В залепения до хижата гараж Мъри избра спортния „Ягуар“. За човек, който бе достигнал 55-годишна възраст, за да се оттегли доброволно към един живот на развлечения и почивка, такова превозно средство по всяка вероятност изглеждаше твърде бързо, още повече, че неговите други две коли — „Хъмбър — комби“ и новият „Ролс Силвър Клауд“ (очевидно предпочиташе английските марки) — бяха твърде консервативни. И все пак той се чувстваше, пък и изглеждаше (бяха му го казвали често) далеч-далеч по- млад, отколкото беше: фигурата му бе стройна, зъбите — здрави и равни, бе запазил косата си без нито един бял косъм, а очарователната му усмивка криеше едно извънредно привлекателно качество — бе спонтанна, почти момчешка.

Отначало пътят му вървеше през пасбищата, където кафяви крави с меки очи се движеха тромаво и дрънкаха големите хлопатари, превързани около шиите им, хлопатари минали през много поколения. По- долу, в полетата мъже, а с тях жени се бяха заели с вечния кръговрат на тревата. Някои спряха да косят и вдигнаха ръце за поздрав, защото го познаваха и обичаха, сигурно заради добротата му към децата, или може би защото си бе направил труд да се заинтересува от местните празненства. Наистина буйните сватби, които завършваха тъжно под последните звуци на алпийския рог, традиционните процесии (религиозните и светските), дори селската духова музика, която бе дошла да му прави серенада за рождения ден, всичко това го забавляваше и развличаше.

Ето че стигна до покрайнините: улици, които изглеждаха като излъскани от миене, бели къщи със зелени капаци, отпред с лехички с богородички и бегонии, по прозорците със сандъчета, пълни с разцъфнали герании и петунии. Какви цветя! Никога не бе виждал нещо подобно! И над всичко това чистата спокойна атмосфера на спретнатост и трудолюбие; сякаш всичко бе подредено и никога нямаше да се развали (а то не се и разваляше), сякаш честността, учтивостта и благородството бяха девизът на тези хора.

Колко умно бе за него да се засели тук, далеч от вулгарността на сегашния век: хипитата и битниците, стриптийза, рок-енд-рола, смешното гримасничене на сърдитите млади хора, лунатичната абстрактност на модерната живопис и всичките други ужаси и неприличия на един полудял свят.

Пред приятелите в Америка, които бяха протестирали против неговото решение и особено пред Холбрук, неговият партньор в „Стамфърд Къмпани“, който бе отишъл дотам, че започна да осмива страната и нейните жители, той бе разсъждавал спокойно, логично. Не беше ли прекарал и Вагнер седем щастливи и плодотворни години в същия този кантон, композирайки „Майсторите-певци“ и дори — тук се усмихна — един блестящ марш за местната пожарна команда? Къщата, сега музей, все още стоеше като доказателство. Не бяха ли похабили Шели, Кийтс и Байрон маса време в романтично празноскитане из околностите? Колкото за езерото — Търнър го бе рисувал, Русо се бе карал за него, Ръскин го бе превъзнасял!

Той дори не се и погребваше в бездушен вакуум. Беше си взел книгите, колекциите си от предмети на изкуството. Освен това, дори местните швейцарци да не бяха — как да се изрази по-меко? — да не бяха интелектуално стимулиращи, в Мелсбург съществуваше отбрано общество, няколко прекрасни хора, между които и мадам фон Алтисхофер, която го прие като член на своя кръжок. А ако това не бе достатъчно, цюрихското летище бе на четиридесет минути път с кола, а оттам за два часа, или дори по-малко, можеше да бъде в Париж… Милано… Виена и да изучава богатата фактура на Тициановото „Полагане в гробницата“, да слуша Калас в „Тоска“, да вкусва чудесното овнешко рагу с прясно зеле в бар „Захер“.

В това време Мъри бе стигнал до разсадника „Лауербах“. Тук той подбра розите, които му трябваха, като добави смело няколко вида по свой собствен избор към списъка, който Вилхелм му бе дал, макар с болка да съзнаваше, че те ще загинат мистериозно, докато другите ще се хванат и ще разцъфнат. Когато излезе, бе все още рано, едва 11 часът. Той реши да, се върне в Мелсбург и да направи някои поръчки.

Градът бе приятно пуст, повечето от посетителите си бяха отишли, а крайбрежната улица, по която вече бяха нападали къдравите листа от подкастрените кестени, бе почти безлюдна. Мъри обичаше и този сезон и го възприемаше като миг, чувстваше го като време на обновление. Двете остриета на катедралата като че ли пробождаха небето още по-остро, пръстенът на старинните крепостни стени, освободен от къпещото го осветление, се открояваше отново стар и сив; древният Мелсбург бе очистен от изумени екскурзианти и спокойно възстановяваше действителната си същност.

Той паркира на площада до фонтана и без да помисли да заключва колата, тръгна из града. Най-напред отиде до магазина за цигари, купи една кутия 200 къса от своите любими цигари „Собрание“, след това взе от аптеката голям флакон „Пино о де кинин“, специалния брилянтин за коса, който винаги употребяваше. На съседната улица бе известната сладкарница „Майер“. Там, след като побъбри с хер Майер, изпрати голям пакет с млечен шоколад на децата на Холбрукови в Кънектикът (в Стамфърд никога нямаше да ядат шоколад от такова качество). После му хрумна (той обичаше сладкото) да купи половин кило от пресните захаросани кестени за себе си. Да прави покупки тук бе истинска радост, мислеше си той, човек среща усмивки и учтивост на всяка крачка.

Сега той бе на градския площад, където го бяха довели краката, тласкани от някакъв подсъзнателен импулс. Не можеше да се въздържи да не се усмихне, макар и с лек оттенък на виновност. Точно отсреща се намираше галерията Лойшнер. Той се поколеба, съзнавайки с усмивка, че се поддава на изкушението. Но мисълта за пастела на Вюйлар го помъкна нататък. Пресече улицата, натисна отворената врата на галерията и влезе.

Търговецът Лойшнер бе в кабинета си и разглеждаше албум скици с туш. Пълен, мазен, усмихнат нисък мъж, чието сако, раирани панталони и седефена карфица за вратовръзка бяха прекалени във всяко отношение, поздрави сърдечно Мъри и при това без следа от деловитост, което предполагаше, че присъствието му в галерията е чиста случайност. Заговориха за времето.

— Чудесни са — каза Лойшнер, показвайки скиците, когато свършиха с времето. — И са много изгодни. Кандински е съвършено недооценен.

Мъри никак не се интересуваше от мрачните фигури на Кандински и техните съсухрени лица и подозираше, че търговецът го знае и въпреки това двамата прекараха следващите петнадесет минути в разглеждане и похвали. След това Мъри си взе шапката.

— Прочие — каза той сякаш между другото, — предполагам, че малката картина на Вюйлар, която гледахме миналата седмица, е все още у вас.

— Точно тя… — търговецът изведнъж придоби печален вид. — Един американец, колекционер, проявява много голям интерес.

— Глупости — каза Мъри. — В Мелсбург няма никакви американци.

— Този американец е във Филаделфия — управител на Музея на изкуствата. Да ви покажа ли телеграмата му?

Мъри, вътрешно обезпокоен, поклати глава като се мъчеше да покаже с лека насмешка съмнението си.

— Все още ли държите на тази смешна цена? Въпреки всичко, това е само пастел.

— Пастелът е амплоато на Вюйлар — отговори Лойшнер със спокоен авторитет. — И аз ви уверявам, сър, че тази картина си заслужава цената до последния сантим. Та какво, оня ден в Лондон няколко грубо нахвърлени четки от Реноар, някакъв натюрморт от 5–6 смачкани ягоди, нещо съвсем жалко, от което майсторът сигурно се е срамувал, донесоха 20 хиляди лири на продавача… А това е бижу, достойно за вашата изящна колекция. Вие знаете каква рядкост станаха добрите постимпресионисти и при това аз искам само 19 хиляди долара. Ако я купите, а аз не ви насилвам, защото тя е фактически почти продадена, никога няма да съжалявате.

Настана тишина. И двамата гледаха пастела, окачен на стената върху паспарту от матова рисувателна хартия. Мъри познаваше картината добре. Тя бе записана в каталога и наистина бе прекрасно нещо — интериор, пълен със светлина и колорит, розови, сиви и зелени тонове. Сюжетът бе също по вкуса му: разговор между мадам Мело и малката й дъщеря в салона на къщата на актрисата.

Пристъп на алчно желание стегна гърлото му. Той трябваше да я купи, трябваше, за да я закачи срещу Сисле. Цената беше потресаеща, но той спокойно можеше да си позволи тази сума; той бе богат, много богат, дори по-богат, отколкото добрият Лойшнер допускаше, тъй като, разбира се, нямаше никакъв достъп до онази малка черна книжка, заключена в сейфа, с нейните заслепяващи колони от цифри. И защо след всичките тези години на безплоден труд и брачни конфликти да няма всичко, което пожелае. Тази хубава печалба, която напоследък бе реализирал в „Ройъл Дъч4“, едва ли би могла да се използва за нещо по-добро. Той подписа чека, ръкува се с Лойшнер и победоносно излезе грижливо притиснал пастела под мишницата си. Върна се във вилата и преди Артуро да позвъни за обеда,