работата му като отговорник — също теоретично — не се различаваше от моята в стола. Но Милото не смяташе така. Той се мислеше за едно стъпало над другите, един от малцината, от гордите, от смелите. Семейството му живееше на източното крайбрежие, нали разбирате, и по-точно във Фалмът, където през 1966 още се пазеха над петдесет писани забрани от времето на пуританите. Със семейството му се случило нещо и те пропаднали, досущ като в старинна театрална мелодрама, само дето Милото още се обличаше като възпитаник на Фалмътския частен колеж, ходеше на лекции със сако, а в неделя слагаше костюм. Той бе абсолютната противоположност на Рони Маленфант, с каруцарските му приказки, всичките му предразсъдъци и гениалния му математически мозък. Като се разминаваха в коридора, Милото видимо потръпваше при вида на Рони, чиято вълниста алена коса падаше по лицето му, което сякаш само бягаше от себе си, от изпъкналото чело до почти несъществуващата брадичка. Помежду им се мъдреха вечно залепналите гурелясали очи и сополивият нос на Рони… да не говорим за устните му, които бяха толкова червени, сякаш се е наплескал с евтино кичозно червило от оказион. Милото не харесваше Рони, но Маленфант не бе единственият, към когото бе насочено изтънченото му неодобрение — той май не харесваше нито едно от момчетата, за които отговаряше. И ние не го харесвахме, но Рони направо го мразеше. Неодобрението на Скип Кърк граничеше с презрение. Двамата ходеха заедно на ПОЗО (поне до ноември, когато Скип заряза курса) и от него знаех, че Милото не го бивало за нищо друго, освен да лиже задници. В очите на моя приятел, който като гимназист за малко да се окаже в щатския отбор по бейзбол, нашият отговорник имаше едно кардинално провинение: според Скип Милото не покривал. Моят приятел смяташе това за най-тежкия грях. Човек трябва да покрива батъра. Дори да си затънал в кал до уши, пак трябва да го покриваш.

И аз като всички останали не можех да понасям Милото. Проявявам разбиране към всякакви човешки недостатъци, но не мога да търпя сухарите. Но все пак изпитвах известно съчувствие. Първо, той нямаше никакво чувство за хумор, което според мен е недъг, не по-лек от телесната увреда на долните крайници на Стоук Джоунс. Освен това не мисля, че самият той много се харесваше.

— Въобще няма да се стигне до дисциплинарно, ако не открие виновника — отбелязах. — Пък дори и да го открие, надали деканът Гаретсън ще го лепне на някого само защото намазал вратата на отговорника с крем за бръснене.

Но Милото можеше да бъде дяволски убедителен. Може и да е пропаднал, но все още притежаваше нещо, което издаваше, че е от друг сой. Разбира се, това бе още една причина, поради която не допадаше на останалите. Скип го наричаше „Тръчко“, защото на футболните тренировки на ПОЗО никога не тичал истински, а просто подтичвал по игрището.

— Е, щом не си ти — изтърси Нейт и за малко да се разхиля.

Седи си Нейт Хопънстанд по гащи и по шапчица, с тесните си голи гърди, осеяни с лунички и с очертани тънички ребра. Гледа ме изпитателно и заема бащинска роля.

— Мислиш ли, че е Скип? — тихо ме попита.

— Не. Но ако трябва да отгатна кой на етажа вижда голяма смешка в оплесканата с крем за бръснене врата на отговорника, бих се спрял на…

— Рони Маленфант.

— Именно. — Посочих Нейт с пръст и уж го гръмнах, като му намигнах.

— Видях те да вървиш към „Франклин“ с едно русо момиче. Каръл. Хубава е.

— Просто й правех компания.

Но Нейт си седеше по гащета и шапчица и се усмихваше, сякаш всичко му беше ясно. Може би е бил прав. Не отричам, харесвах я, макар да не знаех нищо за нея… освен че е от Кънектикът. Нямахме много стипендианти от други щати.

Запътих се към читалнята с учебника по геология под мишница. Там заварих Рони, който си бе нахлупил шапчицата наопаки, почти като репортерско бомбе. Беше с двама други от нашия етаж, Хю Бренан и Ашли Райе. И тримата нямаха вид на най-веселите хора в събота сутрин, но щом ме видя, погледът на Рони светна.

— Пит Райли! Точно ти ми трябваш. Знаеш ли да играеш хартс?

— Да. Но за мой късмет, знам и да уча. — Показах му учебника и вече си мислех, че явно ще трябва да сляза на втория етаж… ако наистина възнамерявам да правя нещо съществено, разбира се. Защото Рони никога не млъкваше. Очевидно беше неспособен да мълчи. Рони Маленфант беше най-големият дърдорко на света.

— Хайде де, само една игра до сто — увещаваше ме той. — Играем по пет цента на точка, ама тия двамата са по-зле от старци, дето се чукат.

Хю и Ашли глуповато се ухилиха, сякаш току-що им бяха направили комплимент. Обидите на Рони бяха голова грубиянски и нагли, толкова хапливи и язвителни, че повечето хора ги приемаха като смешки или като странни комплименти. Но това не беше така.

— Рони, във вторник имам тест и нищо не разбирам от тия геосинклинали.

— Заеби ги геосинклиналите — отвърна той, а Ашли Райе се изхили. — Имаш днес, цял ден утре и цял понеделник за шибаните геосинклинали.

— В понеделник имам лекции, а утре със Скип ще ходим в Олдтаун. В Методистката църква има надсвирване на открито и искахме да…

— Ох, стига, млъкни, имай милост към бедните ми топки и престани да ми говориш за тия фолклорни тъпотии. Майкъл може да си завре скапаната лодка в задника ми, ако ще, разбра ли? Слушай, Пит…

— Рони, наистина…

— Да не сте мръднали оттука, тъпаци такива! — Той се облещи на Ашли и Хю. Те не посмяха да гъкнат. Предполагам, че бяха на по осемнайсет години като всички останали, но който е следвал в университет, знае, че във всеки нов випуск има неколцина изключително малки осемнайсетгодишни хлапета, особено в земеделските щати. Рони блестеше пред малките. Те изпитваха ужасно страхопочитание към него. Той им взимаше купоните за стола, биеше ги с пешкир в банята, обвиняваше ги, че са поддръжници на преподобния Мартин Лутър Кинг (който, както ни убеждаваше Рони, ходел на протестните демонстрации с „джигуар“), взимаше им пари на заем, а на техните молби отвръщаше с „Яж ми задника, маймуно“. Но те го обичаха въпреки това… или точно заради това. Обичаха го, защото беше толкова… колежански.

Рони ме сграбчи през врата и ме помъкна към коридора да поговорим насаме. Аз обаче не изпитвах страхопочитание към него и малко се гнусях от ароматите, които се стелеха на талази от подмишниците му, затова сграбчих пръстите му, извих ги и ги отскубнах от врата си.

— Не го прави, Рони.

— О, о, о, добре, добре, добре! Само ела тука за малко, ако обичаш. И ме пусни, защото ме боли! С тая ръка си бия чекии! Господи! Мамка му!

Пуснах ръката му (и мислено се запитах дали я е мил от последната чекия насам), но го оставих да ме изведе в коридора. Навън ме сграбчи за ръцете и разпалено заговори, ококорил гурелясалите си очи.

— Тия момчета не могат да играят — нетърпеливо сподели той. — Пълни дефекти, Питски, ама обичат да играят. Разбираш ли, брато, обичат да играят, мамка им! Аз не обичам, ама за разлика от тях мога да играя. Освен това нямам пукнат цент, а довечера в „Хок“ ще дават два филма с Богарт. Ако им измъкна два долара…

— Филми с Богарт? Да не би единият да е „Метежът на «Кейн»“?

— Тъй вярно, „Метежът“ и „Малтийския сокол“, Боги е във вихъра си, гледа от екрана право в теб. Ако издоя два долара от тия тъпанари, ще мога да отида. А ако измъкна четири, ще звънна на някоя хубавица от „Франклин“, ще я заведа, и после може и да намажа някоя свирка.

Такъв си е Рони, проклетият му романтик. Представих си го в ролята на Сам Спейд в „Малтийския сокол“, как казва на Мери Астор да кляка и да почва. Само при мисълта за това носът ми се запуши.

— Ама има един голям проблем, Пит. Хартс с трима е малко рисковано. Кой ще ти смее да стреля луната, като не се знае коя карта остава в купчинката?

— Как играете? До сто, всички победени плащат на победителя?

— А-ха. Ако дойдеш, ще ти пусна половината от моята печалба. Плюс дето ще ти върна, каквото изгубиш. — Той грейна в блага усмивка като светец.