Той можеше да чуе дълбоката и мека въздишка, по-вълнуваща от всеки отговор.

— Не мога да спра, скъпи Дейвид. Исках само да знаеш, че никога няма да се омъжа за Уолтър. Никога, никога. Никога не съм и искала. Просто оставих да ме уговорят. И после, като мислех, че не ме искаш… но сега първото, което ще му кажа сутринта, ще бъде това.

Той не можеше да й позволи да се справи с това сама.

— Ще дойда с тебе, Мери. Ще помоля Драмънд за малко отпуск.

— Не, Дейвид — каза твърдо тя. — Ти имаш изпит. Това е най-важното — да изкараш. След това ела веднага. Ще те чакам. — Тя се поколеба. — И… и, ако имаш мъничко свободно време, можеш междувременно да ми пишеш.

— Ще ти пиша, Мери, вече започнах писмото.

— С нетърпение ще го чакам. Трябва да вървя. Лека нощ, скъпи Дейвид.

Тя остави слушалката. Сега щеше да започне да се изкачва дебнешком в шумната къща до стаята си, до тази на Уили. Грабвайки лист и молив, той нахвърли дълго, пламенно писмо, след това се съблече като в транс и се тръшна в леглото.

На следващата сутрин, с особено вдъхновение, удвои работата си за последните изпити. В напрежението на това последно усилие времето летеше. Когато денят на изпита дойде, той влезе в Елдън Хол развълнуван, но уверен, и седна на една от банките. Първите теми бяха раздадени. След като хвърли бърз поглед върху темата си, той видя, че въпросите му допадат… Захвана се за перото без да вдига поглед и взе да изпълва страниците с гладък, четлив ръкопис. През следващите три дни той ходеше и се връщаше до болницата и университета, сядаше на същата банка, решен да направи всичко, което е по силите му, не само за себе си, но и за нея.

След това започнаха клиническите изпити. По медицина разпозна случая веднага: бронхит с вторичен церебрален абсцес. Вярваше, че се представя добре. На последния ден от изпитите се яви на устен. Драмънд, седнал заедно със стария Мърдо Маклиш, професор-региус по акушерство, известен като Шотландската Баба и Първис, външният член на комисията, му кимна приятелски и обърна внимание на колегите си:

— Това е студентът с добрия подход към болните.

— Той е постигнал и повече от това — каза Първис, като прегледа писмената диагноза на Мъри.

Започнаха да му задават въпроси и Мъри — свободен, готов да се съгласява, да се усмихва чинно и винаги, винаги почтителен — чувстваше, че се представя най-добре. Все пак Бабата го безпокоеше. Този тежък човек — едновременно ужас и опора за ред поколения шотландски студенти — бе станал вече пословичен с бруталната си откровеност и неприличен хумор. На първата си лекция от семестъра той имаше обичай да извиква някой свит младеж пред цялата аудитория, да му хвърли парче тебешир и като му посочи дъската със зловеща усмивка, да изяви с най-неприлични термини желанието си да му се нарисува скица на интимните части на женското тяло. Сега той не говореше много, а наблюдаваше Мъри внимателно, с подозрение в малките си зачервени очи. Така или иначе изпитването свърши скоро и Първис каза с усмивка:

— Мисля, че повече няма защо да ви задържаме.

Когато Мъри излезе и вратата се затвори след него, той добави:

— Симпатичен младок.

Бабата се затресе раздразнено.

— Достатъчно е умен — изгрухтя той, — но е гнусен млад червей!

Другите двама се засмяха. При неговата възраст никой не взимаше за сериозни думите на стария Мърдо.

Резултатите трябваше да бъдат обявени в събота сутринта. Докато изкачваше високия хълм към университета, цялата увереност на Мъри се изпари. Беше сгрешил, не е изкарал добре. Скъсали са го. Едва се осмели да приближи таблото с обявите до главния вход. Заобиколено от други две, името му бе на първо място в списъка. Беше издържал с чест.

Почувства, че отмалява. След всичките години на глад и себеотрицание триумфът на този миг не беше за вярване. Толкова по-велик, заради сладката увереност, че скоро ще го сподели с нея. Едва изчака да приеме поздравленията на другите около таблото и отиде направо в пощенския клон в подножието на Джилмър Хил, да изпрати телеграма:

Надяваше се, че по това време тя трябва да се е върнала от Крейгдорън и наистина, когато пристигна, тя бе дошла на гарата да го посрещне. Със светнали очи, малко бледа на вид и все пак по-хубава от когато и да било, тя се приближаваше бързо-бързо, със затаен дъх и, без да обръща внимание на хората по перона, му даде устните си. Ако през тези последни трескави дни бе забравил топлата свежест на устните й, сега тя бе възобновена. Когато излязоха от гарата и тръгнаха към дома й, той все още държеше ръката й. Претоварен от впечатления, той не бе проговорил ни една свързана дума досега. Разбра, че тя не се осмеляваше да зададе въпроса, който бе най-важен за нея, и макар че той бе подготвил дълъг и напрегнат разказ за успеха си, просто каза скромно, без да я гледа:

— Изкарах, Мери… пръв. С отличие.

Нервните й пръсти внезапно стиснаха неговите. След това тя каза с глас, задавен от чувство:

— Знаех, че ще изкараш, скъпи Дейви. О, аз съм така радостна, ужасно радостна, че си свършил. Сега можем да се изправим лице в лице с всичко.

Той се наведе загрижено към нея.

— Беше ти трудно тук, нали?

— Не беше съвсем леко. — Тя смекчи думите с един нежен поглед. — Когато отидох да кажа на Уолтър, той най-напред помисли, че се шегувам. Не можеше да повярва на ушите си, че която и да било жена може да му откаже. Когато разбра, че съм искрена… той… той не постъпи добре. След това родителите му дойдоха да видят татко. И това беше лошо. — Тя се усмихна насила. — Бях наречена с няколко „красиви“ думи.

— Боже мой! — простена той. — Като си помисля, че си изстрадала това, без да ме има там! Бих искал да извия врата на този проклет тип.

— Не — каза тя сериозно. — Предполагам, че аз съм виновна. Но мога само да благодаря на бога, че ми спести ужаса да попадна в онова семейство — тя се притисна до него. — …и че намерих тебе. Обичам те, Дейви.

— И аз те обичам, Мери!

— Това е всичко — въздъхна тя. — Останалото е без значение.

— А твоето семейство не те ли подкрепи?

— Донякъде — въздъхна тя. — Но освен Уили, те не са очаровани от мене след всичко това. Както и да е, стигнахме, и най-добре първо да видим татко.

През входа на тази част от двора тя го въведе в хлебарницата. Беше ниска и тъмна; гореща от жарта на двете облицовани пещи и медено сладка от аромата на фурната пресен хляб.

Дъглас, със своя калфа Джон Доналдсън, подреждаше рафтовете на голям шкаф, върху който двойните шотландски самуни, покрити отгоре с черна кора, бяха наредени на редове. Хлебарят беше по риза, с брашняна престилка и стари бели брезентови обуща. Той видя през рамо, че Мъри влиза, но първо завърши подреждането на рафтовете, след това бавно свали престилката си преди да се доближи.

— Значи, ето те! — каза той без да се усмихне и подаде ръка.

— Татко — възкликна Мери, — Дейвид е взел изпитите си с отличие и е на първо място в списъка!

— Значи, сега си доктор. Е, това вече е нещо.

Той ги поведе от хлебарницата горе във всекидневната, където Уили седеше на прибраната маса и си пишеше домашните, а леля Мини, седнала до прозореца, плетеше. Момчето хвърли на Мъри бърза усмивка за добре дошъл, но лелята се втренчваше в бляскащите куки и не погледна веднага.

— Сядай, момче, сядай — каза дребният хлебар. — Днес пихме чай по-рано, отколкото обикновено. Но… да, може би след това, ако си гладен, Мери ще ти даде нещо за хапване.

Дейвид седна неподвижно на масата. Мери взе стол и седна до него.

— Излез от стаята, Уили! — каза лелята и най-сетне забоде иглите в плетката, като изгледа хладно