— Това ти е за бебето Джърбър — рече Боби. Хари лежеше по гръб на пътеката и плачеше. От носа му се стичаха сополи като големи зелени потоци. С едната си ръка се опитваше да разтрие изтръпналия си кръст.

Боби стисна дръжката на бухалката. Искаше да я вдигне още веднъж и да я стовари не върху краката или кръста на Хари, а върху главата му. Искаше да чуе как ще изпука черепът му. Казваше си, че светът ще стане по-добър без този мръсник. Без това малко ирландско лайно. Този малък подлец…

„Спокойно, Боби — рече гласът на Тед. — Достатъчно, така че спокойно. Контролирай се.“

— Ако я докоснеш отново, ще те убия — изрече. — Ако я докоснеш, ще ти подпаля къщата. Скапан мръсник.

Беше клекнал до Хари за тези последни думи. После изправи, огледа се и тръгна по пътеката. Когато срещна близнаците Сигсби, вече си подсвиркваше.

През последвалите години за Лиз Гарфийлд беше станало ежедневие да вижда полицай на прага си. Първият, който се появи, беше полицай Реймър, местното ченге, който понякога купуваше на децата сладолед в парка. Вечерта на шести август той позвъни на вратата на апартамента на първия етаж на номер 149 на Броуд Стрийт. Полицай Реймър не изглеждаше щастлив. С него беше Хари Дулин. Той вървеше като старец и се държеше за кръста.

Когато Лиз отвори външната врата, Боби стоеше до нея. Полицаят вместо да погледне към Боби (висок метър и петдесет и четири и тежък четирийсет и пет килограма), се обърна към Хари (висок метър и осемдесет и тежък седемдесет килограма). Влажните му големи очи сяха изпълнени със съмнение.

Хари Дулин беше тъп, но не чак толкова, че да не може да прочете този поглед.

— Той ме изненада в гръб.

Реймър се наведе към Боби.

— Хари Дулин твърди, че си го пребил в парка, когато е прибирал от работя. — Полицаят произнесе р-то като рррр. Боби никога не забрави това. — Каза, че си го ударил с бухалка няколко пъти, преди да успее да се обърне към теб. Какво ще кажеш за това? Истина ли е?

Боби, който въобще не беше глупав, вече беше преценил създалата се ситуация. Съжаляваше, че не е предупредил Хари, че ако си отвори устата пред полицията, Боби ще разкаже как той и приятелите му са пребили Каръл. Проблемът беше, че приятелите на Хари щяха да отричат. Думите на Каръл срещу тези на Хари, Уили и Ричи. Боби се бе надявал, че Хари ще си държи устата затворена, засрамен, че го е пребило два пъти по-малко момче от него. Хари обаче беше разказал. Боби го разбра от погледа на госпожа Дулин. Тя беше успяла да изтръгне истината от сина си.

— Не съм го докосвал — отвърна Боби на полицай Реймър и го погледна в очите.

Мери Дулин въздъхна възмутено. Дори и Хари, който беше нагъл лъжец, изглеждаше изненадан.

— Да, честното лице на малкото дете! — извика госпожа Дулин. — Нека аз да говоря с него, полицай! Ще изтръгна истината от него!

Тръгна напред, но Реймър я спря, без да отмества поглед от Боби.

— Виж сега, хлапе. Защо един празноглавец, който е два пъти по-голям от теб, ще каже, че един нищо и никакъв пикльо като теб го е пребил в парка?

— Не наричайте момчето ми празноглавец! — извика госпожа Дулин. — Не е ли достатъчно, че този страхливец го е пребил почти до смърт? Защо…

— Млъкнете! — рече майката на Боби. Откакто полицай Реймър беше дошъл, за пръв път изричаше нещо и гласът й беше направо мъртвешки. — Оставете го да отговори на въпроса.

— Още ми е ядосан от миналата зима. Затова приказва такива неща — отговори Боби на Реймър. — Той и някакви други момчета от „Сейнт Гейб“ ме подгониха по хълма. Хари се подхлъзна и падна. Каза, че ще ми го върне. Може би е решил, че така ще успее.

— Лъжец! — извика Хари. — Не те гонех аз, а Били Донехю! Това…

Млъкна и се огледа. Вече беше замесен, а и изражението на лицето му издаваше някакво задоволство при последните думи.

— Не съм аз — рече Боби. Говореше спокойно и продължаваше да гледа Реймър в очите. — Ако се опитам да пребия някой с неговия ръст, той ще ме размаже от бой.

— Лъжците отиват в ада! — каза госпожа Дулин.

— Къде беше днес около три и половина, Боби? — попита Реймър. — Можеш ли да отговориш?

— Бях тук — отвърна той.

— Госпожо Гарфийлд?

— Да, разбира се, че беше тук — спокойно изрече тя. — Беше тук с мен през целия следобед. Аз чистех пода в кухнята, а Боби ми помагаше. Ще се местим и искам да почистя апартамента. Боби се оплакваше, както правят всички момчета, но си свърши работата. След това пихме чай с лед.

— Лъжкиня! — извика отново госпожа Дулин. Хари стоеше и само гледаше. — Скапана лъжкиня! — Тя пристъпи напред и понечи да стисне врата на Лиз. Още веднъж полицай Реймър я бутна назад, без да я поглежда. Този път обаче беше по-груб.

— Можете ли да се закълнете, че е бил с вас? — попита той.

— Разбира се.

— И ти, Боби, че никога не си го докосвал?

— Заклевам се, че не съм.

— Закълни се пред Бог.

— Заклевам се в името на Бог.

— Ще те спипам, Гарфийлд — рече Хари. — Ще ти хвърля един…

Реймър се обърна толкова рязко, че ако майка му не го беше хванала, Хари щеше да падне на верандата.

— Затваряй си скапаната грозна уста — рече полицаят и когато госпожа Дулин се опита да заговори, той я посочи с пръст. — Вие също, Мери Дулин. Ако искате да предявите обвинения за побой срещу някого, най-добре започнете от скапания си съпруг. Ще намерите повече свидетели.

Тя го погледна ядосана и засрамена.

Реймър отпусна ръката си така, сякаш беше ужасно натежала. Гледаше ту Хари, ту Мери, ту Боби, ту Лиз. После се дръпна и свали фуражката си.

— Тук има нещо гнило — каза най-сетне. — Някой от вас лъже.

— Той…

— Ти…

Боби и Хари заговориха едновременно, но полицай Реймър не искаше и да ги чуе.

— Млък! — изръмжа така, че старците, които вървяха от другата страна на улица, се обърнаха и ги погледнаха. — Обявявам случая за приключен. Но ако разбера, че има някакво неразбирателство между вас — той посочи момчетата, — или между вас — посочи майките им, — някой ще го отнесе. Дръжте се нормално и няма да има никакви проблеми. Сега Хари стисни ръката на Робърт, за да се сдобрите. Ще направиш ли поне това? Е, мисля, че няма. Светът е едно прокълнато място. Хайде, Дулин. Искам да се приберете вкъщи.

Боби и майка му гледаха как тримата слизат по стълбите на верандата. Когато вече бяха стигнали до тротоара, госпожа Дулин се обърна.

— Не прави нещата по-лоши, отколкото са, малко лайно! — извика тя. Хари продължаваше да накуцва и Боби си помисли, че кракът му е добре, но онзи, последният удар, го беше наранил.

Щом влязоха в апартамента, Лиз заговори със същия спокоен глас, както преди това.

— Това е едно от момчетата, които пребиха Каръл, нали?

— Да.

— Можеш ли да се пазиш от него, докато заминем?

— Мисля, че ще успея.

— Добре — рече тя и го целуна. Рядко го правеше, но когато се случваше, беше страхотно.

По-малко от седмица преди да се преместят — апартаментът беше започнал да се пълни с кашони — Боби срещна Каръл Джърбър в парка. Разхождаше се за разнообразие сама. Беше я виждал няколко пъти

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату