Той си пое дълбоко дъх. Това бе чудесно, съвсем чудесно, с изключение може би на датата на постъпването, но това, съпоставено с другите предимства, бе без особено значение. Той познаваше гренстънската болница и често й се възхищаваше по време на екскурзиите през уикенда. Разположена в приятна, вълнообразна околност — до нея се пътуваше дълго с трамвая от Уинтън — тя бе известна на местното население под името „Болница за треска“, тъй като някога била предназначена изключително за инфекциозни болести. Сега обаче тя бе предимно използвана за лечение на туберкулозни деца. Беше малка, разбира се: с не повече от четири изолационни помещения с общо шестдесет легла, с централно отопление и лаборатория, квартири за медицинските сестри и чиста къщичка за портиера с червен керемиден покрив. Не можеше да се измисли нищо по-хубаво: заплатата бе щедра, къщата бе на разположение (очевидно търсеха женен човек), а лабораторията би му създала удобства за изследователска работа. Той знаеше, че конкуренцията ще бъде остра, просто щяха да хвърчат глави, и като стана от масата в читалнята имаше вид на човек, който влиза в сражение.

Кампанията, която той предприе веднага, можеше, разбира се, по своята изобретателност, изтънченост и съвършено майсторство да бъде отбелязана като класически пример за намиране на работа.

От своите университетски професори взе атестации и препоръчителни писма, от Драмънд — лично представяне на шефа на здравеопазването в Уинстъншайър, а чрез бащата на Брайс, който бе градски съдия, пълен списък на членовете на градския съвет. Той посети най-напред шефа по здравеопазването, чието държане, макар и уклончиво, беше приятно, след това секретаря, който, като приятел и брат-масон на Брайс-старши, бе открито дружелюбен. След това започна благоразумно всяка вечер да агитира членовете на съвета по домовете им. Тук той се прояви добре и дори бе представен на тлъстите съпруги на няколко от тези солидни граждани, у които с благоразумната си срамежливост предизвика топли изблици на майчинска симпатия. Накрая си изпроси пътуване с една линейка до болницата, сприятели се с напускащия доктор, който щеше да започва частна практика, ръкува се със старшата сестра и след наистина едно трудно начало, напълно спечели дебелата като пън, дисциплинирана до педантичност икономка. Тя го покани на чай. Трудностите на студентските години, романтичната му среща с Мери, блестящото му завършване с отличие — всичко това бе разказано в скромна и при все това плавно лееща се приказка. В собствената си уютна всекидневна, над чаените чаши (той забеляза, че това бе първокласен чай с чудесно домашно реване) тя слушаше с нарастваща симпатия.

— Трябва да видим какво може да се направи — заяви накрая тя и изпъчи добре колосания си нагръдник, докато не изпращя. — И ако някой има влияние над този проклет комитет, то мястото наистина трябва да е ваше.

Той мърмореше благодарности.

— Сега ще си вървя, сестро. Отнех твърде много от вашето скъпоценно време.

— Ни най-малко. Как ще се върнете обратно?

— Както дойдох — каза той, като играеше на вдъхновена инициативност. — С кракомобила.

— Идвате пеша от Уинтън! Целият този път?

— Да бъда напълно откровен, сестро — той се усмихна смутено, завладяващо, без да откъсне поглед от очите й — просто нямах пари да си платя трамвайния билет. Така че, ще се върна обратно по същия начин.

— Нищо подобно, докторе. Нашият шофьор ще ви вземе. — Тя позвъни. — Сестра, изтичай до портала и извикай Леки.

Той отиде до града на предната седалка на старата линейка марка „Аргайл“. Когато Леки се върна и докладва на старшата сестра, тя забеляза:

— Надявам се, че ще вземем д-р Мъри. Той е такъв хубав, симпатичен момък. И при това изпълнен с желание. Само да ме назначат, ми каза той, ще работя до спукване.

Никаква опозиция не можеше да устои на такъв добродетелен човек, който отхвърляше всички емоционални задръжки. След седмица името му се появи в „краткия списък“ на десетте кандидати и на заседание на съвета на 21 август той бе одобрен единодушно за назначение.

Освен дето спомена уклончиво, че има някаква възможност предвид, Мъри не каза нищо в Ардфилан за чудесните перспективи, които Гленбърн му предлагаше. Понеже бе живял толкова дълго съвсем сам, беше свикнал да крие всичко в себе си. Освен това, той се боеше до ужас да не изпусне работата. Сега обаче, развълнуван пред мисълта за бъдещето, той се подготвяше за радостите на победоносното откровение.

Той си изработи план с характерната задълбоченост. Най-напред отиде до Гилхауз, университетската книжарница в подножието на Фенър Хил, и продаде всичките си учебници, както и микроскопа си. Тъй като бе видял един хубав, намазан със смазка „Цайс“ в лабораторията в Гленбърн, нямаше да има вече нужда от собствения си овехтял второстепенен „Райт и Добсън“. С прилична сума в джоба той пресече Елдънгроув Парк, отправи се към един по-тъмен квартал и влезе в заложната къща на ъгъла на Блеърхил стрийт, където през последните пет години той бе понякога неволен клиент. Сега положението бе обратно. Без да бърза, той отказа съмнителните диаманти, които му предложиха, и избра от неоткупените заложени вещи един тънък златен пръстен, украсен с хубав малък аквамарин. Поставен върху плюш в червена кожена кутийка, той изглеждаше изключително красив; а пък беше и истински. С пръстена в джоба, той зае мотора на Брайс и потегли за Крейгдорън. Пристигна в 11 предиобед.

— Мери! — възкликна той, влизайки направо в бюфета и слагайки ръка през кръста й. — Затваряй! Сега! Веднага!

— Но, Дейви, имам още два влака!

— По дяволите и влаковете, и пътниците, и целите Северни британски ж.п. линии. Тръгваш моментално с мене. И като се приготовляваш, сложи няколко кифли и сандвичи в един сак.

Тя го гледаше втренчено, полуразколебана, полуусмихната, но долавяше настойчивостта му зад лекотата на неговия тон.

— Добре! — съгласи се тя накрая. — Не вярвам компанията или татко да се разорят този път.

След десет минути те се носеха с мотора. Той излезе на шосето за Стърлинг, зави на изток към Рестън. И около 1 часа̀, като се спуснаха към околностите на Грейнстън, дойдоха на около половин миля от алеята на Гленбърн.

— Ето тука, Мери, ще се поразходим.

Тя бе смутена и смътно обезпокоена; не разбираше защо трябваше да идват тук, но го следваше послушно надолу по алеята. По едно време стигнаха до украсена ограда, която обграждаше болницата. Той се спря, достатъчно благоразумен да съобрази, че не трябва да отиват по-нататък. И двамата надзърнаха през спретнатата боядисана желязна ограда. Слънцето грееше в парка. Няколко деца с червени якета седяха с една сестра на пейката до зеления килим на поляната, един кос цвърчеше в близкия храст.

— Какво прекрасно местенце! — възкликна Мери.

— Наистина ли?

— Как не, Дейви! Като картина е.

— Тогава слушай, Мери — каза той и дълбоко си пое дъх. — Това е болницата на Гленбърн. Тези четири сгради сред дърветата са болничните отделения. Това пред тях е административният блок. А онова там с градината отзад е резиденцията на завеждащия медицинската част. Къщата не е лоша, нали?

— Каква сладка къщичка! — отговори учудено тя. — И толкова хубава градина! Познаваш ли някого тук?

Той отмина въпроса й и продължи побледнял, като дишаше често.

— Завеждащият медицинската част носи единствената и пълна отговорност за болницата. Той има всички удобства за изследователска работа в болничната лаборатория. Заплатата му е 500 лири годишно, плюс производството на градината и безплатната квартира — онази къща там, Мери, в която има право да живее със законната си съпруга. — Гласът му трепереше от вълнение — Мери… от първи януари те са назначили нов завеждащ медицинската част. Ти… ти го виждаш сега.

Той пое бавно по обратния път, като направи широк кръг при Оувъртън, който ги изведе през Карс ъв