напластения воднист розов сос.

— Не е прясна, Мери — прошепна Уили, като се наведе към нея.

— Шт, мойто момче — прошепна тя и продължи да се бори с костите, съвсем изправена, с поглед забит в чинията. Мъри забеляза, че тя страдаше силно зад привидното спокойствие. За себе си, по собствените му думи, никак не се трогваше от подобни ругатни — това не го засягаше лично, но странно бе, че се вълнуваше заради нейното неудобство. Опита се да измисли нещо леко и весело, което да я оживи, но нищо не му идваше на ум. Отсреща Уолтър дъвчеше порцията си, за да отвори място за следващата — дебел резен жилаво овнешко, гарнирано с консервиран грах и картофи, които режеха езика и имаха вкус на сапун.

Сладкото беше тебеширено blanemange, с твърди, сушени сини сливи. Десертът, който последва веднага (тъй като сега наистина гледаха да ги изгонят по-скоро), имаше формата на вдървена петниста сардина, излъчваща някакво синкаво сияние, набучена върху парченце изсъхнал препечен хляб. След това, макар че още нямаше един часът и не бяха се появили никакви посетители, сметката бе донесена.

Ако Стодърт бе платил веднага и си бяха тръгнали, всичко щеше да мине добре. Но по това време Уолтър бе усетил през безчувствената си кожа пренебрежението, което едва ли може да бъде търпяно от сина на един чиновник в градския съвет на Ардфилан. Освен това имаше бюрократична душа. Той извади един от моливите си, с които сакото му бе неизменно въоръжено, и започна да прави изчисления върху сметката. В същия момент един висок, кокалест, очукан човек с посивели коси, с подстригани мустачки, облечен в извехтял шотландски килт влезе в салона откъм бара. Той бе последван от трима млади мъже в груби вълнени дрехи, които — Мъри веднага прецени — бяха пийнали повече от няколко чаши. След като заеха съседната маса, те шумно заговориха как са ловили риба по р. Геър, очевидно собственост на мъжа, облечен в килт. Единият от тримата, безвкусен на вид екземпляр, с руса коса, с отпуснати устни и едва ли по-малко пиян, след като седна, спря погледа си върху Мери. Като се обърна, той се изтегна на стола си, започна да отправя нежни погледи към нея, докато келнерът сервираше супата им, след това с побутване на лакета си и с намигване привлече вниманието на компаньоните си.

— Има една хубава малка шотландска пъстърва, Линдзи. По-добра от всичко, което си уловил сутринта.

Последва общ смях, след което останалите двама се обърнаха, за да се втренчат в Мери.

— Хайде сега, гледай си супата — каза Линдзи.

— Зарежи супата. Нека да вземем малката лейди на нашата маса. Не изглежда много щастлива с шотландския си чичо. Какво ще кажете, момчета? Да направим ли необходимото?

Той погледна другите за потвърждение и насърчение.

— Недей да рискуваш, Харис — ухили се един от приятелите му.

— На какво се обзалагаш! — той блъсна стола си и стана.

Уолтър, обезпокоен в математическите си занимания, се подразни от тяхното присъствие още от момента, когато влязоха в салона. Сега, крайно ядосан, той извърна глава.

— Не им обръщайте внимание — промърмори той. — Няма да му позволят да дойде.

Но Харис вече напредваше и с пресилен поклон се наведе към Мери, хващайки я за ръката.

— Извинете, скъпа. Може ли да ни удостоите с вашата компания?

Мъри видя как тя се отдръпна назад. Най-напред се изчерви силно, но после всичкият цвят от лицето й изчезна. Устните й бяха безцветни и трепереха.

Тя погледна умоляващо към Уолтър. Уили също се бе втренчил в Стодърт с широко отворени, изплашени, все още възмутени очи.

— Сър — заекна Уолтър, преглъщайки с мъка. — Разбирате ли, че вие се обръщате към годеницата ми? Това е нахално. Ще бъда принуден да повикам управителя.

— Спокойно, чичо. Ти не ни интересуваш. Хайде, скъпа! — Той се опита да я вдигне. — Ще прекараш чудесно с нас.

— Моля ви, идете си! — промълви Мери с тих, болезнен глас. Нещо в тона й му подейства. Той се поколеба, след това с гримаса пусна ръката й.

— Няма еднакви вкусове! — сви рамене той. — Е, щом не си съгласна, ще си взема малко сувенирче. — Той сграбчи цветята на Мери, и притискайки ги афектирано към устните си, се заклатушка обратно към мястото си.

Настъпи неприятна тишина. Всички гледаха към Уолтър. Особено мъжът в избелелия килт — той наблюдаваше с жестоки, саркастично трепкащи устни. Уолтър наистина бе съвсем жалък и объркан. Той забрави за намерението си да оспорва сметката, бърникаше из портфейла си, набързо извади няколко банкноти и скочи като подплашен заек.

— Тръгваме си, Мери.

Мъри се изправи. В неговата натура нямаше нищо героично, той не изпитваше особени наклонности към решителни схватки, но бе разгневен — може би заради пропиляния си ден. Внезапно нервен импулс, почти подсъзнателен, го насочи към другата маса, право към Харис, който изглежда съвсем не очакваше неговото появяване.

— Не ви ли казаха да си гледате супата? Сега е малко късно. Но позволете ми да ви помогна.

Мъри го хвана изотзад за врата, натисна го напред, натика лицето му веднъж, дваж, трети път в чинията със супата. Това бе гъстата супа „Потаж а ла Рен Александра“, която междувременно беше хубаво изстинала, така че Харис дигна глава да поеме въздух цял покрит от жълтеникавата клеясала мазнина. Настана мъртва тишина, докато той размахваше ръце като плувец, за да докопа салфетката си. Мъри грабна букета от диви зюмбюли и ги върна на Мери, почака за минутка с разтуптяно сърце, и тъй като не се случи нищо друго — освен това, че мъжът в килта се усмихваше, той последва другите вън от ресторанта.

Отвън, на стълбището, Уили го чакаше. Момчето пламенно стисна ръката му, и пак, и пак…

— Отлично, Дейви. О, боже, във възторг съм от тебе.

— Нямаше нужда от вашата намеса — избухна Уолтър, след като тръгнаха надолу през гората. — Ние бяхме в правата си. Като че ли порядъчните хора не могат да се нахранят на спокойствие. Чувал съм за Линдзи — пропаднал чифликчия — няма гащи на задника си; наемат го и най-долните кокниз5 от Лондон, но аз… аз ще докладвам случая… на властите. Няма да го оставя така. Това е безусловен скандал. — Той продължаваше в този дух чак докато стигнаха до пристана, като се позоваваше надълго и нашироко на правата на личността и достойнството на човека, за да завърши с отмъстително избухване.

— Непременно ще изложа целия случай пред баща ми.

— И какво ще направи той? — запита Уили. — Ще им накриви шапката.

Завръщането бе печално и мълчаливо. Беше започнало да ръми и те седяха в салона. Лекувайки обидата си, Уолтър най-сетне прекрати своя монолог, а Мери, която се взираше съсредоточено пред себе си, не проговорваше ни дума. Уили бе завел Мъри да му покаже машините.

В Ардфилан Уолтър, с вид на човек, който прощава, предложи ръка на Мери. Те стигнаха пеш до фурната и двора, където Мъри запали мотора си.

— Е — протегна навъсено ръка Уолтър. — Предполагам, че няма да се видим вече…

— Ела пак скоро — избърза да се намеси Уили. — Непременно ела.

— Довиждане, Мери — каза Мъри.

За първи път, откакто напуснаха хотела, тя го погледна с влажни очи, задишана бързо. Мълчеше, упорито мълчеше. Но в този сериозен поглед имаше нещо притаено и силно. Той забеляза освен това, че тя вече не държеше малкото букетче от диви зюмбюли: беше го забола на блузата върху гръдта си.

В края на следващата седмица късметът на Мъри наистина проработи. Благодарение на специална благосклонност на регистратора, той бе преместен от университетския отдел на лечебницата и бе назначен за един месец като асистент в отделението на проф. Драмънд, което означаваше, разбира се, че ще напусне окаяната си квартира и ще живее в болницата до последния си изпит. И проф. Драмънд, след като веднъж изслуша как Мъри снемаше анамнеза на един пациент, бе отбелязал, макар и някак сухо:

— Ще успееш, момчето ми, ти имаш по-добър подход към болните, отколкото който и да било студент,