за Боби, а за себе си (разбира се!) взе безалкохолна бира. От време на време му подаваше пуканките или бонбоните, но момчето дори не се сещаше, че яде, и дори не му правеше впечатление какво точно яде.
Филмът започна с това как всички в английското село Мидуич заспаха (когато това се случи, един мъж, който караше трактор, беше убит; същото се случи и с една жена, която падна върху включения котлон в кухнята). Военните бяха уведомени за инцидентите и изпратиха разузнавателен самолет да огледа района. Когато прелиташе над Мидуич, пилотът заспа и самолетът се разби. Един войник, вързан с въже през кръста, направи десетина крачки към центъра на селото и след това заспа дълбок сън. Когато го изтеглиха обратно, той се събуди веднага щом прекоси „граница на съня“, която бяха начертали през пътя.
Изведнъж всички в Мидуич се събудиха и всичко изглеждаше наред, когато… след няколко седмици жените от селото откриха, че са бременни. Бременни бяха дори и момичетата на възрастта на Каръл Джърбър и децата, които родиха, бяха тези странни хлапета, нарисувани на плаката, онези с русите коси и светещите очи.
Въпреки че във филма не се споменаваше, Боби реши, че причината за случилото се е извънземен разум, както в „Нашествието на крадците на тела“. Тези деца растяха по-бързо от нормалните, бяха много умни, принуждаваха хората да правят това, което те искат… и бяха безмилостни. Когато един баща се опита да направи забележка на едно от прокълнатите деца, те се събраха и съсредоточиха мислите си срещу бащата (очите им горяха, музиката беше ужасяваща и накара Боби да настръхне), докато той насочи пистолет към главата си и се застреля (това не го показаха и Боби беше благодарен).
Героят се казваше Джордж Сандърс. Жена му беше родила едно от русите деца. Си-Джей щеше да нарече Джордж „копеленцето“ или „старчока“, но за момента Боби го харесваше повече от Рандълф Скот, Ричард Карлсън и невероятния Оди Мърфи. Джордж направо си беше суперготин по свой английски начин. По думите на Дени Ривърс старият Джордж знаеше как да постъпва в трудни моменти. Носеше тесни панталони и сресваше косата си назад. Не изглеждаше така все едно може да пребие десетина яки мъжаги, но беше единственият, който имаше нещо общо с прокълнатите деца от Мидуич. Всъщност те го бяха направили свой учител. Боби не можеше да си представи Рандълф Скот или Оди Мърфи да станат учители на някакви суперумни извънземни деца.
Накрая Джордж Сандърс беше човекът, който се отърва от тях. Децата не успяваха да проникнат в съзнанието му — поне за кратък период от време — все едно че той издигаше тухлена стена пред тайните си мисли. След като всички решиха, че децата трябва да си отидат, Сандърс постави бомба със закъснител в куфарчето си и го занесе в класната стая. Това беше единственото място, където всичките деца — Боби разбра по някакъв странен начин, че те са само един свръхестествен вариант на Джак Меридю и неговите ловци от „Повелителят на мухите“ — се събираха заедно.
Усетиха, че Сандърс крие нещо. В края на филма се виждаше как тухлената стена, зад която Сандърс криеше мислите си, се руши и тухлите започват да падат, докато прокълнатите деца се опитват да проникнат в съзнанието му. Накрая разбраха за скритата в куфарчето бомба — осем или девет шашки динамит, привързани към часовник. Искрящите им очи се разшириха, но нямаха време да направят каквото и да било. Бомбата избухна. Боби беше съкрушен, че героят умря — Рандълф Скот никога не умираше във филмите от сутрешните прожекции в киното в Харуич — но разбираше, че Сандърс е дал живота си за благото на всички останали. Тогава си помисли, че е разбрал и нещо друго: странните състояния на Тед.
Докато бяха в Мидуич, в Южен Кънектикът беше станало горещо и задушно. Обикновено след хубав филм Боби не харесваше света, в който живееше. За известно време всичко му изглеждаше като някаква шега. Хората бяха скучни, а лицата им бяха някак изродени. Мислеше си, че ако в този свят имаше фабула, всичко щеше да е по-хубаво и смислено.
— Бротиган и Гарфийлд прекараха страхотно деня си! — възкликна Тед, когато излязоха под козирката пред киното (над него се вееше знаме, на което беше написано: ВЛЕЗТЕ В ХЛАДИНАТА НА САЛОНА НИ!). — Какво ще кажеш? Хареса ли ти филмът?
— Беше страхотен — отговори Боби. — Беше направо суперготин. Благодаря ти, че ме доведе. Това всъщност е най-добрият филм, който съм гледал. Какво ще кажеш за момента, когато взриви динамита, а? Мислеше ли, че ще успее да ги измами?
— Ами… аз съм чел книгата все пак. Мислиш ли, че ще можеш да я прочетеш?
— Да! — Изведнъж Боби почувства неистовото желание да тича от Кънектикът до Харуич, да влезе в библиотеката на Ашър Авеню и да вземе „Откачалките от Мидуич“. — Той писал ли е и други фантастични книги?
— Джон Уайдъм? Да, има още няколко. И без съмнеше ще напише и още. Хубавото за писателите на научнофантастични книги е, че рядко се туткат по пет години между книгите си. Това е характерно за големите писатели, които пият уиски и имат любовници.
— И другите му книги ли са толкова интересни?
— „Денят на трифидите“ е добра, а „Пробуждането на кракена“ е още по-добра.
— Какво е кракен?
Бяха стигнали до едно кръстовище и чакаха да светне зелено за пешеходците. Тед направи физиономия и се наведе към Боби, поставил ръце на коленете си.
— Това е чудовище-е-е — отвърна той, като много сполучливо докара гласа на Борис Карлоф.
Продължиха да вървят и да разговарят за филма, за това, дали има или не живот във вселената и за тесните панталони на Сандърс (Тед каза, че този вид панталони се наричали шпицове). Изведнъж Боби забеляза, че се намират в напълно непозната за него част от Бриджпорт. Когато идваха тук с майка му, обикновено ходеха в центъра на града, където бяха големите магазини. Тук магазините бяха малки и струпани на гъсто по улицата. В нито един не се продаваха стоките, които предлагаха големите магазини: дрехи, обувки или играчки. Боби забеляза ключарски работилници, антиквариати, заложни къщи. На един знак пишеше: „Магазинът на Род за оръжие“. Друг гласеше: „Фотостудио“. Тази улица изглеждаше странна по същия начин както и централната алея в Сейвин Рок. Боби очакваше всеки момент по тротоарите да се появят и безделниците с техните импровизирани маси и картите им.
Опита се да погледне през витрината на един магазин за сувенири, но от вътрешната страна имаше бамбукови щори. Досега не беше виждал магазин, чиято витрина да е закрита с щори.
— Мислиш ли, че някой ще си купи сувенир от Бриджпорт?
— Не смятам, че вътре продават сувенири — отговори Тед. — Предполагам продават разни порнографски неща. Някои от стоките им са напълно законни.
Боби искаше да попита за тези стоки, но се сдържа. Той се спря пред една заложна къща, над чийто вход висяха три позлатени топки, и се загледа в подредените върху кадифе две дузини бръсначи. Остриетата на бръсначите бяха отворени, бяха подредени в кръг и Боби си помисли, че изглеждат някак странно и същевременно прекрасно: беше все едно да гледаш разглобени части от някаква машина. Дръжките на бръсначите бяха много по-екзотични от тази на бръснача на Тед. Една беше направена от слонова кост, друга беше рубинена, трета беше от кристал.
— Ако си купиш един от тези бръсначи, ще бъдеш по-модерен, нали? — попита Боби.
Мислеше си, че Тед ще се засмее, но той не го направи.
— Когато хората си купуват бръсначи като тези, те не ги използват за бръснене, Боби.
— Какво искаш да кажеш?
Възрастният човек не му отговори, но му купи сандвич от една гръцка закусвалня. Месото беше в домашно опечен хляб и беше залято с бял сос, който много заприлича на Боби на гнойна пъпка. Той с усилие отхапа от сандвича, защото Тед каза, че бил вкусен. Оказа се, че това е най-вкусният сандвич, който е опитвал. Имаше толкова месо, колкото и в хотдога или в хамбургерите, но вкусът беше различен и някак по-екзотичен. Освен това беше прекрасно да похапва, докато върви по тротоара заедно със своя приятел.
— Как се нарича този квартал? — попита Боби.
— Кой знае? — вдигна рамене Тед. — Преди го наричаха Гръцкия квартал. После дойдоха италианците, пуерториканците, а сега и негрите. Има един романист на име Дейвид Гуудис — от онези, които не се учат в колежите, един гений от улицата — който го нарича
