— Ами ако аз те бия?

Рони се стресна, после се ухили до уши.

— В другия живот, брато. Аз съм гений на карти. Погледнах си часовника, после хвърлих поглед към Хю Ашли. Наистина нямаха вид на сериозни противници, Бог да ги пази.

— Знаеш ли какво, една игра до сто. Пет цента на точка Няма да делим. Изиграваме играта, после сядам да уча и всички са доволни.

— Дадено. — На връщане към читалнята добави: — Много си готин, Пит, ама работата си е работа… твоите загубени педал ски приятелчета в гимназията никога не са те наебавали така яко, както аз ще те наеба ей сега.

— Абе въобще не съм имал педали в гимназията. Всеки уикенд ходех на стоп до Луистън да запрятам полата на сестра ти.

Рони се ухили, седна, извади колодата и заразбърква картите.

— Добре съм я разпечатал, нали?

Там е работата, че човек никога не може да надприказва синчето на госпожа Маленфант. Мнозина са се опитвали, но доколкото ми е известно, все още никой не е успял.

Рони беше ограничена, дребна душица, доста цапнат в устата и от него се носеше противната миризма на зоологическа градина, но трябва да му се признае, че умееше да играе карти. Не беше чак такъв майстор, какъвто се изкарваше — поне на хартс, до голяма степен игра на късмет — но го биваше. Когато наистина внимаваше, успяваше да запомни почти всички изиграни ръце… и сигурно заради това никак не обичаше да играе тройка — нали накрая на раздаването остава една карта. Но без нея Рони беше същински змей.

И все пак онази първа сутрин се справих доста добре. Когато Хю Бренан излезе над сто точки в края на първата игра, аз имах трийсет и три точки, а Рони — двайсет и осем. Не бях играл от две-три години, при това никога за пари, и двайсет и пет цента ми се струваше смешна цена за подобно неочаквано забавление. Този рунд струва на Ашли два долара и петдесет цента, а нещастният Хю трябваше да се изръси с цели три и шейсет. В крайна сметка излезе така, че Рони наистина изкара пари за среща, но само някоя наистина луда поклонничка на Богарт щеше да се навие да му духа. Че дори да го целуне за лека нощ.

Рони се наду като сврака, която тъкмо е намерила някое сиренце.

— Ето, на мен ми е вродено. Много ми е мъчно за такива като вас, дето са ощетени, ама на мен ми е вродено, Райли. Както в оная песен на „Дорс“, мъжете не знаят, но малките момичета разбират.

— Ти си болен, Рони.

— Хайде пак — предложи Хю. П. Т. Барнъм9 е прав — наистина всяка минута се ражда по един такъв като Хю. — Искам да си върна парите.

— Е — Рони се ухили до уши и жълтите му зъби грейнаха, — нямам нищо против поне да ти дам шанс. — После ме погледна и добави: — Ти какво ще кажеш, приятел?

Учебникът по геология лежеше захвърлен на дивана. Исках да си върна двайсет и петте цента, както и да изкарам още някой цент. Още повече исках да натрия носа на Рони Маленфант.

— Давай картите — отвърнах и за пръв път изрекох думите, които щях да повторя хиляди пъти в предстоящите тежки седмици: — Сега наляво ли подаваме, или надясно?

— Нова игра, значи надясно. Какъв си дебил! — Рони се изхили, протегна се и доволно проследи раздаването. — Леле, как я обичам тая игра!

Именно тази втора игра окончателно ме зариби. Този път Ашли вместо Хю дръпна решително към стоте точки с активната помощ на Рони, който му набутваше Кучката при всяка удобна възможност. На мен ми се падна само два пъти през цялата игра. Първия път я държах цели четири ръце, вместо да я тикна на Ашли. Тъкмо почвах да си мисля, че в крайна сметка сам ще си я гушна, когато той изпусна ръката и Хю Бренан на бърза ръка изчисти каро. Трябваше да е наясно, че още от самото начало нямам пукнато каро, но хора като Хю не знаят почти нищо. Предполагам, че именно заради това Рони толкова обича да играе карти с тях. Изчистих дамата последен, стиснах си носа и нададох ликуващ вик. Така изразявахме задоволство в онези отдавна отминали дни през шейсетте. Рони се намуси.

— Защо така, бе? Трябваше да изкараш тоя тиквеник! — И той кимна към Ашли, който ни гледаше доста тъпо.

— Да-а, да не съм толкова глупав — отвърнах и му посочих резултата. За момента Рони имаше трийсет точки, а аз имах трийсет и четири. Другите двама водеха значително. Само че не беше важно кой от двамата нещастници, измамени от Рони, щеше да изгуби, а кой от двамата печени играчи щеше да спечели. — Не бих имал нищо против аз да погледам Богарт. Съкровище.

Жълтите му зъби отново лъснаха в усмивка до уши. Бе се беше събрала и публика, пред която да блесне — поне пет-шест зяпачи. Сред които Скип и Нейт.

— О, така ли било? Добре. Направо се нагъзвай, глупако, и се готви да ти го навра отзад.

Но след две игри аз му го наврях. Ашли, който в началото на последното разиграване имаше деветдесет и осем точки, на бърза ръка прехвърли сто. Зяпачите не смееха да шукнат, изтръпнали в очакване дали ще съумея да набутам на Рони шест купи — колкото трябваше да прибере за да го бия поне с една точка.

Отначало тръгна добре и все минаваше метър. При играта на хартс, ако ти се паднат хубави слаби карти, си практически недосегаем.

— Свършено е с Райли! — обяви на всеослушание нашият приятел. — Направо му стопих масчицата, еба си!

И аз така си мислех, но поне имах дама пика. Ако успеех да му я пробутам, щях да спечеля. Нямаше да изкарам кой знае колко от него, но останалите двама щяха яко да снесат: общо над пет долара. А освен това щях да се порадвам на мутрата на Рони. Именно това бе най-голямото ми желание — да видя как задоволството му на бърза ръка ще се изпари и физиономията му ще позеленее. Исках да му запуша устата.

Оставаха три ръце. Ашли игра шестица купа. Хю чисти петица. Аз хвърлих тройка. Усмивката на Рони се стопи, като прибра ръката с деветка. Сега ни деляха само три точки. Но най-хубавото беше, че сега бе негов ред да играе пръв. Имах вале спатия и дама пика. Ако Рони имаше ниска спатия, щях да гризна дръвцето и да се наложи да изтърпя подигравките му, които щяха да бъдат унищожителни. Но ако пък, от друга страна…

Той игра петица каро. Хю изчисти двойка каро и мина метър, а Ашли, чиято озадачена усмивка издаваше, че въобще не разбира какво точно става, игра карта от друга боя.

В стаята се възцари мъртвешка тишина.

Беше мой ред да играя последната карта от ръката — ръката, която щеше да отиде у Рони — аз се усмихнах и хвърлих дама пика върху останалите три карти. Около масата се разнесе тиха въздишка и като вдигнах глава, видях, че броят на зрителите вече е нараснал на десетина. Дейвид Диърборн се беше подпрял на вратата и недоволно ни гледаше. Зад него в коридора имаше още някой, който се подпираше на патерици.

Предполагам, че Милото вече беше прегледал правилата в опърпаната си от четене книжка „Правилник за реда в общежитията на Мейнския университет през учебната 1966–1967 година“, но за свое най-голямо разочарование бе установил, че за игра на карти не се полагат никакви санкции, дори ако се играе за пари. Но повярвайте ми, неговото разочарование бе съвсем незначително в сравнение с онова, което изпитваше Рони.

На този свят има хора, които умеят да губят добре, други се ядосват, трети се вкисват, четвърти налитат на бой, пети ги избива на рев… и най-сетне, има истински тъпаци, които направо се поболяват от мъка. Рони беше от тях. Страните му пламнаха, а пъпките му станаха аленочервени. Устните му се сляха в тънка линия и той ожесточено прехапа уста.

— Майко мила! — възкликна Скип. — Гледай ти, кой опра пешкира.