са притиснати в ъгъла.

Подаде парите. Рой Делуиз за момент се поколеба дали да ги вземе. Чудеше се дали не е по-добре да го откара обратно до магазина на Спайсър. Мислеше си: „Какво ще стане, ако хлапето ме лъже, че дядо му ще го чака? Какво ще прави тук? Е, още е твърде млад да иска да си намери нещо за през нощта.“

Шофьорът най-сетне взе смачкания долар и трите монети от по десет цента..

— Твърде много ми даваш.

— Дядо ми ми е казвал да не бъда стиснат като някои хора — отговори Боби и слезе от таксито. — Може би е добре да си вземеш ново куче. Нали знаеш, едно кутре.

Рой беше поне на петдесет години, но изненадата на лицето му го накара да изглежда с двайсет години по-млад.

— Откъде…

После Боби го чу как реши, че не го е грижа откъде знае. Шофьорът потегли, като го остави пред Уо Фет Нуудъл Къмпани.

Момчето изчака там, докато стоповете на таксито вече не се виждаха, и бавно тръгна към „Ъгловият джоб“. Спря се пред прашната витрина на магазина за сувенири. Сега щорите не бяха спуснати и единственият сувенир, който видя, беше керамичен пепелник във формата на тоалетна. Вътре имаше следи от пепел. На него имаше и надпис „Паркирай си задника“. Боби реши, че е доста странно на витрината да е изложено именно това. Смяташе, че ще има разни сексуални неща. Особено сега, когато слънцето вече беше залязло.

Продължи да върви. Мина покрай печатница „Бриджпорт“, обущарница и оказиона за стари географски карти. По-нататък по улицата имаше друг бар, където на ъгъла се бяха събрали няколко момчета и слушаха „Кадилакс“ Боби мина на отсрещния тротоар, навел глава и с ръце в джобовете.

Срещу бара на отсрещната страна имаше отдавна затворен стар ресторант. Козирката пред входа му все още стоеше. Боби се скри в сянката й и продължи да върви. Когато стигна до следващия ъгъл, отново пресече гадната Гансет Стрийт и се върна от страната, на която беше „Ъгловият джоб“.

Докато вървеше, се опита да настрои мислите си, за да открие някакви следи от Тед, но не усещаше нищо. Не беше изненадан. Ако беше на мястото на. Тед, щеше да отиде например в Обществената библиотека на Бриджпорт, където никой нямаше да го забележи. Може би след като затвореха библиотеката, щеше да отиде да хапне някъде. След това щеше да хване такси и да дойде да прибере парите си. Боби не мислеше, че Тед е наблизо, но продължаваше да се, ослушва за него. Толкова силно се опитваше да го усети, че се блъсна в някакъв младеж.

— Хей, cabron! — каза младежът и грубо се изсмя. Няколко ръце сграбчиха Боби за раменете и го спряха. — Не гледаш ли къде вървиш, putino?

Боби вдигна глава и видя четирима младежи, които майка му би нарекла „момчета, които стоят по ъглите“. Бяха застанали пред някакъв бар на име „БОДЕГА“. Той си помисли, че сигурно са пуерториканци. Всички носеха ярки раирани панталони и островърхи ботуши с оцветени бомбета. На гърбовете на сините им якета беше написано ДИАБЛОС. Буквата И беше изписана като дяволска вилица, но Боби нямаше време да мисли за тях сега. Уплаши се, като разбра, че се е натъкнал на някаква банда.

— Съжалявам — каза с пресъхнала уста. — Наистина съжалявам. Извинете ме…

Освободи се от ръцете, които го държаха, и понечи да заобиколи този, в когото се беше блъснал. Направи само една крачка, преди един от другите да го сграбчи отново.

— Къде си мислиш, че отиваш, tio? Къде си тръгнал, tio mio?

Боби се освободи и от него, но отново му препречиха пътя. Онзи пак го сграбчи. Изглеждаше така все едно Хари и момчетата му са го обградили. Само че беше по-лошо.

— Имаш ли пари, tio? — попита един от тях. — Защото, за да минеш оттук, трябва да платиш, нали знаеш?

Те се засмяха и се приближиха. Боби надушваше одеколона им, гела им за коса и собствения си страх. Не чуваше какво си мислят, но не се и опитваше да разбере. Вероятно щяха да го пребият и да му вземат парите. Ако имаше късмет, те щяха да направят само това… Но дали щеше да има късмет?

— Малко момченце — почти изпя единият от тях. Пресегна се и сграбчи Боби за късата му коса. След това стисна и дръпна нагоре толкова силно, че очите на Боби се насълзиха. — Малки muchacho, колко пари имаш, а? Колко от старите добри dinero имаш? Ако имаш нещо по джобовете, ще те пуснем. Ако нямаш нищо, ще ти смачкаме топките.

— Остави го, Хуан.

Те се огледаха — Боби също: към тях се приближи пети младеж, който беше облечен със същите дрехи. Носеше обувки вместо ботуши и Боби веднага го позна. Това беше младежът, който играеше на флипера в „Ъгловият джоб“, когато Тед правеше залога. Сега стана ясно откъде му беше позната тази дяволска вилица — беше татуирана на ръката на младежа. Якето му беше завързано на кръста („без якета с надписи на банда тук“ беше казал той на Боби), но и на неговото яке знакът беше същият.

Боби се опита да погледне в главата на новодошлия, но видя само размазани образи. Способността му да чете мислите на хората отслабваше, така както беше станало след като си бяха тръгнали от Сейвин Рок и след като беше спечелил от Макуоун. Този път това усещане беше продължило по-дълго, но сега си отиваше.

— Здрасти, Дий — каза момчето, което беше дръпнало косата на Боби. — Просто искахме малко да го постреснем. Искаме да си плати задето минава оттук.

— Този няма да плаща — рече Дий. — Познавам го. Той е мой compadre.

— На мен ми прилича на лигаво детенце от центъра на града — каза онзи, кой беше нарекъл Боби cabron и putino. — Ще му дам един урок.

— На него не му трябват уроци — отвърна Дий. — Искаш ли аз да ти дам един урок, Мосо?

Мосо отстъпи назад, намръщи се и извади цигарите от джоба си. Един от другите му подаде запалката си, а Дий издърпа Боби настрана.

— Какво правиш тук, amigo? — попита той и го хвана за рамото с татуираната ръка. — Глупаво е да идваш тук сам и си направо loco да се разхождаш тук сам през нощта.

— Трябваше да дойда — отвърна той. — Трябва да намеря мъжа, с когото бях тук онзи ден. Казва се Тед. Той е стар, слаб и много висок. Ходи малко прегърбен като Борис Карлоф. Нали го знаеш от филмите на ужасите?

— Знам кой е Борис Карлоф, но не познавам никакъв скапан Тед — отговори Дий. — Дори не съм го виждал. Човече, трябва да се махнеш оттук.

— Трябва да отида в „Ъгловият джоб“ — рече Боби.

— Оттам идвам и не видях никого, който да прилича на Борис Карлоф.

— Още е рано. Мисля, че ще е там между девет и половина и десет. Трябва да съм там, когато дойде, защото едни мъже го преследват. Облечени са в жълти палта и бели обувки… Карат големи лъскави коли… Една от тях е лилаво десото и…

Дий го сграбчи и го обърна към вратата на магазина, до който стояха, толкова силно, че Боби реши, че все пак Дий не е по-различен от приятелите си. Вътре в магазина възрастен човек четеше вестник. Той вдигна глава от вестника, погледна ги отегчено и после продължи да чете.

— Jefes в жълтите палта — прошепна Дий. — Виждал съм тези мъже. И други са ги виждали. Не се захващай с тях, chico. Нещо не им е наред на тези. Не ми изглеждат нормални. В сравнение с тях лошите момчета, дето седят в бара на Малари, изглеждат направо добри.

Нещо в изражението на Дий напомни на Боби за Съли-Джон и той си спомни, че Съли му беше казал, че е видял някакви странни мъже край парка „Комънуелт“. Когато го беше попитал какво им е странното, Съли беше отговорил, че не знае точно. Сега Боби знаеше, че Съли е видял отрепките. Дори тогава те душеха наоколо.

— Кога ги видя? — попита Боби. — Тази вечер ли?

— Не, бе, човек — отвърна Дий. — Навън съм от два часа. Преди това прекарах много време в банята, за да изглеждам добре. Видях двама от тях да излизат от „Ъгловият джоб“ онзи ден, мисля. И на онова място по-късно. — Замисли се и извика: — Ей, Хуан, докарай си задника тук.

Онзи, който беше оскубал Боби, се приближи. Дий го попита нещо на испански. Хуан му отговори, а Дий каза нещо много бързо и посочи Боби. Хуан се наведе към Боби, като подпря ръце на коленете си.