Лен караше буик. Беше нова, голяма и дълга кола. Изглеждаше вулгарна, но не и като онези на отрепките. Докато пътуваха, двамата слушаха танцова музика от четирийсетте. Лен проговори само веднъж през целия път до Харуич.

— Не сменяй станцията. Не искам никакъв рокендрол. Достатъчно слушам тая гадост, докато съм на работа.

Подминаха киното „Ашър Емпайър“ и Боби забеляза, че край входа бяха поставили огромен плакат, който показваше Бриджит Бардо в естествения й ръст. Той я погледна без никакъв интерес. Вече беше твърде голям за Б.Б.

Спуснаха се по Броуд Стрийт. Боби показа коя е неговата къща. Сега у тях светеше. Светеше навсякъде. Боби погледна часовника на таблото в колата и видя, че е почти единайсет.

Когато спряха до бордюра, Лен Файлс отново заговори:

— Кои бяха те, хлапе? Кои бяха тия gonifs?

Боби се усмихна. Въпросът му напомни за края на всеки епизод на Самотния Рейнджър, когато някой питаше: „Кой беше този маскиран мъж?“

— Отрепки — отговори Боби. — Отрепки с жълти палта.

— Точно сега не желая да съм ти приятел.

— Не — рече Боби. През тялото му преминаха студени тръпки като полъх на вятър. — Аз също. Благодаря, че ме докара.

— Няма проблем. Просто отсега нататък стой далеч от мен и от бизнеса ми. Забранено ти е да припариш край мен до края на живота ти.

Буикът — огромен, направо като яхта, която прекосяваше града, но не като тези на отрепките — потегли. Боби гледаше след него как подмина къщата на Каръл и тръгна нагоре по хълма. Когато колата се скри зад ъгъла, погледна към звездите — милиарди малки светлинки. Зад звездите имаше още звезди, които се губеха някъде в мрака.

„Има кула — помисли си. — Тя държи всичко заедно. Има Лъчи, които я защитават. Има Крал Кримсън и Разрушители, които се опитват да разрушат кулата… не защото Разрушителите го искат, но защото ги карат да го правят. Кралят Кримсън.“

Беше ли вече Тед сред останалите Разрушители? Боби се замисли. Дали се беше върнал там и дали дърпаше веслото?

„Съжалявам — помисли си и тръгна към верандата. Спомни си как седяха там с Тед и как Боби му четеше статиите от вестника. Бяха само двама приятели. — Исках да дойда с теб, но не можах. Накрая не можах да го направя.“

Той се спря пред стъпалата на верандата и се заслуша за лая на Баузър. Не се чуваше нищо. Кучето беше заспало. Това беше чудо. Усмихвайки се, Боби продължи нагоре по стълбите. Майка му може би беше чула скърцането на верандата, защото изкрещя името му и после се чуха стъпките й. Той още стоеше на верандата, когато тя изскочи навън, облечена в същите дрехи, с които беше, когато се върна от Провидънс. Косата висеше около лицето й на сплъстени кичури.

— Боби! — извика тя. — Боби! О, Боби! Благодаря на Бога!

Тя го вдигна и започна да се върти все едно танцуваше някакъв танц, а в очите й имаше сълзи.

— Не исках да взимам парите им — прошепна тя. — Те се обадиха, за да питат за адреса и да ми изпратят чек, но аз им казах, че не искам и че няма значение, и че съм допуснала грешка, че съм била ядосана… Отказах им, Боби, отказах им. Казах им, че не им искам парите.

Боби знаеше, че тя лъже. Под външната врата някой беше пъхнал плик, на който беше написано нейното име. В него нямаше чек, а триста долара. Триста долара за връщането на най-добрия им Разрушител. Триста скапани долара. Те бяха по-големи скъперници дори и от нея.

— Казах, че не ги искам! Чуваш ли?

Тя вече го носеше в апартамента. Той тежеше поне четирийсет килограма и беше твърде тежък за нея, но тя го занесе дотам. Докато майка му продължаваше да говори несвързано, Боби разбра, че поне не се беше обадила в полицията. През по-голямата част от времето е седяла тук, плачела е и се е молела да се върне. Тя го обичаше. Тази мисъл се блъскаше в главата й като птица, затворена в клетка. Обичаше го. Това не помагаше много… но все пак беше Нещо. Дори и да беше капан, помагаше.

— Казах, че не ги искам, че не ни трябват, че могат да си ги задържат. Казах… Казах им…

— Добре, мамо — рече той. — Добре. Сега ме пусни.

— Къде беше? Добре ли си? Гладен ли си?

— Гладен съм, но съм добре. Бях в Бриджпорт и взех това.

Бръкна в джоба си и извади останалото от спестяванията си за велосипед. Неговите банкноти и монети бяха смесени с банкноти от десет, двайсет и петдесет долара. Майка му впери поглед в парите, които падаха върху масата до дивана. Очите й ставаха все по-големи и по-големи, докато най-накрая Боби се уплаши, че ще паднат от лицето й. Тя приличаше на пират, който се е натъкнал на съкровище. Боби щеше да помни този израз на лицето й до нейната смърт петнайсет години по-късно. И все пак една непозната и странна част от него се радваше на този поглед — изглеждаше стара, грозна и смешна, един човек, който беше глупав и едновременно алчен. „Е, т’ва е мама — помисли си, имитирайки Джими Дюранте. — Т’ва е мама. И двамата го предадохме, но на мен ми платиха повече отколкото на теб, мамо, нали? Да! Победих!“

— Боби — прошепна тя с треперещ глас. Приличаше на пират и гласът й звучеше като на победител от шоуто на Бил Кюлън „Точната цена“. — О, Боби, толкова много пари! Откъде ги взе?

— Това е залогът на Тед — рече Боби. — Това е печалбата.

— Но Тед… Той няма ли…

— На него няма да му трябват повече.

Лиз се намръщи, сякаш внезапно изпита болка. После започна да събира парите.

— Ще ти купя велосипеда — рече тя. Пръстите й се движеха като на професионално крупие от масите за покер. „Никой не може да победи в това раздаване — помисли си Боби. — Никой досега не е успявал да победи в това раздаване.“ — Това е първото нещо, което ще направим утре сутринта. Веднага щом отворят магазина. После ще…

— Не искам велосипед — каза той. — Не и от тези пари. Не и от теб.

Тя замръзна на място с ръце, пълни с пари, и той усети нарастващия й гняв като нещо червено и наелектризирано.

— Отказваш ми, така ли? Глупачка съм била, ако съм очаквала някакви благодарности от теб. Да съм проклета, ако не си същият като баща си! — Тя отдръпна ръката си. Разликата този път беше, че той знаеше какво ще последва. Тя го беше заплашила за последен път.

— Откъде знаеш? — попита Боби. — Наприказва ми толкова много лъжи за него, че не можеш да си спомниш истината.

Това беше вярно. Той беше погледнал в нея и там не беше видял Ранди Гарфийлд. Имаше само една кутия, на която беше написано името му, и един размазан образ, който можеше да бъде всеки друг. В тази кутия тя криеше нещата, които я бяха наранили. Тя не си спомняше как баща му е харесал онази песен на