се огледа. В стаята не беше останало нищо освен…
Отиде до масата, взе пепелника, усети миризмата на цигарите „Честърфийлд“ и Тед се върна. Седеше на масата и говореше за „Повелителят на мухите“, стоеше пред огледалото, бръснеше се със стария си бръснач и слушаше през отворената врата статиите, които Боби четеше и които често не разбираше.
Тед беше оставил един последен въпрос на хартиената чанта: „Хора като нас. Кои са тези хора?“
Боби отново помириса пепелника. Задържа уханието и затворил очи, се опита да го намести сред спомените си за Тед, а навън в тъмното продължаваше непрестанният лай на Баузър.
Остави пепелника. „Ще започна да пуша «Честърфийлд» — реши. — Ще ги пуша до края на живота си.“
Върна се долу, като държеше книгите под мишница и вървеше от вътрешната страна на стълбите, докато слизаше от втория етаж във фоайето. Промъкна се в апартамента, мина на пръсти през гостната (майка му продължаваше силно да хърка) и влезе в стаята си. Ако майка му ги намереше, той щеше да каже, че ги е взел от господин Бъртън. Това беше лъжа, но ако кажеше истината, тя щеше да му ги вземе. Освен това лъжите вече не му изглеждаха чак толкова лоши. Лъжата дори можеше да стане необходимост. Понякога дори можеше да се превърне в удоволствие.
А сега какво? Къркоренето на червата му му помогна да реши. Щеше да изяде няколко сандвича с фъстъчено масло.
Тръгна към кухнята. Мина на пръсти покрай притворената врата на стаята на майка си, без да се сеща за нея, но после се спря. Тя се въртеше в леглото. Хъркаше по-тихо и вече говореше насън. Говореше тихо или по-скоро стенеше и Боби не разбираше какво казва, но същевременно знаеше, че не трябва да се опитва. Чуваше я съвсем ясно. И виждаше разни неща. Мислите й? Сънищата й? Каквото и да беше, беше ужасно.
Той успя да направи още три стъпки към кухнята, когато видя нещо ужасно, което направо спря дъха му: „ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ БРОТИГАН? Той е стар ПОМИЯР, но ние го обичаме!“
— Не — прошепна. — О, мамо, не!
Не искаше да влиза в стаята й, но краката му сами тръгнаха натам. Той ги остави да го водят като техен пленник. Видя как ръката му се протегна и отвори вратата на спалнята й.
Леглото й беше оправено, но тя лежеше върху завивките с роклята, с която се беше върнала от Провидънс. Единият й крак беше свит в коляното и почти се опираше в гърдите й. Можеше да види чорапите и бельото й и си спомни момичето от календара в „Ъгловият джоб“, което слизаше от колата и полата му се беше вдигнала. Само че момичето нямаше синини над чорапите си.
Там, където не беше насинено, лицето на Лиз беше почервеняло. Страните й бяха мокри от сълзи и изцапани от размазания грим. Една от дъските по пода изскърца под крака на Боби. Майка му извика, а той замръзна на място, сигурен, че всеки миг ще отвори очи.
Вместо това тя се завъртя към стената с гръб от него. Тук, в стаята й, мислите и образите не бяха по- силни, а бяха все още размазани и неясни като потта, която се стичаше по лицето на болен. Всичко това беше съпроводено от музиката на оркестъра на Бени Гудман и вкуса на кръв.
„Виждали ли сте Бротиган — помисли си Боби. — Той е стар помияр, но ние го обичаме. Виждали ли сте Бротиган…“
Преди да си легне, тя беше пуснала щорите и в стаята беше съвсем тъмно. Той се приближи още и се спря до тоалетката й, където тя обикновено сядаше да се гримира. Там беше чантата й. Боби си спомни как Тед го беше прегърнал — от тази прегръдка се нуждаеше и сега. Спомни си за Тед, който го галеше по гърба и постави ръце на главата му. „Когато те докосвам, сякаш минавам през някакъв прозорец“ — му беше казал в таксито, докато отиваха в Бриджпорт. И сега, застанал срещу огледалото, Боби погледна през същия този прозорец в мислите на майка си.
Видя я как се прибира към къщи с влака, като непрестанно гледа през прозореца, за да не виждат лицето й. Видя я как разглежда зеления ключодържател в банята, докато Каръл облича блузата й. Видя я как изпраща Каръл до вкъщи и как й задава въпроси през целия път, които летяха като куршуми от картечница. Видя я, накуцвайки, да отива към парка „Комънуелт“ и долови мислите й: „Ако можех да извлека някакви облаги от целия този кошмар, каквото и да е, нещо…“
После я видя как става и отива до магазина на Спайсър, за да си купи хапче за главоболието и безалкохолно, за да го глътне. След това тръгва към къщи. И тогава, преди да излезе от парка, Боби видя как тя се спря и се загледа в нещо, закачено на едно дърво. На идване може би не беше забелязала няколко от тези неща, но тук нямаше начин да ги пропусне.
Още веднъж Боби се почувства като пътник в своето тяло. Видя как ръката му се изпъна и с два пръста (единият беше този, който след някоя и друга година щеше да има никотиново петно) хвана това, което беше в чантата й. После издърпа обявата и прочете първите два реда от нея на светлината, идваща от коридора:
Сведе поглед към думите, които без съмнение бяха привлекли вниманието на майка му:
Ето това бяха облагите, на които се надяваше тя, които искаше, ГОЛЯМАТА НАГРАДА.
Беше ли се подвоумила? Мисълта: „Чакай малко, моето момче обича онова старо копеле!“ Беше ли минала през главата й?
Не.
Не можеш да се двоумиш, защото животът е пълен с Дон Бидермановци и освен това не е справедлив.
Боби излезе на пръсти от стаята, като държеше обявата. Отдалечаваше се от майка си и отново замръзна на място, когато под краката му изскърца дъска. Зад него стоновете на Лиз се бяха превърнали отново в монотонно хъркане. Боби се върна в гостната и затвори вратата, като задържа бравата, за да не изщрака. Побърза към телефона и сега вече чувстваше, че е далеч от нея, но сърцето му биеше лудо. Вече изобщо не беше гладен.
Вдигна слушалката, огледа се, за да се увери, че вратата на майка му е все още затворена, и след това набра номера, без да поглежда в обявата. Номерът се беше запечатал в главата му: ХЮситоник 5– 8337.
Никой не му се обади. Това не го изненада, защото Централа ХЮситоник в Харуич нямаше. И ако чувстваше студ (с изключение на топките му и ходилата му, които горяха), това беше, защото тъгуваше за Тед. Това беше всичко. Само…
Когато се готвеше да затвори, се чу изпукване и някой вдигна слушалката.
— Да? — каза един глас.
„Това е Бидърман! — помисли си Боби уплашено. — Боже, това е Бидърман!“
— Да? — повтори човекът. Не, не беше Бидърман. Гласът на човека беше твърде нисък и дебел, за да е той. Но беше глас на мръсник. В това нямаше съмнение и докато температурата на тялото му продължаваше да пада, Боби вече знаеше, че мъжът от другата страна имаше жълто палто в гардероба си.
Изведнъж очите му се затоплиха и започнаха да го сърбят. Той имаше намерение да попита дали това е семейство Сагамор и ако му бяха отговорили, че е, щеше да им каже да оставят Тед на мира. Щеше да им каже, че той, Боби Гарфийлд, ще направи каквото поискат, ако оставят приятеля му на мира. Но сега, когато беше настъпил моментът, не беше в състояние да говори. До този миг той не вярваше в отрепките.
