— Значи, успя да се освободиш?

— Да — каза той, и все я гледаше. И двамата мълчаха. След това той добави: — Ти си била на покупки.

— Трябваше да купя това-онова. Леля Мини прави традиционните си посещения. — Мъчеше се да говори леко. — Сега отиде да се види с една приятелка, иначе нямаше да мога да избягам.

— Не можеш ли да останеш по-дълго?

Тя поклати глава с наведен поглед.

— Ще ме чакат в Ардфилан.

Имаше ли в отговора й загатване за надзора, под който се намира? Така или иначе нейната очевидна умора го безпокоеше, както и апатичният й тон, и начинът, по който се колебаеше да срещне погледа му.

— Изглежда като че ли имаш нужда от чаша чай. Да влезем ли отсреща?

Той посочи с известна несигурност към бюфета, блестящ от светлини и претъпкан от хора — много малко приличаше на тихия бюфет в Крейгдорън. Но тя бе поклатила отрицателно глава.

— Пих чай с леля във „Фрейзър“.

Беше му известен като голям магазин на покъщнина и мебели. Почувства, че кръвта нахлува в главата му.

— Тогава да не стоим в тази проклета навалица. Нека се разходим отвън.

Излязоха от главния изход и тръгнаха по задната улица, която водеше до Аргайл Плейс и долния край на гарата. Мъглата се бе сгъстила. Тя ги обгръщаше, замъгляваше уличните лампи и приглушаваше шума на уличното движение. Струваше им се, че се движат в свой собствен свят, но той не можеше да я докосне, не се осмеляваше да вземе ръката й. Дори думите им бяха кухи, формални, напълно лишени от значение.

— Как върви следването? — го попита тя.

— Добре… надявам се. А как вървят работите към вас? Добре ли са всички?

— Благодаря, много са добре.

— А Уолтър?

Тя не отговори веднага. След това сякаш реши да разкрие и обясни всичко, което будеше съмнение, и каза:

— Той бе разстроен, но сега е по-добре. Та… той искаше да определим датата на сватбата. Аз чувствах, че е малко рано… мислех, че трябва да почакаме малко. Но сега всичко е решено… за първи юни.

Последва дълга пауза. Първи юни, повтори той тъпо на себе си — това бе само след три седмици.

— И ти си щастлива по този случай? — попита той.

— Да — разсъждаваше тя с тона на благоразумната практичност и с думи, които му изглеждаха внушени. — Най-добре е за хората да уреждат живота си рано и да имат време да се приспособят един към друг. Уолтър е добър човек и от него ще стане добър съпруг. Освен това… — тя се запъна малко, но продължи — неговите връзки в града ще ни помогнат в работата. На татко не му спори особено през последните няколко години.

Няколко едри капки паднаха върху им и след миг започна да вали силно. Те се скриха във входа на един затворен магазин.

— Желая ти всичко най-хубаво, Мери.

— И аз също на тебе, Дейвид.

Беше съвсем тъмно в тесния вход. Той не можеше да я види, но с всичките си сетива я чувстваше близко до себе си. Чуваше дишането й — тихо, но бързо — и ароматът на влажната й кожа дойде до него. Обзе го страшна слабост. Устата му пресъхна. Ставите му — разхлабени — едва го държаха.

— Не трябва да изпускам влака — каза тя почти шепнешком.

Тръгнаха обратно към гарата. Оставаше само една минута. Нейният влак бе вече на перона. Той й намери едно ъглово място във второкласно купе. Докато стоеше на стъпалото, тя спусна прозореца. Свирката изпищя и локомотивът изпусна облак пара. Тя се подаде от прозореца. Беше страшно бледа. Дъждът беше набраздил саждите по страните й и бе разрошил малката й яка. Зениците на очите й бяха широки и тъмни. Една малка вена на шията й пулсираше ускорено.

— Довиждане, Дейвид! — Гласът й трепереше.

— Довиждане… Мери. — Неговата болка беше непоносима. Тя го напускаше завинаги, вече никога нямаше да я види.

И тогава, щом влакът потегли и двамата инстинктивно, несъзнателно, сякаш не по своя воля, протегнаха един към друг ръце. Прилепиха се плътно, сляпо, страстно, и устните им се срещнаха в дива, екзалтирана, прелестна целувка. Опиянен, на края на перона, когато влакът вече се носеше бързо, той скочи от стъпалото — залитна и почти падна. Все още подавайки се от прозореца, тя изчезна в тъмното на тунела. Сърцето му биеше като лудо от наслада, очите му се наляха със сълзи и, за негов ужас, потекоха по страните му.

Внезапно, сякаш много отдалече, до съзнанието му достигна, че в 8 часа̀ шефът му трябва да направи пункция на един пациент с оток, докаран в отделението следобеда. Той трябваше да тича в болницата, да смени Кер. Втурна се вън от гарата и има късмет да хване трамвая за Елдънгроув, който макар че напредваше с мъка, го откара навреме. Все пак не можа да разбере напълно как изкара следващите два часа. Думите и движенията му бяха механични — едва съзнаваше собственото си присъствие в отделението. Един или два пъти почувства върху себе си странния поглед на Драмънд, но не каза нищо, и най-сетне, към 10 часа̀, можа да отиде в собствената си стая и да даде простор на чувствата си.

Той бе влюбен и по екстаза на целувката й, който — все още не си отиваше — разбра, че и тя го обича. Това бе възможност, която и на ум не му бе минавала. Всичките му мисли, енергията и стремежите му бяха съсредоточени в една цел — кариерата му: да се измъкне от блатото на бедността и бляскаво да преуспее в живота си. Е — разсъждаваше той все по-развълнуван, — ако това можеше да постигне сам, не можеше ли да го направи заедно с нея, окуражаван и подкрепян от тази, която въпреки скромното си положение в обществото, притежаваше всички качества на отличен помощник. Той не биваше да я загуби — самата мисъл за това го караше да потръпва, като че ли се изправяше пред внезапна смърт.

Смръщи вежди: какво трябваше да направи? В положението, в което бе поставен, с определената дата на сватбата след не повече от три седмици, се изискваха незабавни действия. Да допуснем, че поради някакъв ужасен малшанс не би могъл да спре цялата тази работа. Мисълта за Уолтър, до болка точен, възправен във всичките си съпружески права — до най-интимните, проряза ума му с ужасяваща яснота. Тя бе достатъчна, за да го подлуди. Трябваше непременно да пише на Мери, да пише веднага и да й изпрати писмото с бърза поща. Той тръгна към бюрото си за хартия, но телефонът за бърза помощ настойчиво иззвъня. С изблик на досада вдигна слушалката. Беше дежурният телефонист Макдоналд.

— Господин Мъри…

— По дяволите, Мак. Какво има? Пак ли грешка?

— Разговорът е лично за вас. Свързвам ви!

По линията се чуваха шумове. След това:

— Дейвид…

Той си пое рязко дъх.

— Мери, ти ли си наистина?

Нейният глас достигна до него предпазлив, но възбуден.

— Слязох долу в магазина… Другите спят и аз съм сама в тъмното… Но просто исках да говоря с тебе… Скъпи Дейвид, толкова съм щастлива.

Той си представи изведнъж сладката й фигура в нощница и по пантофки в тъмнината на малкия магазин.

— И аз също, скъпа Мери.

— Още от онзи първи миг в Крейгдорън, когато те видях в огледалото… аз си знаех, Дейвид. И като си мислех, че не те интересува, просто ми се късаше сърцето.

— Но ти знаеш, че ме интересува. Просто съм луд по тебе.