сякаш никога вече няма да бъде „вълк“. Си-Джей беше ходил в лагера „Уини“, беше спал на късите легла и беше стоял до късно край лагерния огън. Щеше да бъде „лъв“ завинаги и Боби го мразеше.
— Какво ти става? — попита го Съли, когато той минаваше покрай него. И двата отбора седяха на пейките си. Всички деца го гледаха. Всички родители го гледаха. Гледаха го така все едно е нещо отвратително. Боби си помисли, че вероятно наистина е нещо такова. Но не по причините, поради които те си го мислеха.
„Знаеш ли, Съли, ти може да си бил в лагера «Уини», но аз бяха
— Боби?
— Нищо ми няма — отвърна той, без да го поглежда. — На кого му пука какво ми е? Ще се местя в Масачузетс. Може би там има по-малко скапани лъжци.
— Слушай, бе, човек…
— О, я да млъкваш — изрече отново Боби, без да го поглежда. Гледаше гуменките си. Гледаше гуменките си и продължаваше да върви.
Лиз Гарфийлд нямаше приятели („Аз съм кафява нощна пеперуда, а не разноцветна общителна пеперудка“), но през първите няколко години от работата си във фирмата за недвижими имоти се беше сближила с една жена на име Мира Калхоун. (Според Лиз двете с Мира си приличаха, имаха еднакви проблеми, бяха настроени на еднаква честота и т.н.) През онези дни Мира беше секретарка на Дон Бидърман, а Лиз беше момиче за всичко — уреждаше им срещи, правеше им кафе, пишеше кореспонденцията. Мира беше напуснала агенцията през 1955, без да дава много обяснения. Лиз беше заела мястото й като секретарка на господин Бидърман през 1956.
Лиз и Мира поддържаха връзка, изпращаха си поздравителни картички и писма. Мира — която Лиз наричаше „дамата девица“ — се беше преместила в Масачузетс и беше отворила агенция за недвижими имоти. През 1960 година Лиз й писа и я попита дали може да й стане съдружник — не пълноправен, разбира се. Пишеше, че има някакви средства, които може да вложи. Не били много, но три хиляди и петстотин долара все пак са нещо.
Може би госпожица Калхоун имаше същите проблеми като Лиз. Важното беше, че се беше съгласила. Дори беше изпратила букет на майка му и Лиз беше щастлива за пръв път от седмици насам. А може би и от години. Важното беше, че ще се преместят от Харуич в Денвърс, Масачузетс. Щяха да заминат през август, когато Лиз щеше да запише Боби в ново училище.
По-важно обаче беше, че синът на Лиз Боби имаше да свърши още една работа, преди да замине.
Беше твърде малък, за да направи това, което беше необходимо. Трябваше да внимава и да бъде хитър. Той умееше да хитрува. Не искаше вече да се държи като Оди Мърфи или Рандълф Скот от сутрешните прожекции и освен това трябваше да направи засада на някои хора, за да разбере какво е усещането. Избра дърветата, където Каръл го беше прегърнала, когато му беше станало мъчно и се беше разплакал. Там щеше да изчака Хари Дулин — стария господин Робин Худ.
Хари беше започнал работа в бакалията. Боби знаеше това. Беше го видял там, когато ходеше на пазар с майка си. Беше го видял също откъде минава, когато се прибира след края на смяната си в три часа следобед. Хари вървеше обикновено с някой от приятелите си — най-често с Ричи О’Мийра. Уили Шърман вече не беше част от живота на Хари, същото както Съли вече не беше приятел с Боби. Но без значение дали беше сам или в компанията на някого, Хари винаги минаваше през парка „Комънуелт“ на път за вкъщи.
По обяд Боби се запъти натам. По това време играеха бейзбол само сутрин, защото към три часа вече ставаше прекалено горещо и игрищата опустяваха. Рано или късно Хари щеше да се появи сам или с някой от приятелите си. Междувременно Боби прекарваше времето между три и четири часа, скрит в храсталака, където беше плакал. Понякога четеше — книга. Онази за Джордж и Лени го накара отново да се разплаче. „Хората като нас, които работят в някое ранчо, са най-самотните.“ Така казваше Джордж. „Хората като нас не очакват нищо от бъдещето.“ Лени смяташе двамата ще си купят ферма и да отглеждат зайци, но още преди да стигне до края на книгата, Боби знаеше, че за тях нямаше да има нито ферма, нито зайци. Защо? Защото хората имаха нужда от звяр, който да уловят. Те намериха един Ралф или един Пиги, или един глупав едър мечок на име Лени и се превърнаха в отрепки. Облякоха жълтите си палта, подостриха по една пръчка в двата края и тръгнаха на лов.
„Но на хората като нас понякога им се връща това, което правят — помисли си Боби, докато чакаше Хари да се появи сам. — Понякога става така.“
Определеният ден беше шести август. Хари вървеше през парка към Броуд Стрийт, все още облечен в своята червена униформа от магазина — какъв мръсник! — и си тананикаше „Извади ножа“ с глас, който можеше да разтопи желязо. Като внимаваше да не закачи клоните на дърветата, Боби излезе от скривалището си и тръгна на пръсти след него. Щеше да вдигне бейзболната си бухалка, когато се увери, че е достатъчно близо. Щом замахна, си спомни какво беше казал Тед: „Три големи момчета срещу едно момиченце. Те вероятно са мислели, че ти си лъв.“ Но Каръл определено не беше „лъв“, нито пък Боби. Съли-Джон беше „лъв“, но тогава не беше тук. Не беше тук и сега. Този, който се прокрадваше зад Хари Дулин, не беше дори „вълк“. Беше само една хиена, но какво от това? Заслужаваше ли Хари някакво по- добро отношение?
„Не“ — помисли си Боби и замахна с бухалката. Когато тя се стовари върху Хари, чувството беше дори по-хубаво от онова, когато беше ударил топката на игрището и я беше запратил в лявата половина на полето.
Хари извика от болка и изненада и се просна на земята. Боби веднага го удари втори път под лявото коляно.
— О-о-о-ох! — извика Хари. Беше направо прекрасно да чуваш как крещи Хари Дулин. Беше направо супер. — Ох, боли! Много боли!
„Не трябва да го оставям да се изправи — помисли си другото момче и хладнокръвно избра следващото място, където да го удари. — Той е два пъти по-голям от мен. Ако не улуча, ще се изправи и ще ми откъсне главата. Направо ще ме убие!“
Хари се опитваше да се отдръпне назад, като риеше из чакъла на пътеката с лакти и с гуменки. Боби замахна, удари го в корема и му изкара въздуха. Хари се отпусна на земята по гръб. Погледът му беше замъглен, а в очите му имаше сълзи. Зениците му се бяха превърнали в малки точици, изпълнени със злоба. Устата му — тънка черта, такава, каквато беше в деня, когато ги беше спасила Рионда — сега беше изкривена от болка.
— Не! Стига! Ще ти дам всичките си пари! Стига!
„Той не може да ме познае — осъзна Боби. — Слънцето го заслепява и той дори не може да ме види.“
Това беше добре.
— Не е достатъчно! — бяха казали учителите в лагера „Уини“, когато идваха на проверка по стаите. Така казваше Съли, а не че на Боби му пукаше. Не даваше и пет пари за скапаните проверки на стаите.
Той се наведе по-близо до изпълненото с болка лице на Хари.
— Помниш ли ме, Робин Худ? Аз съм бебето Малтекс.
Хари престана да крещи. Погледна към Боби, позна го и успя да изрече:
— Ще… те… хвана…
— Нищо няма да хванеш — отвърна Боби и когато той се опита да го хване за глезена, го ритна в ребрата.
— О-о-о-ох! — извика отново Хари Дулин. Какъв мръсник! Най-големият мръсник от мръсниците!
„От това може би ме заболя повече, отколкото теб — помисли си Боби. — Да риташ хората с гуменки не е особено умно.“
Хари се превъртя. После се опита да се изправи и тогава Боби с все сила го удари през кръста. Звукът приличаше на този, който издаваше тупалката, когато тупаш килим. Единственото, което щеше да го зарадва повече, беше, ако на пътеката лежеше господин Бидърман. Боби знаеше много добре къде точно иска да го удари.
Половин филия обаче беше по-добре от никаква. Майка му казваше нещо такова.
