когото някога съм познавал.

Освен това, Драмънд беше един от членовете на изпитната комисия по клинична медицина, един важен факт, който не убягна на Мъри и който той възнамеряваше да използва рационално през следващите четири седмици. Трябваше да бъде чевръст и прилежен, да бъде на разположение по всяко време, да бъде истински демон в работата и да е винаги на мястото си в отделението. За един ревностен и волеви млад мъж това не представляваше особена трудност. И все пак, в известен смисъл, това неочаквано раздразни Мъри, тъй като нямаше да има достатъчно свободно време, за да отиде до Ардфилан.

От момента на раздялата след завръщането от Геърси странни сили бяха започнали да работят в неговата съсредоточена и амбициозна душа. Последният поглед на Мери, така спокоен и силен, го бе поразил като нараняваща стрела. Той не можеше да прогони спомена за малкото й напрегнато лице, нито пък — и това бе най-лошото — искаше да го прогони. Въпреки всичката си предпазливост, той се улавяше по различно време на деня, ту в отделението, ту в аудиторията, да се взира разсеяно в пространството. Това, което виждаше, бе Мери в цялата й сладост и простота, и тогава го обхващаше копнежът да бъде с нея, желанието да спечели една нейна усмивка, да бъде признат като неин приятел — дотук той не си позволяваше да изговори по-силна и по-компрометираща дума. Надяваше се, че все ще има някаква вест от нея или от баща й, може би още една покана, която, макар че не би приел, би му дала благоприятен случай да установи отново контакт със семейството. Защо нямаше никаква вест от тях? Тъй като цялото внимание бе дошло от тяхна страна, той нямаше желание да се натрапва по-нататък, без да има някакъв намек, който да бъде добре дошъл за него. Може би трябваше да направи нещо… нещо, което да изясни тази… тази несигурност. Най-сетне, след десет дни, когато бе изпаднал в истинско напрежение, в болницата за него пристигна пощенска картичка с изглед от Ардфилан. Съдържанието й бе кратко:

Същия ден, след като завърши вечерната визитация, той отиде в една странична стая и телефонира в Ардфилан. След малко бе свързан с магазина на Дъглас. Гласът на леля Мини достигна до него през бръмченето на линията.

— На телефона е Дейвид Мъри — каза той. — Получих чудесна картичка от Уили. Исках да ви се обадя, да разбера как сте.

Последва къса, но многозначителна пауза.

— Благодаря, много сме добре.

Хладината на нейния тон го отблъсна. Той се поколеба и след това каза:

— Имам нова работа и просто съм прикован. Иначе отдавна щях да ви се обадя.

Тя не отговори. Той настоя.

— Уили там ли е? Бих искал да му благодаря за картичката.

— Уили учи. Страх ме е, че не бива да го безпокоя.

— Тогава Мери? — продължи той почти отчаяно. — Бих искал да й кажа една-две думи.

— В момента Мери я няма. Тя е с годеника си. Напоследък бе малко недобре, но сега съвсем се оправи. Не вярвам да се върне скоро.

Той замълча. След малко каза съвсем объркано:

— Е, бих желал да й кажете, че съм се обаждал… и да й предадете моите най-добри пожелания.

Той можа да чуе острото й вдишване. Думите й излизаха с напрежение, като че ли ги изговаряше с мъка, но бе принудена да ги изговаря.

— Не мога да се наема да предам такова пожелание и се надявам, че вие няма да се опитвате да го повторите. После, г. Мъри макар че нямам никакво желание да накърня чувствата ви, за всички ще е по- добре, включително и за вас, ако престанете за в бъдеще да ни се натрапвате.

Слушалката от другата страна изщрака върху вилката. Той постави бавно слушалката и се извърна, като примижа, сякаш някой го бе ударил в лицето. Какво беше станало? Да им се натрапва! Какво бе направил, за да заслужи такова неочаквано и хапливо отблъскване? Той се върна в дежурната стая на края на коридора и седна на бюрото, като се опитваше да намери отговора.

Лелята никога не е била благоприятно разположена към него и поради честото й главоболие, което според него се дължеше на хронически нефрит, тя често изпадаше в лошо настроение. И все пак, причината се криеше по-дълбоко — вероятно в нейната привързаност към Стодърт, плюс внезапната омраза към него, която очевидно Уолтър бе предизвикал. В реда на тези мисли, макар и доста обезсърчен, Мъри все още не можеше да повярва, че Мери съчувства на неговото рязко отблъскване, и тласнат от внезапно хрумване, той взе един лист за рецепти и й написа кратко писмо, в което я питаше дали няма някаква възможност да я види. Тъй като бе оставен по спешност да дежури тази нощ, не можеше да напусне болницата дори за момент, но той даде писмото на един от стажантите, който излизаше, да го пусне в пощата.

През следващите няколко дни Мъри чакаше отговор с нарастваща нетърпеливост. Почти се бе отчаял, когато в края на седмицата отговорът пристигна.

Писмото бе безжизнено като ж.п. разписание; все пак зад неговата безчувственост течеше някакъв поток, който дълбоко развълнува Мъри. Липсата на онази жизненост, която тя бе проявила и която бе характерна за всичко, направено от нея в негово присъствие, му бе до болка очевидна. Но той щеше да я види идущия четвъртък. Извоювано бе поне това.

Когато денят дойде, той беше си съставил план. Бе уговорил с Кер, друг асистент, да го замести за два часа вечерта. Професор Драмънд никога не правеше посещенията си преди 8 часа̀, така че, ако му проработеше късметът, щеше да се отърве. Следобедът бе влажен и над града се спускаше мъгла, когато напусна болницата и се качи на жълтия трамвай при Елдънгроув. Боеше се, че може би ще закъснее, но доста преди определеното време бе на гара Каледония зад големия централен часовник. Работното време вече изтичаше и под високия стъклен купол, непроницаем под нечистотиите на времето, тълпите се стичаха към местните влакове. Наоколо вонеше на па̀ра, мъгла и серни изпарения; отекваха пронизителните ревове на заминаващите локомотиви. От подземните перони на долното ниво отровен дим извираше на змийски кълба, като че ли из пъкъла.

Часовникът удари шест. Мъри търсеше между всичките тези непознати лица и накрая я забеляза. Сърцето му тупаше, докато тя го наближаваше, понесла няколко пакета, необикновено малка и беззащитна сред тази блъскаща се тълпа.

Бе облякла тъмнокафяв костюм с къс жакет, тънка яка от кожа и малка кафява шапка. Нищо не би й подхождало по-добре. Не беше я виждал никога толкова официално облечена. Това й придаваше неподозирано очарование и той почувства, че жадува за нея.

— Мери! — той я освободи от пакетите, развърза канапа от малките й, облечени в ръкавици пръсти. Тя му се усмихваше малко вяло, защото изглеждаше уморена. Мъглата бе зацапала страните й и бе сложила слаби сенки под очите й.