държат вратите отворени и ако някой от тях има нужда от нещо, просто щеше да извика.
— Не мисля, че на семейство Килгален или семейство Проски ще им хареса да викаш отдолу господин Братиган в три часа посред нощ, ако имаш кошмар — рече Лиз. Семействата Килгален и Проски живееха в апартаментите на втория етаж. Лиз и Боби не се обичаха нито с едните, нито с другите.
— Няма да сънувам кошмари — отвърна той, възмутен, че се отнасяха с него като с малко дете. — Искам да кажа, защо ще го правя!
— По-тихо — каза майка му. Седяха край масата в кухнята на Тед. Двамата възрастни пушеха, а пред Боби имаше безалкохолна бира.
— Идеята ти не е съвсем добра, Боби. Все пак ти си на единайсет години и си още малък, за да бъдеш оставян сам.
Боби реши, че не му е неприятно, когато неговият приятел го нарича „малък“. Също така трябваше да се съгласи, че си беше малко страшничко да остане съвсем сам през нощта в апартамента. Той щеше да се справи, беше сигурен, но въпреки всичко си беше страшничко.
— А какво ще кажете за дивана? — каза той. — Той се разтяга и става на легло, нали? — Никога не го бяха разпъвали, но Боби си спомняше, че веднъж майка му му беше казала, че е възможно. Беше прав и предложението му реши проблема. Тя определено не искаше Боби да спи в нейното легло, както не желаеше да спи и тук, в тази гореща стая на третия етаж. Обаче тя толкова трескаво се опитваше да намери някакво решение, че беше пропуснала очевидното.
Така решиха, че Тед ще прекара нощта във вторник и сряда на дивана в гостната на семейство Гарфийлд; Боби се вълнуваше от предстоящите дни: щеше да остане сам два дни, дори три, ако броеше и четвъртъка, а и през нощта щеше да има някой при него, и то не някоя бавачка, а неговият възрастен приятел. Нямаше да му е толкова забавно, колкото на Съли-Джон в лагера „Уини“, но все пак щеше да е добре. „Лагерът на Броуд Стрийт“ помисли си Боби.
— Ще си изкараме чудесно — рече Тед. — Ще ти направя от любимия си пържен боб. — Той се пресегна и разроши късо подстриганата коса на Боби.
— Ако ще правите пържен боб, най-добре ще е да вземете със себе си и това — каза майка му и посочи с цигарата си вентилатора на Тед.
Тед и Боби се засмяха, а на лицето на Лиз се появи нейната цинична усмивка. После тя допуши цигарата си и я загаси в пепелника на Тед.
Докато слизаха по стълбите, Боби си спомни за обявата в парка — онази за изчезналото кученце, което щяло да донесе топка, ако му кажат: „Побързай, Фил“. Щеше да каже на Тед за обявата. Но ако го направеше и Тед си заминеше, кой щеше да остане с него следващата седмица. Какво щеше да стане с „Лагера на Броуд Стрийт“? Нямаше да ядат любимия пържен боб на Тед и нямаше да разговарят до късно.
Боби си обеща, че ще разкаже на Тед всичко следващия петък, след като майка му се прибереше от конференцията или семинара, както му беше там името. Щеше да направи пълен доклад, а Тед щеше да направи каквото необходимо. Може би въпреки всичко щеше да остане ще малко тук.
Щом взе това решение, умът на Боби сякаш се прочисти и когато видя една закачена бележка на таблото в бакалията — която предлагаше съдомиялна машина — не се подвоуми нито за миг как да постъпи.
Следващата седмица обаче се превърна в една от най-трудните за Боби. Той видя още две обяви за изгубени животни. Едната беше в центъра на града, а другата край киното (вече не беше достатъчно да обикаля само в квартала, а трябваше да ходи много по-надалеч). Тед започна все по-често да изпада в неговите състояния. Когато беше в транс, понякога говореше и не винаги на английски. Освен това в думите му не винаги имаше смисъл. През по-голямата част от времето Боби си мислеше, че Тед е един от най- умните, нормални и спретнати хора, които познава, но когато изпадаше в транс, беше много страшно. Поне майка му не знаеше за това. Тя едва ли щеше да се зарадва, ако разбереше, че старият човек изпада в транс и говори несвързани неща на английски или на някакъв непознат език.
След един от тези моменти, когато Тед за повече от минута се взира в пространството, без да отговаря на въпросите му, Боби си помисли, че старият човек вероятно не е тук, а е на някакво друго място. Спомни си за паралелните светове в „Пръстен около слънцето“ и за това как хората напускаха земята и откриваха, че могат да се движат по спиралите до всяка точка в пространството.
Когато веднъж бе изпаднал в транс, Тед продължи да държи цигарата между пръстите си. Пепелта ставаше все по-дълга и накрая падна на масата. Въгленчето се приближи към пръстите му и когато вече беше прекалено близо, Боби се пресегна и издърпа цигарата, за да я загаси в препълнения пепелник. Точно в този момент Тед дойде на себе си.
— Пушиш ли? — попита го намръщено той. — Твърде млад си, за да пушиш, Боби.
— Аз само издърпах цигарата от пръстите ти. Помислих си, че… — смути се той.
Тед погледна към пръстите на дясната си ръка, които бяха пожълтели от никотина. После невесело се засмя.
— Помислил си, че ще се изгоря, нали? — Боби кимна.
— Какво си мислиш, когато изпадаш в такова състояние? Къде отиваш?
— Трудно е да ти обясня — отговори Тед и после го помоли да му прочете хороскопа.
Мисълта за транса, в който изпадаше Тед, беше доста потискаща, а нещата, за които трябваше да се оглежда, бяха още по-неприятни. Като резултат от това Боби, който беше прекрасен бейзболист, направи четири грешки в мача на вълците в къщата „Стърлинг“. След това загуби няколко пъти подред, когато играеха със Съли-Джон на морски шах в петък.
— Какво ти става? — попита го Съли. — За трети път изброяваш квадратчета, които вече си казвал преди това. Освен това трябва да ти изкрещя в ухото, преди да ми отговориш. Какво ти става?
— Нищо.
Каръл също го питаше дали е добре. Госпожа Джърбър се обезпокои, дали няма някакви проблеми, а Ивон Ловинг искаше да знае дали не е изпаднал в депресия и след това едва се беше сдържала да не се разсмее с глас.
Единственият човек, който не забеляза странното държание на Боби, беше майка му. Лиз Гарфийлд беше напълно обсебена от предстоящото пътуване до Провидънс. Вечер говореше по телефона с господин Бидърман или с някой от другите двама (единият се казваше Къшман, а името на другия Боби беше забравил). После изваждаше дрехи от гардероба си и ги слагаше на леглото в стаята си, докато го покриваше цялото, след това им се мръщеше и ги прибираше обратно. Беше си запазила час във фризьорския салон, за да си оправи прическата и маникюра. Боби не беше сигурен какво е това маникюр и трябваше да попита Тед.
Тя се вълнуваше от приготовленията, но същевременно беше и някак умислена. Чувстваше се като войник, който се впуска в битка, или като парашутист, който скоро ще скочи от самолета, за да се приземи в тила на противника. Един от вечерните й телефонни разговори се беше превърнал в тих спор. Боби си беше помисли, че говори с господин Бидърман, но не беше сигурен. В събота момчето влезе в спалнята на майка си и я завари да стои пред две нови рокли. Едната имаше тънки презрамки, а другата беше без презрамки. Кутиите, в които бяха опаковани, бяха захвърлени на пода. Майка му гледаше роклите със съвсем непознат за Боби израз: с широко отворени очи и сбърчено чело, а по бледите й страни имаше следи от руж. Пепелникът на тоалетката й беше препълнен. Големите й очи се местеха от едната на другата рокля.
— Мамо — каза Боби и тя подскочи. После се завъртя към него и направи гримаса.
— Господи, Боби — почти извика тя. — Не знаеш ли да чукаш?
— Съжалявам, мамо — отвърна той и заотстъпва към вратата. Досега майка му никога не беше казвала, че трябва да чука, преди да влезе. — Мамо, добре ли си?
— Добре съм! — Тя извади цигара, запали я и започна нервно да вдишва дима. Издишваше със същата сила, с която вдишваше, и Боби очакваше скоро да започне да излиза дим и от ушите й. — Ще съм щастлива, ако успея да открия една рокля за коктейли, в която да не изглеждам като Елза Кравата. Знаеш ли, че преди да се омъжа за баща ти, носех шеста мярка! Погледни ме сега! Елза Кравата! Направо приличам на проклетия Моби Дик!
— Мамо, ти не си дебела. Всъщност напоследък изглеждаш…
