Боби.
— Не прави нищо, което аз не бих направил, шампионе — рече той.
— Но ако направиш нещо такова, наречи го с моето име — провикна се Къшман от задната седалка. Боби не разбра точно какво трябваше да означава това, но очевидно беше смешно, защото Дийн се засмя, а Бидърман се обърна с една от онези усмивки, които разбираха само мъжете.
— Бъди добро момче, Боби — каза майка му. — Ще се прибера в четвъртък не по-късно от десет вечерта. Всичко е наред, нали?
„Не е наред. Не заминавай с тях, мамо. Не заминавай с господин Бидърман и другите двама, които постоянно се хилят зад гърба ти. Онези двамата мръсници. Моля те, не заминавай!“
— Разбира се, че всичко е наред — каза господин Бидърман. — Той е шампион. Нали така, шампионе?
— Боби — извика майка му, без да поглежда мъжа. — Наред ли е всичко?
— Да — отговори той. — Аз съм шампион.
Господин Бидърман избухна в буен смях и после включи на първа. „Убийте прасето, прережете му гърлото“ — мислеше си Боби.
— Провидънс, ние идваме! — изкрещя Бидърман, а колата бавно се отдели от бордюра и се насочи към Ашър Авеню. Боби остана на тротоара и продължи да маха, докато колата бавно подмина къщите на Каръл и Съли-Джон. Чувстваше се така, все едно в сърцето му бяха забили остра пръчка. Не знаеше дали това беше някакво предупреждение — тръпка — но не искаше да го усеща отново.
Усети ръка върху рамото си. Обърна се и видя зад себе си Тед. Беше облечен в домашния си халат, все още беше по пантофи и пушеше цигара. Косата около ушите му някак смешно стърчеше.
— Значи това беше шефът, а? — каза той. — Господин… Бидърмайер, нали?
— Бидърман.
— Харесваш ли го, Боби?
— Вярвам му толкова, колкото мога да свиря на пиано — отвърна момчето.
VI. ЕДИН СТАР МРЪСНИК. ПЪРЖЕНИЯТ БОБ НА ТЕД. ЛОШИЯТ СЪН. СЕЛОТО НА ПРОКЪЛНАТИТЕ. ТАМ ДОЛУ
Един час след като беше изпратил майка си, Боби отиде на игрище „Б“ зад къщата „Стърлинг“. Всички истински игри бяха следобед. На игрище „А“ южно от игрище „Б“, на което беше той, играеха малките деца или по-точно се опитваха да играят, а на север беше игрище „В“ за по-големите момчета, които владееха играта.
Малко след като градският часовник удари дванайсет на обяд и децата тръгнаха да търсят нещо за хапване, Бил Праг се обърна към Боби и приятелите му.
— Кой е онзи странен човек там?
Той сочеше към една сенчеста пейка и въпреки че Тед беше облечен с дълъг шлифер с шапка и тъмни очила, Боби веднага го позна. После си помисли, че ако Си-Джей беше тук, а не беше заминал за лагера „Уини“, също щеше да го познае. Тед беше дошъл да гледа как приятелят му от долния етаж играе бейзбол и въпреки че само тренираха, Боби усещаше нарастващо вълнение. За двете години, откакто играеше, майка му беше идвала да го гледа само веднъж — миналия август — и си беше тръгнала преди края на играта, когато Боби беше направил победния удар. „Някой все пак трябва да работи, нали, Боби-О? — му беше казала тогава тя. — Баща ти не ни остави кой знае какво, нали знаеш!“ Това, разбира се, беше вярно. Тя трябваше да работи, а Тед вече беше пенсионер. От друга страна, той трябваше да се крие от отрепките с жълти палта, а това си беше доста трудна работа. Фактът, че не съществуваха, не беше от значение. Тед вярваше, че ги има, но все пак беше дошъл дотук, за да го види как играе.
— Може би е стар мръсник, който иска да се изгаври с някое дете — каза Хари Шоу. Хари беше нисък и як и посрещаше трудностите с високо вдигната брадичка. Присъствието на Били и Хари накара Боби да се замисли за Съли-Джон, който беше в лагера „Уини“, и му стана мъчно за него. Съли не беше кой знае какво, но беше възпитан и мил и понякога Боби си мислеше, че това е най-важното.
От игрище „В“ се чу силното изпукване на бухалка. Някой беше ударил топката с пълна сила точно така, както им показваха. Ударът беше последван от дивашки възгласи на одобрение, които накараха Бил, Хари и Боби притеснено да погледнат натам.
— Това са момчетата от „Сейнт Гейб“ — каза Бил. — Мислят си, че притежават игрище „В“.
— Те са женчовци — намеси се Хари. — Мога да се справя с всеки един от тях.
— А какво ще кажеш, ако ти излязат петнайсет или двайсет насреща? — попита Бил. Хари не отговори. Наблизо беше количката, от която щяха да си купят по един хотдог. Боби напипа доларовата банкнота в джоба си. Тед му я беше извадил от плика, който беше оставила майка му. После беше оставил плика зад тостера в кухнята и беше казал на Боби, че може да си взима, когато си поиска по колкото му трябва. Момчето беше възхитено, че му имат толкова голямо доверие.
— Гледай на нещата по-оптимистично — рече Бил. — Може би момчетата от „Сейнт Гейб“ ще набият стария мръсник.
Когато стигнаха до количката за закуски, Боби си купи само един хотдог, а не два, както беше решил предварително. Беше загубил апетит. Когато се върнаха на игрище „Б“, където се бяха появили и треньорите на отбора на вълците, пейката, на която седеше Тед, вече беше празна.
— Хайде! — подкани ги треньор Теръл. — Кой иска да играе бейзбол?
Същата нощ Тед сготви любимия си пържен боб в гърне на печката в кухнята на семейство Гарфийлд. Това означаваше, че утре на Боби щяха да му останат повече пари за хотдог, а през лятото на 1960 година той можеше да закусва, обядва и вечеря само хотдог.
Докато Тед приготвяше вечерята, Боби му четеше вестника. Тед искаше да чуе за предстоящия боксов мач между Петерсън и Йохансън, който всички наричаха мача на века, но повече се интересуваше от другия мач между Албини и Хейууд в Ню Йорк. Боби си мислеше, че това е много странно, и се радваше, че приятелят му го оставя да изказва мнението си свободно.
Не можеше да си спомни да е оставал сам за вечеря без майка си, а и тя му липсваше, но въпреки всичко се чувстваше по-спокоен без нея. От седмици, а може би от месеци в апартамента сякаш се натрупваше напрежение. То се беше превърнало в нещо като шум от включена машина, с който беше свикнал, и сега, когато беше изчезнало, Боби се чувстваше странно. Тази мисъл го накара да се сети за друга от любимите фрази на майка му.
— За какво мислиш? — попита го Тед, когато се обърна към масата, за да вземе чиниите.
— За това, че промяната е толкова хубаво нещо, колкото е хубава и почивката — отвърна Боби. — Мама често го повтаря. Надявам се, че си прекарва времето добре.
— Аз също, Боби — отговори Тед. Той се наведе, отвори печката и погледна вечерята им. — Аз също се надявам.
Бобът беше страхотен. Беше от консервирания, който Боби направо обожаваше, и беше гарниран с малки наденички (не от онези, които слагаха в хотдога, а от пресните от бакалията). Всичко това беше поднесено с червеникав леко лютив сос, който караше човек да се поти. Тед изяде две порции, а Боби — три, като всеки път гасяха пожара с по една чаша студен гроздов сок.
Докато се хранеха, Тед изпадна в транс и каза, че ги усеща интуитивно. После започна да говори на някакъв непознат език, но всичко това се случи за няколко мига и не наруши спокойствието на Боби. Тези състояния бяха част от живота на Тед, както странната му походка и петната от никотин по пръстите му.
Двамата заедно изчистиха масата. Тед прибра останалия боб в хладилника и изми чиниите, а Боби ги подсушаваше и ги прибираше, защото знаеше кое къде стои.
— Ще ти бъде ли интересно, ако утре дойдеш с мен до Бриджпорт? — попита Тед, докато чистеха. — Можем да гледаме някой филм, а след това аз трябва да направя един залог.
— Да! — отвърна Боби. — Кой филм искаш да гледаме?
— Можеш ти да предложиш, а лично на мен ми се гледа „Селото на прокълнатите“. Това е един
