си.

На вечеря той само се престори, че яде; неговата депресия изпълваше къщата, отразяваше се дори на прислугата, която виждаше в това необичайно настроение нещо, което засяга самата нея.

След като стана от масата, той отиде във всекидневната и застана до отворения към терасата прозорец. Видя, че се готви да се разрази буря — една от онези мълниеносни, ослепителни гледки, по време на които обичаше да викне на Артуро да пусне някой запис от Берлиоз и наблюдаваше и слушаше с чувство на съвършено опиянение. Сега обаче той стоеше подтиснат и гледаше голямата маса трупащи се облаци, които стихийно се влачеха над Райзенберг. Въздухът бе мъртво спокоен, зноен от тишината, а светлината — съвсем неестествена — с цвят на мътна охра. И изведнъж се дочу лека въздишка, сякаш идваше някъде отдалеч. Листата потрепераха и гладката повърхност на езерото се задипли. Небето бавно потъмня — стана непроницаемо оловносиво, забули планината и изведнъж изневиделица бляснаха синкави мечове, последвани от първия оглушителен взрив. След това задуха вятърът, внезапен, сух, вихрен вятър, който шибаше като камшик. Като потръпнаха, дърветата се огънаха, сякаш запълзяха и пръснаха листата си като плява. В края на градината високите тополи близнаци биеха о земята. Разбърканото на пяна езеро се гърчеше като побесняло, вълните шибаха малкия пристан, а жълтият флаг се дърпаше нагоре. Сега светкавиците играеха неспирно, гръмовете отекваха и ехото им се носеше между невидимите върхове. След това дойде дъждът — на големи, самотни, натежали капки — не ситен дъжд, а дъжд, предупредител за нещо, злокобен предвестник на онова, което най-сетне удари отгоре — отвесните пелени от шумяща вода, порой от небето — истински потоп.

Той се извърна рязко от прозореца и отиде горе в спалнята си, развълнуван повече от всякога. В шкафчето с лекарства той намери шишето с фенобарбитона. Беше си въобразил, че вече никога няма да му потрябва. Взе четири таблетки. Знаеше, че и сега няма да може да заспи. Когато се съблече, той се тръшна на леглото и затвори очи.

Навън дъждът все още заливаше терасата, вълните все още се разбиваха о брега, но само нейното име продължаваше да звучи, да звучи в ушите му… Мери… Мери Дъглас… Мери… Дъглас… звучеше и го връщаше назад през годините към Крейгдорън и дните на младостта му.

Ако старият мотоциклет на Брайс не се беше повредил, те никога нямаше да се срещнат. Но сякаш по предопределение, в този прашен априлски съботен следобед, когато той се връщаше от разходка из Дорън Хилз, веригата на почти разбитата машина се скъса, един сегмент се откъсна и го парна по дясното коляно. Той удари спирачките, слезе непохватно, провери нараняването на крака си, което бе по-слабо, отколкото се опасяваше, и след това се огледа. Околните безлюдни, обрасли с папрат хълмове, дивият устрем на река Дорън, ширналото се пусто поле, по което като конци минаваха самотният път и еднопосочната теснолинейка, не обещаваха никаква помощ. Дори малката гара, известна като Крейгдорън Холт (току-що я бе отминал), изглеждаше пуста.

— По дяволите! — изруга той. Едва ли можеше да изпадне в по-неприятно положение. Ардфилан — най-близкия град — бе поне на седем мили разстояние; трябваше да опита да отиде до Холт.

Той се обърна, започна да тика и да куца по нанагорнището — до самотната гара, където вдигна тежкия мотор на стойката. Малката гара бе обградена с измити до бяло камъни, гордата й табела „Вратата за Западна Шотландия“ бе обгърната от пълзящи орлови нокти, а глоговият жив плет бе обсипал линията с окапали цветове; но на него не му бе до възторжени съзерцания. Жива душа не се виждаше; чакалнята бе заключена; гишето за билети затворено, като че ли завинаги. Той се готвеше да се връща, когато зад матираните стъкла на украсените с орнаменти прозорци, на които имаше написан с шаблон надпис „Бюфет“, той забеляза признаци на живот: на перваза от вътрешната страна на прозореца една черна котка миеше самодоволно муцуната си. Натисна вратата, тя се отвори и той влезе вътре.

За разлика от обикновените бюфети по гарите, този бе неочаквано добре подреден и снабден. Четири кръгли маси с мраморни плочи запълваха изтъркания под. Имаше цветни изгледи от Шотландия по стените, а в дъното полиран махагонов тезгях, зад който висеше овално огледало — реклама за брашно собствено производство — „Браун и Полсън“. Пред огледалото се бе изправила с гръб към него млада жена, която той изненада точно в момента, когато слагаше шапката си. Застанали така, неподвижни като восъчни фигури, и двамата се гледаха през огледалото.

— Кога е следващият влак за Уинтън? — наруши тишината той, като се обърна към нейното отражение с тон, който не можеше да прикрие раздразнението му.

— Последният влак замина. Сега вече няма друг, освен неделният. — Тя се извърна, погледна го и добави меко: — В два часа̀ утре следобед.

— Къде е тогава портиерът?

— О, Дугъл излезе преди половин час. Не го ли срещнахте по пътя?

— Не, не съм… — Той внезапно се почувства нелепо отмалял и се наклони встрани, за да се подпре на една от масите. Това движение разкри наранения му крак.

— Вие сте се ударили! — възкликна тя като се спусна към него. — Я седнете и дайте да го видя.

— Дреболия — каза той доста замаян, като търсеше пипнешком стола. — Повърхностно разкъсване в подколянната област.

— Мисля, че чух някакъв трясък. Та това е съвсем неприятна работа. Защо не казахте веднага?

Тя побърза да вземе гореща вода и след малко, коленичила, изми и почисти раната и я превърза хубаво с парчета от раздрана салфетка.

— Готово — каза тя и се изправи, давайки да се разбере, че е свършила. — Само да имах игла и конец, можех да замрежа крачола ви. Няма нищо, ще го оправите като се върнете в къщи. Това, което можете да направите сега, е да изпиете чаша хубав чай.

— Не… наистина… — възрази той. — Съвсем ви досадих… Вие направихте за мен повече от достатъчно.

Но тя се бе заела вече с кранчетата на металическия самовар върху тезгяха. Без съмнение него го тресеше и горещият силен чай го накара да се почувства по-добре. Като го наблюдаваше със съсредоточено любопитство, тя седна. Котката моментално скочи в скута й и замърка.

— Добре, че Дарки и аз не бяхме излезли. По това време на годината има съвсем малко народ около Крейгдорън.

— Или през всяко време — полуусмихна се той.

— Не — поправи го тя сериозно. — Когато се открият ловът и риболовът, имаме цял поток от чудесни клиенти. Затова баща ми поддържа това място. Нашата хлебарница е в Ардфилан. Ако желаете, ще ви изкачим дотам. През уикенда той винаги ме отвежда. — Тя замълча. — Да, разбира се, трябва да се оправите с мотора. Много ли пострада?

— Не чак толкова. Но ще трябва да го оставя тук. Ако биха го качили на влака за Уинтън, ще ми направят голяма услуга. Разбирате ли, той не е мой, а на един приятел от болницата.

— Не виждам защо Дугъл да не може да ви услужи, като го вкара във фургона. Това е първото, което ще му кажа в понеделник. Но щом приятелят ви е в болницата, поне за известно време няма да му е нужен.

Развеселен от извода й, той обясни:

— Той не е пациент. Последна година студент е по медицина, като мене.

— Значи, така? — Тя се засмя. — Ако знаех нямаше да бъда толкова смела при превръзката.

Смехът й бе заразителен, естествен и заедно с това възхитителен. Имаше нещо топло в него и в нея, което се дължеше не само на цветовете й (тя имаше червеникаво-кафява коса със златисти оттенъци и кафяви очи, тъмни като торф, врязани в светлата, леко напръскана с лунички кожа на лицето), но и на нещо миловидно и трогателно, което се излъчваше от нея. Беше може би четири години по-млада от него; струваше му се, че не е повече от деветнадесет; и тъй като не беше висока, набитата й малка фигура бе стегната и съразмерна. Носеше карирана вълнена пола, стегната през кръста с колан от лачена кожа, сиво,