Когато дойдох в университета в Мейн през 1966 година, на старото комби, дето го наследих от брат ми, още се мъдреше избеляла и оръфана, но все пак четлива лепенка от предизборната кампания на Голдуотър (с надпис AuH2O-4-USA1). Когато завърших висшето си образование през 1970, вече нямах кола. За сметка на това имах брада, коса до раменете и раница с надпис „РИЧАРД НИКСЪН Е ВОЕННОПРЕСТЪПНИК“. На яката на джинсовото си яке пък имах значка, която гласеше „НЯМАМ КЪСМЕТ“. Постъпването в университета винаги носи сериозни промени на младежите — това е последният сериозен гърч на детството — но се съмнявам, че друго поколение се е сблъсквало с такива радикални промени, каквито преживяха студентите в края на шейсетте.

Мнозина от нас вече не споменават за онези времена, но не защото не ги помним, а защото езикът, който говорехме тогава, сякаш е мъртъв. Като се опитам да разкажа за шейсетте — дори само като си помисля за онова време ме обзема ужас и ме напушва смях. Представям си клоширани джинси и обувки с дебели, скосени отпред подметки. Замирисва ми на трева и пачули2, на тамян и ментови бонбони. В ушите ми зазвучава онази мелодична глуповата песен на Донован Лийч за континента Атлантида, чийто текст все още ми се струва изключително проникновен в безсънните нощи, когато не мога да заспя. Колкото повече остарявам, все по-трудно ми става да не мисля колко глупав е текстът и да я обичам заради красивата мелодия. Все трябва да си напомням, че тогава сме били толкова малки, че сме живеели спокойно под атомните гъби и сме ги мислели за дървета. Знам, че говоря несвързано, но не мога да го кажа по-добре: „Здравей, Атлантида!“

Като завършвах университета, живеех в царството на ЛСД — едни прогнили бараки на брега на река Стилуотър — но когато пристигнах в университета през 1966 година, се настаних в „Чембърлейн“, една от трите сгради на студентските общежития: „Чембърлейн“ (мъже), „Кинг“ (мъже) и „Франклин“ (жени). Комплексът разполагаше с общ студентски стол „Холиок“, който се намираше малко встрани от жилищните блокове — може би на не повече от двеста метра, но във ветровитите зимните нощи, когато температурата падаше под нулата, ни се струваше далече. Толкова далече, че го наричахме Двореца в равнините.

В университета научих много, но най-малко в учебната зала. Научих се едновременно да целувам момиче и да си слагам презерватив (необходимо, но често пренебрегвано умение); да изгълтвам половин литър бира на един дъх, без да повърна; да изкарвам пари в свободното си време (като пиша курсовите работи на колеги с повече пари от мен, тоест почти всички); да не бъда републиканец, макар и от род на републиканци до девето коляно; да марширувам по улиците с плакат в ръце и да скандирам: „Раз, два, долу шибаната ви война“ и „Хей, хей, Ел Би Джей3, колко момчета затри днес“. Научих, че ако се опре до сълзотворен газ, трябва да се обърнеш с гръб към струята, но ако няма как — да дишаш бавно през носна кърпичка или шалче. И като дойде ред на палките, да се търколиш настрана, да свиеш колене пред гърдите си и да пазиш тила си с ръце. А през 1968 година в Чикаго научих, че колкото и да се пазиш, ченгетата пак могат да те пребият от бой.

Но преди да усвоя всичко това, открих удоволствието и опасността от играта хартс. През есента на 1966 на третия етаж на „Чембърлейн“ имаше шестнайсет стаи, в които живееха трийсет и две момчета. През януари 1967 деветнайсет от тях — жертви на играта хартс — вече се бяха преместили другаде или бяха напуснали университета заради неиздържани изпити. Онази есен картоиграческата страст ни изпонатръшка като грип. Май само трима от етажа се опазиха от тази треска. Единият беше моят съквартирант Нейтан Хопънстанд. Другият беше Дейвид „Милото“ Диърборн, отговорникът на етажа. Третият беше Стоукли Джоунс III, който скоро се прочу сред обитателите на „Чембърлейн“ с прозвището Хръц-Хръц. Ту ми се струва, че искам да ви разкажа за Хръц-Хръц; ту пък имам усещането, че историята е за Скип Кърк (впоследствие известен като Капитан Кърк, разбира се), който беше най-добрият ми приятел по онова време; ту решавам, че всъщност е за Каръл. В повечето случаи съм убеден, че искам да разкажа за шейсетте години, колкото и невъзможно винаги да ми се е струвало това. Но преди да заговоря за всички тези неща, нека ви обясня за хартс.

Скип веднъж каза, че вистът е бридж за тъпаци, а хартс е бридж за пълни олигофрени. Няма да споря, но смятам, че това определение не разкрива най-важното. А то е, че играта е забавна, и когато я играеш за пари — в „Чембърлейн“ III тарифата вървеше пет цента на точка — бързо се превръща в неустоимо изкушение. Идеалният брой играчи е четирима. Картите се раздават и следва серия последователни разигравания. Общият брой точки в едно разиграване е двайсет и шест: тринайсет купи по една точка и дама пика (която ние наричахме Кучката) от тринайсет точки. Играта свършва, когато някой от четиримата надхвърли сто точки. Победител е играчът, който има най-нисък резултат.

В нашите маратони всеки от тримата победени кихаше разликата между своите точки и точките на победителя. Ако да речем в края на играта имам двайсет точки повече от Скип, по възприетата тарифа пет цента на точка му дължа долар. Центове, ще кажете, но през 1966 един долар не беше никак малко за обитателите на „Чембърлейн“ III, които трябваше да работят, за да се издържат.

Ясно помня кога започна картоиграческата епидемия — през първия уикенд на октомври. Помня го, защото беше точно след първите контролни, които минаха за мен успешно. Успехът беше сериозно съображение за обитателите на „Чембърлейн“ III, защото всички се издържахме със стипендии, заеми (повечето от които, включително и моят, благодарение на Закона за защита на националното образование) и работа в университета. Все едно да се носиш в самоделна количка „сапуниерка“ за бебешори, само че не скована с пирони, ами слепена с тесто, и макар че всички взимаха различни стипендии — в зависимост от умението да се попълват формуляри и от това доколко съвестно си бяха свършили работата гимназиалните ни консултанти — за всички с еднаква сила важеше един тъжен житейски факт. Той бе лаконично изобразен на малко бродирано пано, окачено в читалнята на третия етаж, където се провеждаха турнирите по хартс. Беше го измайсторила майката на Тони Де Лука и като пращала сина си в колежа, му заръчала да го окачи на видно място. Есента на 1966 неусетно отминаваше и идваше зима, и с всяка раздадена ръка и всяка изчистена дама пика творението на госпожа Де Лука грееше все по-ярко и по-внушително, а аз всяка вечер си лягах с неотворени книги, непрочетени записки и ненаписани домашни. Един-два пъти дори го сънувах:

Така изглеждаше паното с едрите, червени, изплетени на една кука цифри. Госпожа Де Лука (ние също) добре знаеше какво означава това. Ако живееш в обикновено общежитие — „Джаклин“, „Дън“, „Пийз“ или „Чадбърн“ — можеш да завършиш дори със среден успех 1.64… стига мама и татко редовно да плащат сметките. Все пак нека не забравяме, че става дума за държавен колеж, а не за Харвард или Уелсли. Но за студенти, които се опитваха някак да избутат със стипендии и заеми, 2.5 беше абсолютният минимум. Ако паднеш под 2.5 — с други думи, от три на три минус — малката спортна сапуниерка почти със сигурност ще се разпадне на съставните си части. „Айде чао, бейби, обаждай се“ — както обичаше да казва Скип Кърк.

Изкарах първите колоквиуми доста прилично, особено пък за човек, който направо се поболява от носталгия по дома (никога не се бях отделял от къщи, като изключим едноседмичния бейзболен лагер, от който се върнах с навехната китка и странни гъбични образувания между пръстите на краката и под тестисите). Учех пет предмета и по всички имах петици, с изключение на английски език и литература. Изкарах отличен. Преподавателят, който впоследствие се разведе с жена си и отиде в университета в Бъркли да рецитира стихове на прословутия Спроул Плаца, беше написал до един от отговорите „Великолепен пример за ономатопея.“ Изпратих теста на мама и татко. Майка ми отвърна с пощенска картичка, която съдържаше една-единствена дума, надраскана на гърба със замах — „Браво!“ Този спомен