Есенното утро бе толкова ярко, че Мъри благоразумно погледна термометъра на външната страна на прозореца и реши да закуси на балкона на спалнята си. Беше спал добре (за такава нощна птица шестте часа сън бяха добро постижение); слънцето припичаше копринения му халат, а Артуро подреди подноса с привичното си съвършенство. Той си наля от своето кафе „ала Тосканини“ от сребърния термос, намаза си пресен кроасан с планински мед и остави погледа си да се рее с цялото богато, всеобхватно удовлетворение на откривател. Господи, каква красота! От едната страна Райзенберг, възправен към синьото небе с божествено очертана симетрия над зелени пасбища, леко осеяни с малки старинни селски хижи с червени покриви, от другата, нежните склонове на Ешенбрюк, крушевите, кайсиевите и черешови градини; отсреща, на юг, далечен хребет на снежните Алпи, а долу, о, да, под платото с неговото имение лежеше Шванзее, любимото езеро със своите толкова различни настроения, внезапни, бурни и чудесни; но сега то мъждукаше кротко, забулено от съвсем бледото вълмо на мъглата, през която една малка бяла лодка се промъкваше тихо като… хм… като лебед, реши той поетично.

Какво щастие бе след дългото търсене да намериш това спокойно, чудесно кътче, незамърсено от туристи и все пак достатъчно близо до град Мелсбург, за да си позволи човек всичките предимства на едно уредено и цивилизовано общество. И къщата също. Построена прецизно от един прочут швейцарски архитект, тя бе всичко, което би могъл да пожелае. Може би по-скоро солидна, отколкото изящна, но пълна с удобства. Помисли само: нафтова печка, вградени шкафове, облицована кухня, един хубав дълъг салон за картините му, дори модерните бани, които му бяха станали необходимост след дългия престой в Америка! Пиейки портокаловия си сок, който винаги оставяше, за да се подслади най-накрая, Мъри доволно въздъхна. Толкова неприкрито еуфорично бе настроението му, толкова неспасяемо неподготвен бе за предстоящото нещастие.

Как би могъл да прекара деня? Още като стана и започна да се облича, той прехвърляше на ум възможностите. Да телефонира ли на мадам фон Алтисхофер да се разходят из Тойфентал? В такава утрин тя непременно щеше да пожелае да пробва екстравагантния си чудесен тоалет от „Ваймаранеро“. Но не, той трябваше да изпита удоволствието, да я заведе на празненството в 5 часа̀ — човек не трябва да бъде толкова усърден. Тогава, какво? Да отиде в Мелсбург на голф? Или да изкара лодката и да се присъедини към рибарите, които вече очакваха пъстървата да се спусне в езерото. Но той някак си бе склонен към по-изящни развлечения и накрая реши да се заеме с розите си, които пострадаха от една късна слана, и не можаха да разцъфтят напълно това лято.

Той слезе долу на покритата тераса. Намери пощата си оставена до шезлонга, заедно с местните вестници (английската преса и парижкия „Херълд трибюн“ идваха чак следобед). Нямаше нищо обезпокояващо в писмата, всяко от които отваряше със странна нерешителност и рязко движение на палеца си — чудно, колко упорита се оказа тази необичайна мания. В кухнята Артуро пееше:

Мъри се усмихна. Неговият иконом имаше непреодолими оперни наклонности. Именно той бе избрал сместа от кафе, която маестрото хареса при едно посещение в Мелсбург. Но той бе весел, отзивчив, предан момък и Елена, жена му, макар и внушителна по обем, се бе оказала малко темпераментна, но чудесна готвачка. Дори по отношение на прислугата си той бе решително късметлия… или може би не беше просто късмет, се питаше той, като крачеше гордо по поляната. В Кънектикът с неговата камениста почва и непокорна остра трева той никога не бе имал истинска морава, или поне нещо, което да се сравни с това гъсто поникнало плюшено парче. Той го бе създал без да си поплюва — изкорени многото вековни върбови пънове, когато взе имението.

Покрай тучното мочурище се простираше пъстра цветна ивица и се спускаше надолу по павирания път, който водеше до езерото с лилиите, където златни шарани лежаха неподвижно под големите сочни листа. Червен бук ограждаше езерото, а зад него бе японската градина — скалист хълм, пълен с дюли, нискостеблени клонове и кичурчета от малки растения и шубраци с трудни за запомняне латински имена.

В оттатъшния си край моравата стигаше до един ред цъфтящи храсти, люляци, форзиция, калина, които скриваха овощната градина. След това идваше самата овощна градина, отрупана със зрели плодове: ябълки, круши, сливи, сини сливи, едри сливи; в свободното си време, бе изброявал седемнадесет различни вида, но той признаваше, че бе послъгал малко, включвайки мушмулите, орехите и големите лески, които растяха в изобилие по върха на склона, заграждайки като ограда симпатичната малка къщичка, която бе преустроил за гости.

Едва ли трябваше да забрави своето най-голямо ботаническо съкровище: голямото великолепно дърво на Юда, което се издигаше високо на фона на планината, езерото и облаците. То бе наистина красив екземпляр с благородна, бухнала корона, покрито напролет с тежки виолетови цветове, които се появяваха преди разлистването. Всички гости му се удивляваха, а когато даваше приеми в градината, правеше му удоволствие да показва знанията си пред дамите, пропускайки да разкрие, че ги бе почерпил до последната буква от „Енциклопедия Британика“.

„Да“, обичаше да казва той, „това е Церциус Силикаструм… от семейство Легуминоза… листата имат приятен вкус и на изток често ги слагат в салатата. Вие знаете, разбира се, смешната популярна традиция. Фактически Артуро, моят добър италианец, който е забавно суеверен, се кълне, че носи нещастие и го нарича «Л’алберо дей даннати»“, тук той се усмихваше, превеждайки грациозно, „дървото на прокълнатите“.

Но сега той откри Вилхелм, градинаря си, който признаваше седемдесет, а бе поне на седемдесет и девет години, да реже пъпките с градинарска ножица. Старецът имаше лицето на възрастния св. Петър и упоритостта на сержант от кавалерията. Беше необходим такт дори да се съгласиш с него, но той бе доказал цената си с умението и труда си и единственият му недостатък — досаден, макар и полезен, бе склонността му да се изпикава на купчината тор. Повдигайки зелената си сукнена престилка, той свали шапка и поздрави Мъри със строга безпристрастност:

— Gruss Got1.

— Die Rosen, Herr Wilhelm2 — каза дипломатично Мъри — Wollen wir diese ansehen3?

Отидоха заедно в розовата градина, и след като старецът изпрати упреците си във всички възможни направления, обсъдиха и определиха броя на новите видове. Когато Вилхелм си отиде, стана нещо доста весело. Две дребосъчета, децата на шефа на селския пристан, едното на пет, другото на седем годинки, се показаха на пътеката. Те се бореха със стръмнината с онази задъхана припряност и деловитост, която означаваше, че носят някакво известие. Сюзи, по-голямото от двете, стискаше жълтия плик, докато Ханс носеше книгата и молива за разписката. Те бяха изключително привлекателни деца със светещи очи, вече усмихнати, дори сияещи в очакване на ритуала, който той бе установил. И така, след като погледна плика (както очакваше бе от Франкфурт и потвърждаваше пристигането на специалното йоханисбергско вино — реколта 1955 година), той поклати укоризнено глава.

— Трябва да бъдете наказани, задето сте толкова добри деца.

Те се закискаха, когато ги поведе към любимото им дърво, облагородена ренглота, отрупана с жълти сливи. Той разтърси един клон и когато дъждът от сочни плодове закапа, децата избухнаха в писклив смях, плъпнаха по склона, заподскачаха след търкалящите се надолу сливи.

Едва когато бяха напълнили джобовете си, той ги пусна да си ходят. След това погледна часовника и реши да тръгва.