покер, както правеше баща му, ще знае къде да отиде.
— Оставих го за два часа сам в киното — рече Тед. — Вие го поверихте на мен. Очевидно е преживял и двете премеждия.
Лиз го погледна за момент все едно я беше ударил. Всеки миг щеше да се разплаче. После лицето й стана безизразно. Тя стисна в юмрука си ключодържателя и го сложи в джоба на роклята си. Боби знаеше, че никога повече няма да го види, и нямаше нищо против. Не искаше да го вижда.
— Боби, върви в стаята си — заповяда тя.
— Не.
— Боби, върви в стаята си!
— Не! Няма!
Застанала до куфарите на Лиз Гарфийлд, облечена в блузата на Лиз Гарфийлд, Каръл заплака, уплашена от виковете в стаята.
— Върви в стаята си, Боби — спокойно рече Тед. — Радвам се, че те срещнах и че ми беше приятел.
— Че ми беше приятел — повтори майката на Боби престорено и ядосано, но Боби не я разбра и дори не я чу.
— Ще се оправиш ли? Знаеш какво имам предвид.
— Да. — Тед се засмя, целуна дланта на ръката си и изпрати една целувка към момчето. Боби я хвана и я стисна здраво в юмрука си. — Ще се оправя.
Боби бавно тръгна към стаята си с наведена глава. Вече беше пред вратата, когато си помисли: „Не мога да го направя. Не мога да го оставя да си тръгне по този начин.“
Той се затича обратно към Тед, прегърна го и започна да го целува — по челото, по бузите, по брадата, по устните, по тънките клепачи на очите му.
— Тед, обичам те!
Тед се предаде и също го прегърна. Боби усещаше миризмата на одеколон и на цигари. Това бяха уханията, които щеше да помни още дълго време, както нямаше да забрави и големите му ръце, които сега го прегръщаха.
— Боби, аз също те обичам! — рече той.
— О, за Бога! — изкрещя Лиз. Синът й се завъртя към нея и това, което видя, беше как Дон Бидърман я бута към един ъгъл. Някъде беше включено радиото и се чуваше оркестърът на Бени Гудман. Господин Бидърман протягаше ръцете си напред така все едно искаше да я прегърне. Питаше я дали иска още, дали така й харесва и дали иска да получи още малко. Боби почти преживяваше неописуемия й страх.
— Ти наистина не си знаела, нали? — каза й. — Досещала си се, но не за всичко, което те са искали. Те са си мислели, че знаеш, но ти не си знаела, нали?
— Върви веднага в стаята си или ще се обадя в полицията — рече майка му. — Не се шегувам, Боби- О.
— Знам, че не се шегуваш — отвърна той. После отиде в стаята си и затвори вратата. Отначало му се струваше, че е добре, но после си помисли, че ще повърне или ще припадне, или и двете едновременно. Приближи се до леглото си с разтреперани крака. Искаше само да поседне, но легна по гръб напряко на леглото. Опита се да повдигне краката си, но те не му се подчиниха. Изведнъж пред очите му се появи Съли-Джон, който се засилва по дървената платформа и се гмурка във водата. Искаше му се Да е със Съли. Да е някъде другаде, само не тук. Където и да е, но не и тук.
Когато се събуди, в стаята беше тъмно, а на пода нямаше сенки на дърветата отвън. Беше спал или припаднал за три-четири часа. Беше потен, а краката му бяха изтръпнали.
Опита се да вдигне краката си и стотиците иглички, които се забиха в кожата му, го накараха да изкрещи. Свлече се на пода и игличките се качиха нагоре по бедрата към кръста му. Седна на пода с крака допрени до гърдите. Докато седеше там, облегнат на леглото, и гледаше плаката на Клейтън Мур, облечен като Самотния Рейнджър, започна да си спомня. Изваденото рамо на Каръл, майка му, пребита и полудяла, хванала ключодържателя. И Тед…
Тед вече беше на път и така може би беше по-добре, но много болеше.
Той се изправи и обиколи два пъти стаята. Втория път спря и погледна през прозореца. На улицата Дина и Даян Сигсби скачаха на въже. Други деца нямаше. Може би се бяха прибрали за вечеря. Една кола мина по улицата с включени фарове. Бавно падаше нощта.
Направи още една обиколка на стаята, като се опитваше да раздвижи ставите си. Чувстваше се като затворник, който се разхожда в килията си. Вратата му не се заключваше — само вратата на стаята на майка му се заключваше — но той се чувстваше като затворник. Страхуваше се в какво състояние ще я намери или дали въобще ще я намери. Ами ако вече й беше писнало да се занимава с Боби-О, с лъжеца Боби-О, със сина на баща си. Дори и да си седеше там нормална… ако въобще можеше да бъде нормална. Зад лицата на хората понякога се криеха ужасни неща. Сега вече той го знаеше.
Когато се запъти към затворената врата на стаята, изведнъж се спря. Там имаше лист хартия. Наведе се и го вдигна. Беше достатъчно светло, за да може да го прочете.
Скъпи Боби,
Когато четеш тези редове, аз ще съм заминал… но ще те взема със себе си в мислите си. Моля те, обичай майка си и помни, че и тя те обича. Този следобед тя беше наранена, засрамена и уплашена, а когато се сблъскваме с хора в това състояние, ги виждаме в най-лошата им светлина. Оставил съм нещо за теб в стаята си. Няма да забравя обещанието си.
Той беше обещал да му изпраща картички.
Почувствал се по-добре, Боби прибра бележката, която Тед беше пъхнал под вратата му, и излезе.
В гостната нямаше никого, но беше подредена. Изглеждаше напълно нормална, само часовникът до телевизора липсваше.
Боби чу, че майка му хърка в спалнята си. И друг път я беше чувал да хърка, но сега хъркането й бе като на пияница или на старец от архивен филм. „Това е, защото са я наранили“ — помисли си и после се сети за
(„Как си, шампионе, как я караш…“)
господин Бидърман и за другите двама мръсници, които се побутваха с лакти и се подхилкваха, докато тя се качваше в колата. „Убийте свинята, прережете й гърлото“ — помисли си той, макар че не искаше да се сеща за това.
Мина на пръсти през гостната към коридора, отвори външната врата и излезе навън. Внимателно изкачи стъпалата към втория етаж, като се движеше от страната на парапета (беше прочел в една от книгите за момчетата Харди, че ако ходиш от тази страна, стълбите няма да скърцат), а стъпалата към третия взе на един дъх.
Вратата на стаята на Тед беше отворена. Помещението беше почти празно. Вещите му — снимка на мъж, който лови риба по залез слънце, картина на Мария Магдалена и Исус и календар — ги нямаше. Пепелникът на масата беше празен, но до него стоеше една от хартиените пазарски чанти на Тед. Вътре имаше четири книги: „Животинската ферма“, „Нощта на ловеца“, „Островът на съкровищата“ и „За мишките и хората“. Отстрани на чантата беше написано с познатия на Боби неравен, но четлив почерк: Първо прочети Стайнбек. „Хората като нас“ казва Джордж, когато Лени го моли да му разкаже любимата му история. Кои са хората като нас? Какви са били за Стайнбек? Какви са ти на теб? Задай си тези въпроси.
Боби взе книгите, но чантата остави, защото знаеше какво щеше да стане, ако майка му я намереше. Погледна в хладилника и не видя нищо освен буркан с френска горчица и пакетче сода. Затвори вратата и
