„Стига вече. Отрепките не съществуват. Те са толкова истински, колкото Флаш Гордън и Дейл Ардън. Нещата, за които ме кара да се оглеждам, са… просто разни странни неща. Не забравяй това, Боби-О. Това са просто обичайни нормални неща.“

Когато почистиха кухнята, седнаха да гледат филма „Бронко“ с Тай Хардин. Този уестърн не беше от най-добрите (като „Шайенът“ или „Маверик“ например), но си струваше да се види. Някъде по средата на филма Боби се изпърдя. Бобът на Тед беше започнал да си върши работата. Той погледна настрана, за да се увери, че Тед не е покрил носа си с ръка и не е направил физиономия. Старият човек не откъсваше очи от телевизора. Изглеждаше напълно погълнат от филма.

По време на рекламите (някаква актриса продаваше хладилници) Тед попита Боби, дали иска чаша безалкохолна бира.

— Мисля, че ще имам нужда от едно от онези хапчета за киселини, които видях в банята ви, Боби. Май попрекалих с яденето.

Когато се изправяше, Тед пусна една дълга пръдня, която прозвуча като звук от тромбон. Боби сложи ръка на устата си и се разкикоти. Тед го погледна, усмихна се и излезе от стаята. Кикотенето на Боби доведе до още пръдни и когато след минута Тед се върна в стаята, от смях по страните на момчето се стичаха сълзи.

— Това ще ни оправи — каза Тед и когато се наведе, се чу нисък продължителен звук. — А, от задника ми току-що излетя цяло ято гъски — добави той многозначително, а Боби се засмя толкова силно, че се свлече от стола.

— Ще се оправя — рече Тед. — Но има още нещо, което ни трябва.

Той остави външната врата на апартамента отворена и Боби го чу да се качва по стълбите към горния етаж. Когато Тед беше вече на третия етаж, момчето се поуспокои и седна на стола. През живота си не се беше смял така. После отпи от безалкохолната бира и отново пръдна.

— Едно ято гъски… гъски излетя… — заговори той, но не успя да довърши, защото отново се превиваше от смях.

Стълбите скърцаха под краката на Тед, докато слизаше. Когато отново влезе в стаята, носеше вентилатора, чийто кабел беше грижливо увит около основата му.

— Майка ти се оказа права за това — рече той. Когато се наведе, за да го включи, още няколко гъски излетяха от задника му.

— Тя обикновено е права — обади се Боби и тези думи разсмяха и двамата. Седяха в гостната край вентилатора, който раздвижваше постепенно натежаващия въздух. Боби си мислеше, че ако не спре да се смее, главата му ще падне от раменете.

Когато „Бронко“ свърши (Боби беше загубил представа за какво се разказва), той помогна на Тед да разпънат дивана. Леглото не беше чак толкова голямо, но Лиз беше оставила чаршафи и одеяла и Тед го увери, че всичко е наред. Боби си изми зъбите, а след това погледна през отворената врата на стаята си към Тед, който седеше на ръба на леглото-диван и гледаше новините.

— Лека нощ, Тед — каза му.

Възрастният мъж го погледна и за момент Боби си помисли, че ще стане, ще го прегърне и може би ще го целуне за лека нощ. Вместо това той пусна един залп.

— Наспи се добре, Боби.

— Благодаря.

Боби влезе в стаята си, загаси лампата и си легна. Както си лежеше, си спомни онази сутрин, в която Тед беше поставил ръце на раменете му и после го беше прегърнал. Тогава лицата им бяха толкова близо, както когато той беше целунал Каръл на виенското колело. Беше се случило през същия ден, в който се беше скарал с майка си. Денят, в който беше узнал за скритите банкноти в каталога. В същия ден той беше спечелил и деветдесетте цента от господин Макуоун. „Иди си купи едно мартини“ — беше казал той.

Дали това се беше случило заради Тед? Дали онази тръпка се беше появила заради него?

— Да — прошепна Боби в тъмното. — Да, мисля, че е заради него.

Какво щеше да стане, ако го докоснеше отново по същия начин?

Боби все още разсъждаваше над това, когато започна да се унася и скоро заспа.

Сънува, че някакви хора преследват майка му в джунглата — Джак и Прасчо, малчуганите, заедно с Дон Бидърман, Къшман и Дийн. Майка му си беше облякла новата рокля с тънките презрамки, като на няколко места тя се беше скъсала. Чорапите й бяха на дупки. Приличаха на обелена кожа, която висеше от краката й. Очите й бяха широко отворени и изпълнени с неописуем ужас. Момчетата, които я преследваха, бяха голи. Бидерман и другите двама носеха официалните си костюми. По лицата на всички имаше нарисувани червени и бели ивици. Носеха заострени в двата края пръчки и крещяха: „Убийте прасето, прережете му гърлото! Убийте прасето, изпийте му кръвта! Убийте прасето, изкормете го!“

Събуди се заедно с първите слънчеви лъчи, стана и отиде до тоалетната разтреперан. Докато се върне в леглото, вече не си спомняше съвсем точно какво е сънувал. Поспа още два часа и се събуди от приятната миризма на пържени яйца и шунка. През прозореца на детската му стая влизаха летните слънчеви лъчи, а Тед приготвяше закуската.

„Селото на прокълнатите“ беше последният и най-хубав филм в детството на Боби Гарфийлд. Беше също така и първият най-хубав филм от всички останали, които той изгледа през живота си след това — тогава той беше лош и винаги объркан, един Боби Гарфийлд, който самият той не познаваше. Ченгето, което го беше арестувало, докато разбиваше витрината на магазина, беше с руса коса (тогава той и майка му вече се бяха преместили в северните предградия на Бостън) и му напомняше за онези деца с руси коси от „Селото на прокълнатите“. Може би това ченге беше едно от тези деца, но вече станало зрял мъж.

Прожектираха филма в кино „Критерион“, което беше като един от приказните замъци, за които Боби си мислеше предишната вечер. Филмът беше черно-бял, но контрастът беше убийствен и екранът беше огромен, а не като телевизора в апартамента им. Звукът също беше страхотен.

Боби беше възхитен от историята и още след първите пет минути знаеше, че това е истинска история, както тази в „Повелителят на мухите“. Хората изглеждаха напълно реални, което правеше фантастичните моменти още по-страшни. Боби предположи, че Съли-Джон щеше да каже, че филмът е отегчителен с изключение на края. Той обичаше да гледа как грамадни скорпиони разрушават Мексико Сити или как чудовища нападат Токио. Освен това неговият интерес към това, което той наричаше „особеностите на съществата“, нямаше да е задоволен. Съли обаче не беше тук и откакто беше заминал, за пръв път Боби не съжаляваше.

Те бяха пристигнали за прожекцията от един часа и салонът беше почти празен. Тед (облечен със своя шлифер и прибрал тъмните очила в джоба на ризата си) купи голям плик с пуканки, пакетче бонбони и кола