Левъндорф Джънкшън.

— Драги мой — каза тя шеговито, вдигайки вежди също като баща си. — Това е твърде интересно. В Джънкшън никога не е имало бюфет. — Тя взе чиния със сандвичи изпод стъкления похлупак, след това наля чаша пенливо мляко.

— Едва ли някой ще се мерне тук през уикенда и аз не мога да гледам как се разсипва хубавата храна. Този път просто ще ми услужите.

Миг след това тя седна срещу него; както изглежда, бореше се с някаква вътрешна възбуда, но не успя да я овладее.

— Имам новини за вас — възкликна тя. — Вие постигнахте огромен успех.

— Какъв? — отдръпна се той, като я разбра погрешно.

— Уолтър — устните й се свиха конвулсивно — е с най-добро впечатление от вас. Откак си отидохте, той час по час сипе хвалебствия за вас. Вие сте толкова мил. — Тя избухна в смях. — Толкова ще му липсвате тази вечер. Ще бъде на събрание на общинските чиновници в Уинтън и аз трябва да ви предам неговите най-дълбоки съжаления.

Тя продължи преди той да започне да говори.

— Той е замислил утре да направим рядка екскурзия. Ще плаваме около Кайлс ъв Бют, ще спрем за обед в Геърси и след това обратно в къщи.

Мъри се взря в нея озадачено намръщен.

— Но по всяка вероятност аз няма да мога да дойда пак утре.

— Няма нужда — отвърна спокойно тя. — Татко каза да останете у нас. Ще спите с нашия Уили.

Той все още се взираше в нея; след това веждите му постепенно се отпуснаха. Никога не беше срещал толкова прости, с открити сърца хора. За утре нямаше посещения на пациенти и сигурно нямаше да изгуби много, ако отсъстваше един ден от работа. Освен това неделята в Уинтън бе ден, на който той винаги бе гледал с неизразимо отвращение.

— Ще дойдете ли? — запита тя.

— С удоволствие. А сега трябва да поправя мотора.

— Той е в багажната. Дугъл го премести там.

В продължение на час той работи, нагласявайки новата верига, която трябваше да се скъси и занити. Тя идваше от време на време да гледа, без да казва нищо, само дружелюбно го наблюдаваше. След като привърши, изкара машината извън и я запали.

— Какво ще кажете за едно турне?

Тя го погледна с колебание, запушила с ръка ухото си срещу яростните трясъци на ауспуха.

— Напълно безопасно е — успокои я той. — Просто сядате отзад и се държите здраво.

— Не мога да напусна, докато не дойде влакът в 4,30. Но след това може би ще ме закарате до в къщи. Ще позвъня на татко от гишето, да му спестя идването.

— Готово тогава — каза весело той.

Обзе го необикновено настроение на лекота. Дали от това, че бе избягал от работа, или от свежата зеленина наоколо, той се чувстваше приповдигнато, като че ли дишаше по-рядък, по-чист въздух. Докато тя се освободи, и за да изпробва мотора, той направи бърза обиколка оттатък хълма до Тълихюън. Когато се върна, тя бе напълно готова за тръгване. Тъй като и Дарки трябваше да остане, тя му бе приготвила една чиния с мляко за вечеря.

— Значи, тука да седна — каза тя и кацна на една страна на задната седалка.

— Така не можете да седите. Ще паднете. Трябва да прекрачите седалката.

Тя се колебаеше, след това прехвърли единия си крак през седалката, скромно, и все пак така неопитно, че преди да успее да отклони погледа си, за миг му се мерна твърде приятна гледка. Тя се изчерви и каза:

— Още не съм свикнала.

— Справихте се чудесно!

Той бързо седна и потегли. Най-напред караше бавно, като заобикаляше грижливо буците, после усети, че е спечелил доверието й и отвори газта. Носеха се през пустите полета и вятърът свиреше в ушите им. Ръцете й бяха сключени около кръста му. Главата, обърната настрани, бе притисната до рамото му.

— Добре ли сте? — извика той.

— Чудесно — отговори тя.

— Хубаво ли е?

— Чудно… чудно е. През живота си не съм се движила толкова бързо.

Движеха се поне с 30 мили в час.

Когато той спря до магазина в Ардфилан, страните й горяха, а косите й бяха разбъркани от вятъра.

— Какво удоволствие!

Тя се смееше в лицето му, люшкайки се леко, все още опиянена от скоростта.

— Елате горе. Трябва да се стегна и да се оправя. Сигурно съм чудесна картинка.

Той бе посрещнат от хлебаря, а Уили бе по-въодушевен, отколкото преди. Лелята обаче изглежда че го приемаше с малки резерви; погледът й бе хитър, понякога хладно склонен към подозрителност, макар че по-късно я спечели, като слушаше внимателно оплакванията й и като й предложи лекарство за сърце, което да помогне на задуха й. Тя им поднесе макарони със сирене — истинска храна, макар че очевидно липсваше финесът, който беше търсен за Уолтър. Вечерята мина тихо. Мъри игра на дама с хлебаря и великодушно бе победен три пъти поред, докато Мери на нисък стол до камината работеше над някаква бродерия, очевидно предназначена за чеиза й. Наблюдавайки ръкоделието й, не можеше да не се запита дали не е дантела за нощница — топла, снизходителна мисъл, но непохотлива. От време на време тя поглеждаше часовника и отбелязваше със спокойна загриженост, напълно неподходяща за пълното с хумор и повишено настроение момиче, което само преди един час хвърчеше опиянено с него из полето:

— Уолтър сега ще бъде на събранието.

И после:

— Сигурно ще се възползва от случая да произнесе речта си. Той я писа толкова внимателно и толкова държеше на нея. — И накрая:

— Сега е сигурно на път за гарата. Дано не си е забравил високите обуща. Не може никак да търпи да му е студено на ходилата.

Всички си легнаха рано. В задната стая на Уили, която гледаше към двора, Мъри за пръв път истински поговори с момчето; от срамежливост то бе мълчало досега. Излезе, че неотдавна е получил като награда от училище някаква вълнуваща книга за Дейвид Ливингстън. Скоро те бяха вече заедно в дебрите на Африка, откриваха езерото Ниаса и се вайкаха над опустошенията на бери-бери и мухата це-це. Мъри трябваше да отговаря на цял порой нетърпеливи въпроси, но накрая загаси лампата и след малко заспаха.

На следващата сутрин Уолтър пристигна точно в девет и половина и поздрави Мъри като стар приятел, горд от успеха си през миналата вечер. Макар че няколко лошо възпитани грубияни бяха напуснали залата преди да свърши речта си, той бе говорил много добре и то близо цял три четвърти час. Беше си заслужил напълно днешната почивка и се бе настроил да й се наслади. Нищо не му било доставило по-голямо удоволствие, допълни той, от организирането на екскурзията.

Това несдържано излияние озадачаваше Мъри. Имаше ли някаква женска жилка у Уолтър, или пък, като мъж, постоянно отблъскван от своите приятели, толкова чувстваше липсата на мъжка компания, че се привързваше към първия новодошъл, който мине оттук? Може би престижът на бъдещия доктор го привличаше, защото той бе очевидно сноб. Или пък от суетност просто искаше да демонстрира своята собствена важност пред някой новодошъл в града. Мъри сви рамене и се предаде.

Мери и брат й вече бяха готови и всички тръгнаха. Уолтър водеше компанията покрай Еспланада към кея, очевидно решил да върши всичко, както му е редът.

На гишето на параходната агенция той поиска билети за отиване и връщане първа класа, добавяйки небрежно: