заедно с приятелките й, но това не му беше достатъчно. Сега най-сетне тя беше сама и когато го погледна и той забеляза страха в очите й, Боби разбра, че го е отбягвала.
— Боби — рече тя. — Как си?
— Не знам — отвърна той. — Предполагам, че съм добре. Не сме се виждали от доста време.
— Не си идвал към нашата къща.
— Не — отвърна той. — Не знаеше как да продължи. — Напоследък бях зает.
— Да. — Можеше да приеме това, че тя се държеше хладно с него, но не можеше да разбере страха, който се опитваше да скрие. Страхуваше се от него като от куче, което ще я ухапе. Изведнъж Боби се почувства така все едно ще падне на четири крака и ще започне да лае.
— Заминавам.
— Съли ми каза, но не знаеше къде. Мисля, че вие двамата вече не сте приятели.
— Не — отговори Боби. — Не сме. Ето вземи. — Бръкна в задния си джоб и извади лист от тетрадка. Каръл го погледна подозрително, посегна да го вземе, но после отдръпна ръка.
— Това е адресът ми — рече той. — Ще се местим в Масачузетс. В един град на име Денвърс.
Боби протегна листа, но тя не го взимаше. Сети се какво се беше случило на виенското колело и как тогава си мислеше, че е на върха на света. Спомни си как кърпата се разтвори като крила и падна на пода, спомни си малките й лакирани пръстчета на краката и парфюма й. Спомни си песента от радиото в съседната стая. Това беше Каръл. Да, Каръл.
— Мислех си, че ако искаш, може да ми пишеш рече той. — Ще ми бъде мъчно. В непознат град и без приятели.
Каръл взе листа и го прибра в джоба на късите си панталонки. „Когато се прибере у тях, ще го изхвърли“ — помисли си Боби, но не му пукаше. Поне го беше взела. Това щеше да се превърне в един прекрасен спомен, когато му станеше мъчно, а и отрепките си бяха отишли и не беше нужно да си спомня за тях.
— Съли казва, че си се променил.
Боби не отговори.
— Казват го и други хора.
Боби отново не отговори.
— Ти ли преби Хари Дулин? — попита тя и хвана китката му със студената си ръка. — Ти ли беше?
Той едва забележимо кимна.
Каръл го прегърна и го целуна толкова силно, че чак зъбите им се удариха. Устните им се съединиха в прекрасна целувка. Три години след това Боби не целуна друго момиче по устните… и никога през живота си не го целунаха по този начин отново.
— Добре! — изрече тя с тих и изпълнен със страх глас. Заприлича му на стон. — Добре!
После тя се затича към Броуд Стрийт, а краката й — почернели и ожулени на коленете — блестяха на слънцето.
— Каръл — извика той след нея. — Каръл, чакай!
Тя продължаваше да бяга.
— Каръл, обичам те!
Тя спря… или може би го направи, защото беше стигнала до Ашър Авеню и се оглеждаше за идващи коли. Във всеки случай се спря за момент, наведе глава и после се обърна. Очите й се бяха разширили, а устата й беше отворена.
— Каръл!
— Трябва да се прибирам, за да направя салатата — извика тя и побягна. Пресече улицата и изчезна от живота му, без да се обърне за втори път.
Той и майка му се преместиха в Денвърс. Боби ходеше в основното училище в Денвърс. Намери си приятели. Създаде си дори повече врагове. Често се биеше, а не след дълго започна и да кръшка от училище. В бележника му госпожа Ривърс написа: „Робърт е много умно дете, но изглежда е травмирано. Бихте ли дошли да се срещнете с мен, госпожо Гарфийлд?“
Госпожа Гарфийлд отиде и помогна колкото можа, но имаше много неща, за които не можеше да говори: за Провидънс, за обявата за изгубеното домашно животно и за това откъде беше взела парите, с които беше започнала работа тук. Двете жени се съгласиха, че Боби е изпаднал в депресия, защото тъгува за старите си приятели. Решиха, че ще надживее това. Бил твърде умен и имал огромен потенциал.
Лиз имаше големи успехи като агент на недвижими имоти. Боби се справяше с английския (беше получил 6+ за есето, в което сравняваше „За мишките и хората“ на Стайнбек и „Повелителят на мухите“ на Голдинг), а останалите предмети не му вървяха. Пропуши.
От време на време Каръл му пишеше — кратки, безлични писма, в които разказваше за училище, за приятелите си и за пътуването си до Ню Йорк с Рионда. В писмото, което пристигна през март 1961 година (Каръл винаги пишеше на хартия, изрисувана с цветя и мечета), пишеше: „Мисля, че татко и мама ще се разведат. Той си има някаква «кучка», а мама постоянно плаче.“ Най-често обаче му пишеше за по-весели неща: че е получила нови кънки за лед на рождения ден, че харесва Фабио за разлика от Ивон и Тина, че ходила на танци и танцувала цяла вечер.
„Това е последното — мислеше си Боби, докато отваряше всяко писмо. — Повече няма да ми пише. Децата не пишат писма за дълго дори и да обещаят. Предстоят й твърде много нови неща. Времето лети бързо. Прекалено бързо и тя ще забрави.“
Той обаче нямаше да я остави да забрави. След всяко нейно писмо сядаше и пишеше отговор. Разказа й за къщата в Бруклин, която майка му беше продала за двайсет и пет хиляди долара. Беше получила наведнъж толкова, колкото взимаше за шест месеца на старата си работа. Написа й за оценката си на есето по английски. Разказа й за приятеля си Мори, който го учеше да играе шах. Не й писа, че понякога двамата с Мори ходеха да чупят стъклата на прозорците с колелата си (Боби най-сетне беше спестил достатъчно, за да си купи). Караха колкото можеха по-бързо и хвърляха камъни по прозорците на сградите, покрай които минаваха. Пропусна и историята за това как каза на господин Хърли, заместник-директора на училището, да си целуне огромния червен задник и как господин Хърли го зашлеви и му каза, че е един малък простак. Не си призна, че е започнал да краде от магазините и че вече се е напивал поне четири или пет пъти (веднъж с Мори, а останалите пъти сам) или че понякога ходеше на железопътната линия и се чудеше дали ако го прегази експресът, ще умре най-бързо. Първо мирис на дизелово гориво, после сянка, която пада върху лицето ти, и накрая „бум!“ и готово. Или не беше чак толкова просто.
Всяко писмо до Каръл свършваше така:
Много липсваш
на твоя приятел,
Боби
Минаваха седмици без поща за него и после изведнъж пристигаше един от нейните пликове с мечетата и цветята. И отново пишеше за пързалките, за училище, за новите й обувки и как все още не може да разбере дробите. Всяко писмо беше като още една пресилена въздишка от любим човек, чиято смърт е неизбежна. Още един дъх.
Дори Съли-Джон му беше написал няколко писма. Той беше спрял да пише още през 1961 година, но Боби се чувстваше поласкан, че все пак се беше опитал. Зад детския почерк и правописните грешки в писмата на Съли обаче видя едно растящо добродушно момче, което щеше да се занимава със спорт и да си ляга с клакьорките, — ето щеше да се загуби в правописните правила, като в щото време щеше да надбягва защитата на противниковия отбор с лекота. Боби дори си представяше какъв щеше да стане Съли, когато пораснеше. Виждаше го като продавач на коли и вероятно щеше да е собственик на борса за коли. Щеше да се казва: „Честният Джон“, разбира се, или "Борсата на Честния Джон". Щеше да има голямо шкембе, което да виси над колана му. Стените на канцеларията му щяха да са облепени с плакати. Щеше да стане треньор на малките и да започва всяка тренировка с думите: „Чуйте сега, момчета…“ Щеше да ходи на църква, да марширува по парадите и да стане член на градския съвет. Това щеше да е един хубав живот — фермата и зайците вместо пръчката, подострена в двата края. Въпреки това Съли също щеше да се срещне
