Таксито имаше огромна задна седалка. Шофьорът слушаше мача на „Янките“ по радиото и от време на време се ядосваше на коментарите на водещия.

— Файлс и сестра му са познавали баща ти, нали? — Това всъщност не беше въпрос.

— Да, особено Алана. Тя го смята за добър човек. — Боби замълча. — Но майка ми не е на същото мнение.

— Предполагам, че майка ти го познава по различен от Алана. Хората имат различни страни. Те са като диамантите, Боби. Имат много различни страни.

— Но мама казва… — Беше твърде сложно. Тя никога не казваше нищо конкретно, а просто правеше някакви намеци. Не знаеше как да обясни на Тед, че и майка му имаше различни страни и точно заради това Боби си мислеше, че понякога тя просто не знае какво приказва. И освен това, когато се замислеше, той самият не знаеше какво точно иска да знае. Баща му беше мъртъв. Майка му не беше и той трябваше да живее с нея… и трябваше да я обича. Нямаше кого другиго да обича. Не можеше да обича дори и Тед. Защото…

— Кога заминаваш? — тъжно попита Боби.

— Когато се върне майка ти. — Тед въздъхна, погледна през прозореца и после погледна ръцете си, кръстосани върху едното му коляно. Все още не поглеждаше Боби. — Вероятно в петък сутринта. Мога да си взема парите утре вечерта. Коефициентът за Албини е четири към едно, т.е. това прави две хиляди долара. Моят добър приятел Лени ще трябва да се обади в Ню Йорк, за да получи такава сума.

Те пресякоха моста над канала и вече не бяха там долу. Сега се намираха в онази част на града, която обикновено посещаваха с майка му. Мъжете носеха костюми и вратовръзки. Жените не приличаха на Алана Файлс и Боби се съмняваше, че ако някоя от тях се надвесеше над него, щеше да има дъх на ликьор. Не и в четири часа следобед.

— Знам защо не заложи на мача между Патерсън и Йохансън — рече Боби. — Не го направи, защото не знаеш кой ще победи.

— Мисля, че този път ще спечели Патерсън — отвърна Тед, — защото е готов да се срещне с Йохансън. Мога да заложа два долара на Патерсън, но петстотин? За да заложиш петстотин, трябва или да знаеш какво ще се случи, или да си луд.

— Мачът между Албини и Хейууд е уговорен, нали?

Тед кимна.

— Разбрах, когато ми прочете, че е замесен онзи Клейндайст, и предположих, че Албини трябва да спечели.

— И друг път си залагал на мачове, на които мениджър е бил господин Клейндайст.

Тед нищо не отговори, седеше и гледаше през прозореца. По радиото съобщиха, че някой е направил късо хвърляне към Уайти Форд. Форд беше хванал топката и я беше запратил към Мууз Скоурон на първа база.

— Можеше и да е Хейууд — обади се най-сетне Тед. — Малко вероятно е, но можеше да е той. Освен това… видя ли онзи старец, който си лъскаше обувките?

— Да, ти го потупа по бузите.

— Това е Артър Джирарди. Файлс го е оставил да се навърта наоколо, защото преди имаше много връзки. Така си мисли Файлс, че е имал връзки, а сега е само един старец, който идва в десет часа да си лъсне обувките и после се връща за същото в три часа следобед. Файлс смята, че вече е изкуфял и нищо не разбира. Джирарди го оставя да си мисли каквото си иска. Ако Файлс каже, че Луната е направена от зелено сирене, Джирарди ще се съгласи. Старият Джий ходи там заради климатика и все още има връзки.

— Познава се с Джими Джий.

— Познава всички.

— Господин Файлс не знае ли, че мачът е уговорен?

— Не, не знае със сигурност. Мислех си, че е научил.

— Но старият Джий е знаел. Знаел е кой ще падне в нокаут.

— Да. Имах късмет. „Ураганът“ Хейууд ще падне в осмия рунд. После следващата година, когато коефициентите са вече по-добри, Хейууд ще получи своя шанс.

— Щеше ли да заложиш, ако господин Джирарди не беше там?

— Не — отговори веднага Тед.

— Тогава какво щеше да направиш, за да получиш парите? Когато си заминеш?

При последните думи сякаш нещо прободе сърцето на Тед. Той изглеждаше съкрушен. После посегна да прегърне Боби, но се спря.

— Винаги има някой, който знае — отвърна.

Вече бяха на Ашър Авеню. Все още се намираха в Бриджпорт, но само на два километра от границата с Харуич. Тъй като знаеше какво ще се случи, Боби посегна към голямата, пожълтяла от никотина ръка на Тед.

Той отдръпна коленете заедно с ръката си към прозореца.

— По-добре недей.

Боби разбираше защо не трябва да го прави. Хората слагаха по прясно боядисаните пейки надписи „Пази се от боята“, защото, ако ги пипнеш, ще се изцапаш с боята. Можеш да я измиеш или да изчакаш да избледнее, но за момент ще остане на ръката ти.

— Къде ще отидеш?

— Не знам.

— Чувствам се ужасно — рече Боби. В очите му напираха сълзи. — Ако ти се случи нещо, аз ще съм виновен. Видях разни неща, нещата, за които ме беше предупредил да се оглеждам, но не ти казах. Не исках да си отиваш. Затова реших, че си луд — не за всичко, а само за отрепките, които смяташ, че те преследват — и не ти казах нищо. Ти ме нае на работа, а аз се провалих.

Тед отново вдигна ръка, но пак се спря. На стадиона на „Янките“ Тони Кюбак беше направил втори хоумран. Хората по трибуните направо бяха полудели.

— Аз знаех — прошепна Тед. Боби втренчено го погледна.

— Как? Какво искаш да кажеш?

— Чувствах, че се приближават. Затова все по-често започнах да изпадам в транс. Обаче също като тебе продължавах да се самозалъгвам. Поради същата причина. Да не мислиш, че искам да си замина, Боби? И то в момент, когато майка ти е объркана и нещастна? Честно казано не ми пука за нея. С нея не се харесахме от първия миг, в който се видяхме, но тя все пак ти е майка и…

— Какво й е? — попита Боби. Опитваше се да не повишава глас, но въпреки всичко хвана ръката на Тед и я разтърси. — Кажи ми! Знаеш какво й е! Сигурен съм, че знаеш! Заради господин Бидърман ли е?

Тед погледна през прозореца. Беше смръщил вежди и стиснал устни. Най-накрая въздъхна и запали цигара.

— Боби — изрече, — господин Бидърман не е добър човек. Майка ти е наясно с това, но също така знае, че понякога трябва да се спогаждаме с лошите хора. Спогаждай се с тях и няма да имаш проблеми. Така си мисли тя и го прави. През последната година е правила неща, с които не се гордее, но все пак внимава. По някакъв начин тя се старае да внимава така, както внимавам и аз и въпреки че не се харесваме, мога да кажа, че й се възхищавам.

— Какво е правила? Какво я е накарал да прави? — В гърдите на Боби сякаш имаше буца лед. — Защо господин Бидърман я покани в Провидънс?

— За конференцията по недвижими имоти.

— Това ли е всичко?

— Не знам. И тя не знаеше. Или може би е прикривала това, от което се е бояла, с това, на което се е надявала. Не мога да кажа със сигурност. Понякога знам съвсем точно. В момента, в който те видях за пръв