неочаквано ме жегва и ми причинява почти физическа болка. Това като че ли беше последното контролно със златна звездичка за отличие, което показах на нашите.
Като минаха колоквиумите, с неподозирано задоволство сметнах средния си успех и получих 3.3. Повече не успях да се добера до тези заветни висоти и в края на декември си дадох сметка, че изборът е много прост: или спирам да играя карти и криво-ляво опазвам крехката си стипендия до следващия семестър, или продължавам да преследвам Кучката под паното на госпожа Де Лука в читалнята на третия етаж до Коледа, след което си стягам багажа за Гейтс Фолс завинаги.
Все щях да си намеря работа в местната текстилна фабрика — баща ми бе работил там в продължение на двайсет години, докато претърпя онази злополука, която му коства зрението, и все някак щеше да ме вкара. На майка ми ще й призлее, като чуе, но няма да ме спре, ако й кажа, че именно това е, което искам. В крайна сметка тя винаги се оказваше реалистът в семейството. Дори когато едва не се побъркваше от всичките си надежди и страхове, си оставаше реалист. Известно време ще страда до полуда от провала ми в университета, а аз ще се чувствам виновен, но после и на двамата ще ни мине. В крайна сметка исках да ставам писател, а не загубен учител по литература, а все ми се струва, че само надутите писатели имат нужда от университетско образование, за да си гледат свястно работата.
Но не ми се искаше и да изхвръкна. Струваше ми се, че не бива да започвам живота си на възрастен точно по този начин. Намирисваше ми на провал, а всичките ми размишления в духа на Уитман за писателя, който трябва да твори сред хората, ми звучаха някак като оправдание за този провал. Но читалнята на третия етаж ме зовеше — шумоленето на картите, някой пита сега наляво ли подаваме, или надясно, друг пита у кого е Душа (при хартс разиграването задължително започва с двойка спатия — карта, известна сред страстните картоиграчи от третия етаж под наименованието „Душа“). Сънувах как Рони Маленфант — това бе първият истински задник до мозъка на костите си, с когото се запознах след лошите батковци в първия клас на гимназията — хвърля пика след пика и с пронизителния си писклив гласец крещи: „Време е за лов на Кучки! Дръжте мръсницата!“ Струва ми се, че почти винаги знаем къде ни е интересът, но понякога онова, което знаем, е без значение в сравнение с онова, което изпитваме.
4.
Моят съквартирант не играеше хартс. Той пет пари не даваше за необявената война срещу Виетнам. Моят съквартирант всеки ден пишеше на приятелката си у дома, която учеше в последния клас на гимназията. Ако сравните Нейт Хопънстанд с чаша вода, чашата ще ви се стори по-жизнена.
Двамата живеехме в стая № 302, точно до стълбището, срещу апартамента на отговорника на етажа (бърлогата на всяващия ужас Милото), в противоположния край на коридора от читалнята с масите за игра на карти, металните пепелници и гледката към Двореца в равнините. Да ни съберат точно нас двамата навеждаше на мисълта — поне мен, че най-зловещите опасения от неприятности с управата по настаняването може да се окажат основателни. Като попълвах анкетата за общежитие през април шейсет и шеста (когато най-голямата ми грижа беше дали да заведа Ан-Мари Суси на ресторант след абитуриентския бал), бях написал, че съм: а) пушач; б) млад републиканец; в) запален фолккитарист; г) нощна птица. Съмнителната мъдрост на управата по настаняването ме бе събрала с Нейт, непушещ бъдещ зъболекар, чиито родители бяха демократи от Северен Мейн (фактът, че Линдън Джонсън беше демократ, никак не променяше отношението на Нейт по въпроса за американските войници, които се щураха из Южен Виетнам). Над леглото си имах плакат на Хъмфри Богарт, а над своето Нейт беше окачил снимки на кучето и на приятелката си. Момичето беше бледо същество с униформа на мажоретка, стиснало батона като боздуган. Това беше Синди. Кучето се казваше Ринти. Момичето и кучето се усмихваха по един и същи начин. Ега ти и сюрреалистичната картинка!
Но най-голямото падение на Нейт, поне в нашите очи със Скип, беше колекцията му от грамофонни плочи, грижливо наредени по азбучен ред под Синди и Ринти, точно над лъскавия малък грамофон марка „Суинглайн“. Нейт притежаваше три албума на Мич Милър („Пейте с Мич“, „Още пейте с Мич“, „Мич и приятели пеят Джон Хенри и други любими американски фолкпарчета“), „Запознайте се с Трини Лопес“, дългосвиреща плоча на Дийн Мартин („Дино разтърси Вегас“), дългосвиреща плоча на Гери енд Пийс Мейкърс, първия албум на Дейв Кларк Файв — може би най-шумната слаба рок-тава, издавана някога — и много други, все от този десен. Не ги помня всичките. Което сигурно е добре.
— Нейт, не — каза Скип една вечер. — Моля те, недей. Това се случи малко преди да ни обземе манията да играем хартс, може би броени дни.
— Какво не? — Нейт не вдигаше глава от бюрото. Имах чувството, че прекарва абсолютно цялото си време или в час, или на бюрото. Понякога го хващах как си бърка в носа, после скришно размазва сополите (след внимателна и подробна инспекция) под средното чекмедже. Това бе единственият му порок… като изключим лошия му музикален вкус, разбира се.
Скип тъкмо разглеждаше плочите му — нещо, което правеше без стеснение във всяка студентска стая, където влезеше. Тъкмо беше извадил една обложка. Имаше вид на лекар, който разглежда рентгенова снимка… на която се вижда сочен (и със сигурност злокачествен) тумор. Беше застанал между леглото на Нейт и моето, облечен в гимназиалното си яке с инициали и с бейзболна шапка от гимназията в Декстър. През цялото си следване и почти никога след това не съм срещал друг човек, до такава степен олицетворение на американска хубост, както Капитана. Скип сякаш въобще не си даваше сметка колко добре изглежда, но не вярвам да е бил чак толкова наивен по отношение на външността си, или поне не съвсем, защото иначе въобще нямаше да върти толкова много гаджета. В онези години почти
— Много лошо, човече — с нежен укор в гласа продължаваше Скип. — Прощавай, ама това наистина е много
Аз седях на бюрото си, пушех „Пал-Мал“ и си търсех купона за стола. Да му се не видят и купоните, вечно ги губех.
— Кое е гадно? Ти защо ровиш в плочите ми? — Учебникът по ботаника лежеше разтворен на бюрото. Нейт рисуваше листо на милиметрова хартия. Синята му шапчица на първокурсник се беше накривила назад. Мисля, че Нейт Хопънстанд беше единственият първокурсник от целия випуск, който действително носи глупавото парцалче чак докато скапаният футболен отбор на университета отбеляза тъчдаун… с други думи, около седмица преди Деня на благодарността.
Скип продължаваше да изучава грамофонната плоча.
— Кура ми Янко. Направо отврат.
— Мразя такива приказки! — възкликна Нейт, но упорито не вдигаше глава. Скип много добре
— Съжалявам, че думите ми те обиждат, но не мога да оттегля коментара си. Щот’ това наистина е боклук. Чак ми прилошава. Ега ти, направо зле ми става.
—
— Това.
На обложката в ръцете на Скип се виждаше девойка със самодоволна усмивка и нахално вирнати гърди под моряшката блуза, която сякаш танцуваше на палубата на малък патрулен катер. Самоуверено махаше с ръка за поздрав, а на главата й се мъдреше дръзко килната моряшка шапка.
— Обзалагам се, че ти си единственият студент в цяла Америка, който е повлякъл „Даян Рийни пее морски песни“ в колежа — отсече Скип. — Това е лошо, Нейт. Мястото на това нещо е на тавана, при старите ти ученически панталони, дето се хващам на бас, че си разхождал по всички училищни състезания и църковни сбирки.
Ако под „стари ученически панталони“ се разбираше онзи модел на „Сансабелт“ от полиестер със странна и безсмислена катарама отзад на кръста, подозирам, че Нейт бе донесъл цялата си колекция… всъщност дори в настоящия момент носеше именно такъв панталон. Но не казах нищо. Вдигнах снимката на приятелката си и отдолу забелязах купона. Грабнах го и го пъхнах в задния джоб на джинсите си