с пръчката в провинция Донг Ха, както и със старата
Боби беше на четиринайсет, когато ченгето го хвана да излиза от магазина с два пакета бира („Нарагансет“) и три кутии цигари („Честърфийлд“). Това беше русият полицай от „Селото на прокълнатите“.
Боби му каза, че не е влязъл с взлом, че задната врата е била отворена и той просто влязъл, но когато полицаят освети ключалката, тя беше ръждясала и заяждаше. „Какво ще кажеш за това?“ — попита полицаят, а Боби вдигна рамене. Докато седяха в колата (полицаят го остави да седи отпред, но когато Боби поиска да запали цигара, той не му разреши), полицаят започна да попълва един формуляр. Попита кльощавото хлапе до себе си как се казва. „Ралф — отговори Боби. — Ралф Гарфийлд.“ Но когато пристигнаха пред къщата, където живееха с майка му — сега имаха цяла къща на два етажа, времената бяха добри — Боби заяви, че е излъгал.
— Името ми всъщност е Джак — рече той.
— Така ли? — попита русият от „Селото на прокълнатите“.
— Да — кимна Боби. — Джак Меридю Гарфийлд. Това съм аз.
Каръл Джърбър престана да му пише през 1963. През същата година Боби го изключиха за пръв път от училище и за пръв път прекара известно време в изправителния дом „Бедбъг“ в Масачузетс. Затвориха го по обвинение, че е носел пет цигари марихуана, които той и приятелите му наричаха „смехотворки“. Присъдата му беше деветдесет дни и трийсет от тях му опростиха за добро държание. Там прочете доста книги. Някои от децата го наричаха Професора, а той нямаше нищо против.
Когато присъдата му изтече, полицай Грандел дойде и го попита дали е готов да живее според закона. Боби отговори, че си е научил урока и ще се поправи. За известно време беше така, докато не дойде есента на 1964, когато преби едно момче толкова зле, че то трябваше да постъпи в болница и имаше съмнения, че няма да се възстанови напълно. Хлапето не искаше да му даде китарата си, така че Боби го преби и си я взе. Свиреше на китарата (не особено добре) в стаята си, когато го арестуваха. Беше казал на Лиз, че е купил китарата от оказион.
Майка му стоеше на прага и хълцаше, докато полицай Грандел водеше Боби към полицейската кола, паркирана до бордюра.
— Ще се отрека от теб, ако не престанеш! — извика тя след него. — Не се шегувам! Ще го направя.
— Направи го — отвърна й от задната седалка на колата. — Направи го още сега, мамо. Не губи ценно време.
Докато пътуваха към центъра на града, полицай Грандел се обърна към Боби:
— Мислех, че ще се поправиш, Боби.
— Аз също — отговори той. Този път влезе в изправителния дом „Бедбъг“ за шест месеца.
Когато го пуснаха, осребри билета си и се прибра у дома на стоп. Щом влезе в къщата, майка му не излезе да го посрещне.
— Имаш писмо — извика тя от спалнята си. — На бюрото ти е.
Сърцето на Боби започна да бие лудо още преди да види плика. Тя вече беше твърде голяма за мечета и цветя, но позна почерка на Каръл. Взе плика и го разкъса. Вътре имаше само един лист — подгънат в края — и един по-малък плик. Боби бързо прочете бележката от Каръл.
Скъпи Боби,
Как си. Аз съм добре. Имаш писмо от твоя стар приятел, онзи, който ми намести ръката тогава. Пристигна у нас, защото той може би не е знаел къде си. Вътре имаше бележка, в която ме молеше да ти го изпратя. Така и направих. Много поздрави на майка ти.
Не пишеше нищо за себе си. Не пишеше и как вървят уроците по математика. Не пишеше дали си има приятел, но Боби реши, че може би си има. Дори няколко.
С изтръпнали и треперещи ръце взе запечатания плик. Сърцето му биеше лудо. На плика беше написано само името му. Това беше почеркът на Тед. Веднага го позна. С пресъхнала уста и насълзени очи отвори плика, който не беше по-голям от тези, в които децата изпращат първите си картички за Свети Валентин.
Първо усети най-приятната миризма в живота си. Тя му припомни как беше прегръщал майка си като малък, уханието на косата й и на парфюма й. Накара го да си спомни как ухаеше паркът „Комънуелт“ през лятото. Спомни си миризмата на книги и мастило в библиотеката на Харуич. Сълзите потекоха по страните му. Вече беше свикнал с мисълта, че остарява, но да се чувства по-млад — да знае, че може отново да се чувства по-млад — беше много объркващо и шокиращо.
Вътре нямаше нито писмо, нито бележка. Когато Боби обърна плика, от него изпаднаха розови цветове, но това бяха най-червените рози, които беше виждал някога.
„Кръвта на сърцето“ — помисли си той развълнувано. За пръв път от години насам си спомни как можеше с мислите си да е някъде другаде. Те сякаш политаха. Розите светеха на тъмната повърхност на бюрото му като рубини, като тайните лъчи от скритото сърце на света.
„Няма само един свят — помисли си Боби. — Не е само един. Има и други светове освен този. Милиони други светове, които се въртят в спиралата на Кулата. — После си каза: — Той отново им е избягал. Отново е свободен.“
Цветовете не оставяха място за съмнение. Те бяха всички отговори, които можеше да иска човек: всичките „да“, всичките „може би“, всичките „можеш“, всичките „истина е“.
„Сега се движат бързо, а сега спират“ — помисли си Боби. Знаеше, че е чувал тези думи и преди, но не можеше да се сети къде и защо си ги е спомнил. В този момент не го интересуваше.
Тед беше свободен. Не в този свят и в това време. Този път беше избягал в друга посока, в някой друг свят.
Боби внимателно събра цветовете, сякаш бяха копринени монети. Събра ги в шепите си и ги вдигна към лицето си. Можеше да се задуши от уханието им. Тед беше част от тях с неговата смешна походка, с неговата бяла коса и с никотиновите петна на двата пръста на дясната ръка.
Когато беше нападнал Хари Дулин, за да отмъсти за Каръл, Боби беше чул гласа на Тед. Тогава реши, че е плод на въображението му. Сега си мислеше, че е бил истински, нещо, което беше част от цветовете и беше специално за него.
„Успокой се, Боби. Достатъчно. Сега се успокой и се контролирай.“
Той дълго време седя пред бюрото с притиснати цветове към лицето си. След това внимателно прибра всеки един цвят в плика и го затвори.
„Той е свободен. Той е там някъде и… си спомня.“
— Помни ме — прошепна. — Той ме помни.
Стана, отиде в кухнята и сложи чайника, за да си направи чай. После се качи в стаята на майка си. Тя беше в леглото и Боби забеляза, че е започнала да остарява. Когато седна до нея, тя извърна лицето си от него, от момчето си, което вече беше почти мъж, но му позволи да хване ръката й. Той я държеше и чакаше свирката на чайника да се обади от кухнята. После тя се обърна и го погледна.
— О, Боби — рече. — Така объркахме всичко. Ти и аз. Какво ще правим сега?
— Ще направим най-доброто, на което сме способни — отговори й той, като продължаваше да гали ръката й. Вдигна я към устните си и я целуна по дланта там, където линията на живота и линията на сърцето й се събираха. — Най-доброто, на което сме способни.
