На обявата нямаше снимка на Фил.

Боби дълго време стоя и гледа обявата. Искаше му се да изтича и да каже на Тед не само за това съобщение, но и за звездата и луната на тротоара. Същевременно си мислеше, че в парка разлепяха какви ли не обяви и че ако кажеше, Тед щеше съвсем да се побърка. Видя, че на едно друго дърво имаше афиш за предстоящ концерт на градския площад. Тези мисли се търкаха като пръчки и Боби усещаше как скоро в главата му ще лумне огън.

„Няма да мисля за това“ — каза си. И когато един глас — глас, който много приличаше на гласовете на възрастните — заговори, че му плащат именно за това, Боби просто му нареди да замълчи. И гласът го направи.

Щом се прибра вкъщи, майка му седеше на верандата и шиеше ръкава на една от домашните си рокли. Тя вдигна глава и Боби забеляза, че очите й са зачервени, а в ръката си държи кърпичка.

— Мамо…

„Какво се е случило?“ — мислеше да продължи, но не беше разумно да го прави. Щеше да си има неприятности. Боби не й каза как е минал денят му в Сейвин Рок, но познаваше добре майка си — начина, по който го гледаше, когато беше ядосана; начина, по който стискаше кърпичката; начина, по който си поемаше въздух и стоеше изправена, готова да започне поредната кавга.

— Какво? — попита го тя. — Да не би да си намислил нещо?

— Не — отвърна някак притеснен и засрамен. — Бях в къщата „Стърлинг“. Попълвах молбата за бейзбола и — отново съм в отбора на вълците.

Тя кимна и сякаш вече беше по-спокойна.

— Сигурна съм, че следващата година ще си в отбора на лъвовете. — Премести кутията с конци и игли от пейката и потупа мястото до себе си. — Седни до мен за минута, Боби. Трябва да ти кажа нещо.

Боби седна. Очевидно беше, че е плакала, а и гласът й беше много тъжен. Накрая обаче се оказа, че проблемът не е чак толкова голям (поне според Боби).

— Господин Бидърман — Дон — ме покана да отида с него, с господин Къшман и с господин Дийн на семинар в Провидънс. Това е добра възможност за мен.

— Какво е това семинар?

— Нещо като конференция. Хората се събират, за да научат нещо ново по определена тема и да обсъдят наученото. Този семинар е на тема „Недвижимите имоти през шейсетте“. Бях много изненадана, че Дон ме покани. Знаех, че Бил Къшман и Къртис Дийн ще заминат, защото са агенти. Но Дон да кани и мен… — Замълча, обърна се към Боби и се усмихна. Той си помисли, че усмивката й е искрена, но същевременно му се струваше неуместна. — Винаги съм искала да стана агент и сега тази възможност сякаш ми падна от небето… Това е голям шанс за мен, Боби, голям шанс за нас.

Момчето знаеше, че майка му иска да стане агент по недвижими имоти. Тя имаше книги на тази тема и всяка вечер ги четеше и често подчертаваше. Това беше голяма възможност за нея, но тогава защо беше плакала?

— Ами, радвам се — рече Боби. — Надявам се да научиш много. Кога ще заминеш?

— Следващата седмица. Четиримата заминаваме във вторник сутринта и се връщаме в четвъртък вечерта към осем часа. Всички срещи ще са в хотел „Уоруик“, където ще отседнем. Дон е направил резервации. От дванайсет години не съм отсядала в хотел. Малко съм изнервена.

„Заради това, че си изнервена ли си плакала?“ — зачуди се Боби. Може би възрастните и по-специално жените понякога реагират така.

— Искам да попиташ Си-Джей, дали ще можеш да спиш у тях във вторник и в сряда. Сигурна съм, че госпожа Съливан няма да има…

— Няма да стане — поклати глава Боби.

— Как така няма да стане? — строго го погледна Лиз. — Госпожа Съливан никога не е имала нещо против това да останеш да спиш у тях. Нали не си направил някоя глупост?

— Не, мамо. Просто Съли-Джон заминава в лагера „Уини“. — Името на лагера го накара да се засмее, но той се сдържа. Майка му продължаваше да го гледа по същия строг начин, но… нямаше ли в този поглед и паника?

— Какъв е този лагер „Уини“? Какви ги приказваш?

Боби обясни, че Съли-Джон е спечелил пътуване до лагера „Уиниуиная“, а майка му щеше да замине по същото време при родителите си в Уисконсин.

— По дяволите, такъв ми е бил късметът — каза майка му. Тя почти никога не ругаеше и това, което наричаше „мръсни думи“, според нея беше езикът на неграмотните. После сви ръката си в юмрук и удари по пейката. — По дяволите!

Тя седя няколко минути и трескаво се опитваше да измисли нещо. Бяха приятели и с Каръл, но той се съмняваше, че майка му ще помоли Анита Джърбър Боби да преспи у тях. Оставаше да се обади на някой от нейните приятели. Само че тя нямаше такива… с изключение на Дон Бидърман (и може би и другите двама, които заминаваха с тях). Имаше много познати, които поздравяваше, когато се връщаше от супермаркета или когато отиваха в петък на кино, но сред тях нямаше нито един, който да се съгласи да приюти единайсетгодишния й син за два дни (или поне Боби не знаеше да има такива сред тях).

Като хора, които се движеха по два пресичащи се пътя, Боби и майка му мислеха за едно и също нещо. Боби се беше сетил може би няколко секунди преди нея.

— Ами Тед? — попита той.

Майка му го гледаше, като не преставаше иронично да се усмихва, както го правеше, когато искаше да каже: „Трябва да се потопиш в мръсотията поне веднъж, преди да умреш!“ Двама мъже се взирали през решетките на прозореца на килията си. Единият погледнал към калта, а другият — към звездите! А нейната любима фраза беше: „Животът не е справедлив!“

— Ти да не мислиш, че не знам, че го наричаш Тед, когато оставате само двамата? — попита тя. — Може би си въобразяваш, че взимам хапчета за затъпяване, така ли, Боби-О? — каза тя и погледна към улицата. Един крайслер модел „Ню Йорк“ се движеше бавно покрай тротоара. Беше сребристосив, а страничните му лайстни бяха хромирани. Мъжът зад волана беше възрастен и носеше синьо палто. Боби си помисли, че вероятно не е от онези. Беше стар, но не и от отрепките.

— Може и да стане — каза Лиз най-сетне. Тя сякаш говореше повече на себе си, отколкото на сина си. — Хайде да се качим и да поговорим с Бротиган още сега.

Докато вървеше след нея по стълбите към третия етаж, Боби се чудеше откога тя знае как точно се произнася името на Тед.

„Още от първия ден — помисли си той. — Още от първия ден.“