„Ливайс“.

— Тази плоча е хубава — гордо заяви Нейт. — Тази плоча е дори много хубава. Направо ти се приисква да затанцуваш.

— Айде, бе, сериозно? — Скип я метна на леглото му. (Нарочно не прибираше плочите по местата им, защото знаеше, че това направо изкарва съквартиранта ми от равновесие.) — „Моят годеник се провикна «Кораб, стой!» и стана моряк във Фло-о-о-о-та“? Ако на това му викаш хубаво, за нищо на света няма да ти се оставя някой ден да ме преслушваш, еба си.

— Аз ще ставам зъболекар, а не терапевт — бавно и натъртено произнесе Нейт. Вратните му жили започваха да се издуват. Доколкото ми е известно, Скип Кърк беше единственият човек в „Чембърлейн“ III, а може би дори в целия университет, който съумяваше да влезе йод дебелата кожа на този малък янки. — Уча стоматология. Знаеш ли какво означава „стома“? Означава уста, Скип! Означава…

— Тогава за нищо на света няма да те оставя да ми запълваш кариесите, еба си.

— Защо непрекъснато повтаряш тази дума?

— Коя? — Скип много добре знаеше коя, но искаше Нейт да я каже. В крайна сметка моят съквартирант винаги я изричаше, но почервеняваше като рак. Това направо омагьосваше Скип. Целият Нейт омагьосваше Скип; Капитанът веднъж ми довери, че според него Нейт е извънземно, кацнало на Земята от планетата „Добро момче“.

— Еба си — изрече Нейт Хопънстанд и страните му пламнаха. След малко заприлича на Дикенсов герой: портрет на сериозен млад човек, описан от Боз5. — Тази дума.

— Имал съм лоши примери за подражание. Направо се ужасявам, като си помисля за бъдещето ти, Нейт? Еба си, ами ако Пол Анка реши да се завърне на сцената?

— Ти никога не си слушал тази плоча. — Нейт грабна албума от леглото и го тикна на мястото му, между Мич Милър и „Стела Стивънс е влюбена!“.

— Еба си, въобще и не държа. Хайде, Пит. Да вървим Да ядем, че направо ще пукна от глад, еба си.

Пъхнах под мишница учебника по геология — идният вторник се задаваше тест. Скип го измъкна от ръцете ми и го запрати на бюрото, събаряйки снимката на приятелката ми, която не искаше да спи с мен, обаче като беше в настроение, хвърляше бавни и убийствено хубави чекии. Никой не прави по-добри чекии от католичките. С течение на годините съм променил възгледите си за много неща, но не и за това.

— Това пък защо? — питам аз.

— Човек не чете на масата, еба си. Даже и като нагъва столски помии. Ти да не си расъл в гората?

— Да ти кажа честно, Скип, расъл съм в семейство, където всъщност всички четат на масата. Знам, че ти е трудно да повярваш в друга гледна точка за нещата, различна от тази на семейство Кърк, обаче истината е, че има такава.

Той неочаквано помръкна. Сграбчи ме за ръцете, погледна ме право в очите и рече:

— Поне не учи на масата, а?

— Добре — отвърнах, макар да смятах, че имам право да уча където ми е кеф или където си поискам, еба си.

— Ако отсега се напъваш и си даваш много зор, ще пипнеш язва. Моят старец пукна от язва. Вечно се юркаше и си даваше зор.

— О, съжалявам.

— Не се тревожи, беше отдавна. Давай да ходим, преди да ометат цялата шибана риба тон. Нейт, момчето ми, ти идваш ли с нас?

— Трябва първо да довърша листото.

— Заеби листото.

Ако друг му го беше казал, Нейт щеше да го изгледа сякаш е образувание, намерено под изгнил пън, после мълчаливо щеше да се върне към работата си. В случая обаче се замисли за миг, после се изправи и внимателно свали якето, което винаги закачаше на вратата. Облече го. Нагласи шапчицата на главата си. Дори Скип не смееше да коментира упоритото желание на Нейт да я носи. (Като го попитах къде е изчезнала неговата — това беше на третия ни ден в МУ и ден след като се запознахме — той ми отвърна: „Избърсах си задника и я метнах на едно дърво.“ Сигурно не беше така, но не изключвах напълно възможността.)

Изтопуркахме по стълбите и излязохме навън в мекия октомврийски здрач. Студенти от трите общежития се стичаха към „Холиок“, където покривах девет смени седмично. Работех на конвейера за мръсни чинии, наскоро ме бяха повишили до отговорник за мръсните прибори и при добро държание до Деня на благодарността щяха да ме повишат в отговорник по подреждането на съдовете. Трите блока „Чембърлейн“, „Кинг“ и „Франклин“ се намираха на хълм. Дворецът в равнините се издигаше на съседно възвишение. За да стигнат до него, студентите се спускаха по три отделни асфалтови пътеки, които се сливаха в една долчинка, откъдето нагоре към стола тръгваше широка алея с червени плочки. „Холиок“ бе най-голямото от четирите здания и грееше в здрача като увеселителен параход в открито море.

Долчинката, където асфалтираните пътеки се събираха, се наричаше Потока на Бенет — дори да съм знаел защо, отдавна вече съм забравил. Момчетата от „Чембърлейн“ и „Кинг“ идваха по отделни пътеки, а момичетата от „Франклин“ — по третата. На кръстопътя трите потока се срещаха, говореха, смееха се и си разменяха смели и срамежливи погледи. После поемаха заедно към стола по алеята с червените плочки, известна като алеята „Бенет“.

Насреща ни, цепейки направо през тълпата с наведена глава и обичайната непроницаема физиономия на бледото си, остро лице, идеше Стоукли Джоунс III. Беше високо момче, но човек почти не си даваше сметка за ръста му, защото Стоук винаги ходеше приведен над патериците си. Косата му — лъскава черна грива — се разпиляваше на челото му в остри кичури, скриваше ушите му и падаше по бледите му страни като черни мастилени ивици.

По онова време беше апогеят на прическите а ла Бийтълс, което за повечето момчета се свеждаше до старателно вчесване напред, а не назад, като по този начин се скриваше челото (и акнето). Стоук Джоунс въобще не си даваше толкова труд. Средно дългата му коса просто си растеше накъдето си поиска. Ходеше прегърбен и гръбнакът му скоро щеше да се изкриви, ако вече не се беше изкривил. Обикновено вървеше със сведен поглед, сякаш следеше дъгите, които описваха патериците му. Ако обаче случайно вдигне глава и те погледне в очите, направо се стряскаш от умния му огнен поглед. Беше истински Хийтклиф от Нова Англия, само дето от кръста надолу се бе превърнал в изсъхнала шушулка. Краката му — обикновено стегнати в грамадни метални шини, когато ходеше на лекции — се движеха, но едва-едва, като пипалата на умираща сепия. В сравнение с тях торсът му беше мускулест. Комбинацията беше малко чудновата. Стоук Джоунс приличаше на реклама на Чарлз Атлас6, в която ПРЕДИ И СЛЕД по някакъв странен начин са се слели в едно тяло. Отиваше в столовата пръв, още с отварянето, и както всички научиха още на третата седмица от първия семестър, правеше го не защото е инвалид, а защото обичаше — като Грета Гарбо — да бъде сам.

— Мътните го взели — каза Рони Маленфант една сутрин, като отивахме на закуска — тъкмо беше поздравил Джоунс, който не отвърна и просто го отмина, без дори да кимне. Но всички чухме как мърмори под нос. — Сгърчен задник такъв. — Такъв си е Рони, винаги прелива от съчувствие. Подозирам, че е придобил характерния си финес чар и joie de vivre7 сред клиентите, дето драйфат по ъглите на евтините кръчми на Лисбън Стрийт в Луистън, където бе отраснал.

— О, Стоук, какво става? — пробва се и Скип същата вечер, когато Стоук се хвърли към нас на патериците си. Винаги се движеше с този добре премерен плонж — горната половина на тялото му, която напомняше на Блуто Блутарски8, се привеждаше толкова напред, че заприличваше на фигура на носа на кораб. По този начин Стоук сякаш казваше „майната му“ на онова, каквото и да е то, което бе причинило обезобразяването на долната половина от тялото му; той непрестанно му показваше среден пръст; Стоук поглеждаше и теб с умните си огнени очи и ти казваше: „Върви на майната си, заври си го отзад, седни отгоре да го понаместиш, и си изяж ушите.“

Не отвърна на поздрава, но за миг вдигна глава и срещна погледа на Скип. После отново сведе очи и ни отмина с бърза крачка. По щуравата му коса се стичаше пот, която капеше по лицето му. Пътьом си