Боби нямаше представа за какво говори Тед, а и не го интересуваше. Знаеше само, че в момента пред залата за билярд в Бриджпорт решаваха съдбата му. Чуваше шумоленето на палтата на подлеците. Можеше да ги помирише. Сега, когато Тед отново го беше докоснал, ги чувстваше съвсем ясно. Онзи ужасен сърбеж в очите му пак се беше появил. По някакъв странен начин сърбенето беше в синхрон с жуженето в главата му. Черните черти отново се появиха пред очите му, но този път той знаеше какво означават. В книгата на Клифърд Саймък „Пръстен около слънцето“ това беше начинът, по който преминаваха в другите светове. Тръгваха по изкачващата се спирала. В действителност Боби си мислеше, че линиите правеха това. Черните линии. Те бяха живи… И бяха гладни.

— Нека момчето да реши — каза най-накрая водачът им. Живите му пръсти като клон погалиха отново врата на Боби. — Той те обича прекалено много, Теди. Ти си неговият te-ka. Така е, нали? Това значи приятел по съдба, Боби-О. Не е ли това за теб този стар миризлив Теди, а? Твой приятел по съдба?

Боби не отговаряше и се притискаше към Тед. Сега съжаляваше, че е дошъл тук — щеше да си остане у дома под завивките, ако знаеше истината за отрепките, обаче Тед беше неговият te-ka. Той не разбираше от такива неща като съдбата. Все пак беше само едно хлапе, но Тед беше негов приятел. „Хора като нас — тъжно си помисли Боби. — Хора като нас.“

— Е, как се чувстваш сега, след като ни видя? — попита главният. — Искаш ли да дойдеш с нас, за да бъдеш близо До стария добър Тед? Може би ще ти бъде интересно да го видиш през странния уикенд? Да си поприказвате за литература с твоя стар te-ka? Да се научиш да ядеш това, което ядем и пием ние? — Ужасните пръсти отново го галеха. Жуженето в главата на Боби се усили. Черните ивици станаха по-дебели и сега приличаха на пръсти. — Ядем храната си гореща, Боби — прошепна отрепката. — Пием горещи напитки. Горещи и… сладки. Горещи и… сладки.

— Стига — намеси се Тед.

— Или искаш да останеш с майка си? — продължи странният глас, като не обръщаше внимание на Тед. — Разбира се, че не. Не и момче с твоите принципи. Не и момче, което е открило радостта от приятелството и литературата. Разбира се, че ще последваш този хитър стар ка-mai, нали? Дали ще го направиш? Решавай, Боби. Решавай сега и не забравяй, че каквото решиш, това ще стане. Сега и завинаги.

Той имаше неясни спомени за обърнати карти под белите пръсти на господин Макуоун: „Сега са тук, сега са по-бавни, сега спират, хайде сега познай.“

„Аз се провалих — помисли си. — Не издържах изпитанието.“

— Пуснете ме, господине — каза тъжно Боби. — Моля, не ме взимайте с вас.

— Дори и това да означава, че твоят te-ka ще се лиши от компанията ти завинаги? — Мъжът се смееше, но Боби съвсем ясно усещаше, че знае всичко, и потрепери. Чувстваше облекчение, защото разбираше, че може би ще го пуснат, но същевременно знаеше какво прави — пълзеше, снишаваше се и умираше от страх. Любимите му герои от книгите и филмите никога не го правеха. Но героите от книгите и филмите никога не се бяха сблъсквали с отрепките в жълти палта или с черните линии. И това, което Боби беше видял тук, пред „Ъгловият джоб“, съвсем не беше най-лошото. Какво щеше да стане, ако видеше и останалото? Какво щеше да стане, ако черните ивици го отведяха в другия свят, където беше видял отрепките в жълтите палта такива, каквито бяха в действителност? Какво щеше да стане, ако видеше истинските им форми под тези, в които бяха сега?

— Да — отвърна той и заплака.

— Да какво?

— Дори и ако си тръгне без мен.

— А. И дори ако това означава да се върнеш при майка си?

— Да.

— Може би сега разбираш малко по-добре кучката, която ти е майка, така ли?

— Да — рече Боби за трети път. Сега вече направо стенеше. — Предполагам, че я познавам по- добре.

— Достатъчно — обади се Тед. — Спрете. Но гласът не спираше. Все още не.

— Научи се да бъдеш страхливец, Боби… нали?

— Да! — изплака той, като продължаваше да се притиска към Тед. — Аз съм едно бебе! Малко и страхливо бебе! Не ми пука! Просто ме оставете да се прибера у дома! — Пое въздух и го изпусна с вик: — Искам при мама! — Това беше вик на ужасен малчуган, който най-сетне е видял звяра от водата и въздуха.

— Добре — рече отрепката. — След като го искаш. Да предположим, че твоят Теди се върне и ще работи по своя воля и няма да ни се налага да го връзваме за веслото му с вериги както преди.

— Обещавам. — Тед пусна Боби. Момчето продължаваше да го прегръща и да крие лицето си. Най- накрая приятелят му го избута настрана.

— Влез в залата за билярд, Боби. Кажи на Файлс да те закара до вас. Кажи му, че ако го направи, приятелите ми ще го оставят на мира.

— Извинявай, Тед. Исках да дойда с теб. Имах намерение да дойда с теб. Но не мога. Съжалявам.

— Не се обвинявай. — Но погледът на Тед беше тъжен.

Двама от отрепките сграбчиха Тед за ръцете. Той погледна този, който стоеше зад Боби. Този, който го галеше по врата с ужасната ръка, наподобяваща пръчка.

— Това не е необходимо, Кам. Ще вървя.

— Пуснете го — рече Кам. Тези, които държаха ръцете на Тед, се подчиниха. После за последен път пръстите на Кам докоснаха врата на Боби. През тялото на момчето преминаха тръпки. „Ако го направи отново, ще се побъркам — помисли си. — Няма да мога да се сдържа. Ще започна да крещя и няма да мога да спра. Дори и да ми се пръсне главата, пак ще продължавам да крещя.“

— Влизай вътре, малко момче. Направи го, преди да съм размислил и да съм те отвел с мен.

Боби тръгна към „Ъгловият джоб“. Вратата беше отворена, но там нямаше никого. Той изкачи единственото стъпало и се обърна. Трима от мъжете се бяха събрали около Тед, но той сам вървеше към десотото.

— Тед!

Той се обърна, усмихна се и му помаха. После онзи на име Кам скочи напред, хвана го и го вкара в колата. Когато Кам затръшна задната врата на десотото, Боби видя само за миг едно невероятно високо и невероятно слабо същество, облечено в жълто палто с кожа по-бяла от току-що паднал сняг и устни по- червени от кръв. Дълбоко в хлътналите му очи се виждаха искрящи кръгове светлина, а зениците му бяха танцуващи точки мрак, — които се свиваха и се разширяваха така, както правеха зениците на Тед. Кървавочервените устни се разтвориха и откриха остри като игли зъби, които правеха зъбите на котката от безистена да изглеждат направо смешни. Между зъбите се появи черен език, който сякаш му махна за последно сбогом. После съществото с жълтото палто заобиколи колата, като тънките му крака се опъваха, и седна зад волана. От другата страна на улицата двигателят на олдсмобила изръмжа. Звукът приличаше на рев на събуден дракон. Може би това наистина беше дракон. И кадилакът издаде същия звук, когато потегли. Десотото направи обратен завой и от гумите му сякаш изскочиха искри. На Боби му се стори, че видя лицето на Тед, и вдигна ръка да му помаха. Помисли си, че приятелят му се опита да му отговори, но не беше сигурен. И отново главата му се изпълни със странни шумове.

Никога повече не видя Тед Бротиган.