламна в ръцете му и затрепера, когато пръстите му се плъзнаха нагоре.

Сърцето му тупаше така силно, че зашумя в ушите му. Той жадуваше за нея, но се боеше. И тогава притисната в него, тя задиша:

— Ако искаш… вземи ме, скъпи.

Слънцето се скри зад един облак, пчелите престанаха да бръмчат, един бекас закръжи и нададе печалния си крясък. Те лежаха неподвижно, докато накрая той не прошепна смирено:

— Груб ли бях, Мери?

— Скъпи, скъпи Дейви — тя зарови главата си в него. — Това беше най-сладката болка в целия ми живот.

Когато най-накрая станаха и прибраха нещата си, той потегли бавно, леко печален и натъжен, изпълнен с унило съжаление. Не беше ли това преждевременно — да понесе толкова много радости за толкова кратко време, да се нахвърли толкова бързо върху първите плодове на щастието? Тя бе толкова млада, толкова невинна. Свежа вълна на нежност го изпълни: не трябваше ли да покаже въздържание и да почака? Наистина, не беше ли се впуснал още в началото твърде бързо и непредпазливо? Не, хиляди пъти не: той пропъди тази мисъл, вдигна ръка от кормилото, за да я притисне още веднъж.

— Сега съм цялата твоя, Дейви.

Тя се сгуши зад него и започна да се смее тихо в ухото му. Никаква мрачна болезнена скръб нямаше у нея! Тя беше обновена, изпълнена с доверие, по-жива от всякога. Полуобърнат назад, той видя, че очите й са свежи и росни; никога не беше я виждал така сияеща. Тя изглежда чувстваше инстинктивно смътната му депресия и весело, нежно и завладяващо, като майка, му помагаше да се съвземе.

Бяха стигнали височината над Ардфилан, когато внезапно тежкият облак, обгърнал слънцето, връхлетя върху им с проливен дъжд. Той бързо изключи от скорост и се спусна стремително по нанадолнището. Стигнаха бързо до магазина, но той се измокри досадно. Мери, която бе зад него, се бе запазила от дъжда.

Когато се качиха горе, тя настояваше да се преоблече с дрехи на баща й, но той не й обърна внимание. Каза, че съвсем не е мокър, че има хубав огън в камината и че ще изсъхне скоро. Накрая направиха компромис: той обу домашните чехли на хлебаря и старо шаечно сако, което Мери намери в един шкаф.

След малко магазинът бе затворен и леля Мини се появи, следвана няколко минути по-късно от Дъглас. Четиримата седнаха да вечерят. Оказа се, че Уили го няма — щял да прекара уикенда в детския бригадирски лагер в Уинстърфийлд. Отначало, след като чаят бе поднесен мълчаливо, Мъри се почувства страшно объркан. Той се питаше да не би някакви неуловими признаци на вина, от онези нелирични моменти на възторг на поляната, да се забелязват у Мери или у самия него. Страните на Мери пламтяха, той чувстваше, че неговите собствени страни са бледи, а леля Мини отправяше подозрителни погледи ту към единия, ту към другия. Хлебарят също изглеждаше необикновено сдържан и повече от обикновено наблюдателен. Но когато Мери наруши тишината, общото напрежение намаля. Мъри бе обещал да й позволи да съобщи новината за неговото назначение както тя намери за добре и тя направи това възбудено и с чувство на драматизъм, което далеч надмина собствените му усилия сутринта.

Най-напред тя показа пръстена си, което предизвика възхищение, въпреки че лелята успя да измърмори между другото:

— Надявам се, че е платен.

— Мисля, че няма защо да се безпокоим за това, скъпа лелко — отговори Мери меко, с леко загатната покровителствена нотка. Тя започна веднага да рисува болницата в Гленбърн, с цветове далеч по-ярки от действителните, като се приближаваше без да бърза към кулминационната точка.

Последва дълга пауза, след което Дъглас с нескрито дълбоко задоволство каза:

— Петстотин лири и къща… и ваша зеленчукова градина… Това е хубаво, човече, това е направо чудесно.

— Да не говорим за лабораторията и възможностите за изследователска работа — добави бързо Мери.

— Това — лелята стисна устни и изсъска от удоволствие, — това ще бъде жлъчка и оцет за Стодъртови!

— Млъкни, Мини! — хлебарят подаде ръка на Мъри. — Поздравявам те, Дейвид. Дори да съм се