вървеше някаква реклама на цигари.

— Нищо — отвърна Боби.

— Предполагам, че това е от слънцето, нали? Натовареното движение, горещините… Винаги става така. Изглежда и твоят приятел не е съвсем в час, а?

— Не — рече Тед. — Докторът е на линия. — После изправи гърба си и се намръщи, когато костите му изпукаха. — Май наистина съм заспал. — Погледна през задното стъкло, но ресторантът вече не се виждаше. — Янките победиха, нали?

— Разбира се. Направо ги разбиха — отвърна шофьорът и се засмя. — Не разбирам как можете да спите, докато играят „Янките“.

Завиха по Броуд Стрийт и две минути по-късно таксито спря пред номер 149. Боби погледна къщата, като едва ли не очакваше да види, че са я пребоядисали или са построили ново крило отстрани. Чувстваше се така все едно не е бил тук поне десет години. До известна степен това си беше така — нали беше видял Каръл Джърбър като голяма?

„Ще се оженя за нея“ — реши, когато слизаше от таксито. На Колония Стрийт кучето на госпожа О’Хара не спираше да лае, сякаш искаше да отрече този живот.

Тед се наведе край вратата на шофьора с портфейл в ръка. Извади две банкноти от един долар, замисли се и добави още една.

— Задръжте рестото.

— Вие сте истински джентълмен — рече човекът.

— Не, той е симпатяга — поправи го Боби и се засмя, докато таксито потегляше.

— Хайде да влезем вътре — каза Тед. — Тук не е безопасно за мен.

Изкачиха стълбите на верандата и Боби отвори вратата със своя ключ. Не спираше да мисли за странната завеса, която се беше появила пред очите му и за сърбежа. Завесата беше по-страшна, защото имаше чувството, че ослепява.

— Те видяха ли ни, Тед? Усетиха ли ни или каквото там правят?

— Знаеш, че ни усетиха… но не допускаха, че сме толкова наблизо. — Когато влязоха в апартамента на семейство Гарфийлд, Тед свали тъмните си очила и ги прибра в джоба на ризата си. — Ти се прикри много добре. Тук е направо като в пещ!

— Защо мислиш, че не са разбрали колко близо се намираме?

Тед застана неподвижно, докато отваряше прозореца, и погледна Боби през рамо.

— Ако знаеха, тяхната лилава кола щеше да спре зад таксито ни, когато пристигнахме тук.

— Това там не беше кола — рече Боби и започна да отваря другия прозорец, като първо дръпна завесите, които бяха топли като застоялия въздух в апартамента. — Не знам какво беше, но само приличаше на кола. И това, което усетих от тях… — Боби потрепери.

Тед премести вентилатора си и го постави на една от полиците на Лиз.

— Те се прикриват както могат, но въпреки това ние ги усещаме. Дори и хората, които не ги познават, понякога ги усещат. Малко от истинската им същност може да се види, а това, което е отдолу, е много грозно. Надявам се никога да не разбереш колко е грозно.

Боби също се надяваше.

— Откъде идват те, Тед?

— От едно тъмно място. Тед коленичи и включи вентилатора. В стаята сякаш стана малко по-хладно, но не като в „Ъгловият джоб“ или в кино „Критерион“.

Тед продължаваше да стои на колене до контакта. Изглеждаше така все едно се моли. Боби си помисли, че старият човек е изтощен до смърт. Как щеше да избяга от отрепките? Нямаше да стигне и до магазина на Спайсър, без да се спъне и да падне.

— Да — рече най-сетне той. — Те идват от друг свят. От друго място и време. Това е всичко, което мога да ти кажа. Опасно е да знаеш повече.

Но момчето трябваше да попита още нещо.

— И ти ли си от един от онези други светове? Тед го погледна сериозно.

— Идвам от Тийнек.

Боби го погледна и започна да се смее. Тед, който все още беше коленичил до вентилатора, също се засмя.

— За какво си мислеше в таксито, Боби? — попита Тед, когато най-сетне успяха да се успокоят. — Къде отиде, когато бяхме в опасност? Какво видя?

Боби се сети за двайсетгодишната Каръл с лакирани нокти на краката и за Каръл, която стоеше гола насред стаята. „Само за възрастни. Представете шофьорска книжка. Изключения не се допускат.“

— Не мога да ти отговоря — каза. — Защото… Ами, защото…

— Защото някои от нещата, които си видял, са лични. Разбирам. — Тед се изправи. Момчето пристъпи, за да му помогне, но старият човек му махна да стои настрана. — Може би искаш да излезеш да си поиграеш — каза. — По късно, например към шест часа, ще си сложа тъмните очила и ще отидем да вечеряме някъде. Можем да отидем в ресторанта на „Колонията“.

— Добре, но няма да ядем боб.

Устните на Тед се изкривиха в бледо подобие на усмивка.

— Без никакъв боб. Бобът е забранен. В десет часа ще се обадя на моя приятел Лен, за да разбера как е свършил мачът. Какво ще кажеш?

— Отрепките… ще търсят ли и мен сега?

— Ако беше така, никога нямаше да ти позволя да прекрачиш прага и да излезеш навън — отвърна Тед изненадан. — С теб всичко е наред и аз ще се погрижа нещата да останат такива. Сега върви. Поиграй на някоя от твоите любими игри. Аз трябва да свърша някои неща. Моля те само да се прибереш преди шест, за да не се притеснявам.

— Добре.

Боби отиде в стаята си и прибра в буркана за колелото още един долар, който му беше останал от пътуването им до Бриджпорт. После се огледа и видя стаята си с различни очи: каубойската му завивка на леглото, снимката на майка му, закачена на едната стена, и подписаната снимка на Клейтън Мур с маска на лицето, кънките му в ъгъла до бюрото. В този момент стаята на Тед му изглеждаше съвсем малка — не беше място, където човек ще се радва да се прибере. Той осъзна, че се привързва към оранжевата си карта за библиотеката и тогава вътре в него един глас започна да крещи против това. Крещеше: „Не, не, не!“

В парка „Комънуелт“ децата си играеха с бейзболна топка. Игрище „Б“ беше свободно, а на игрище „В“ имаше няколко момчета, които носеха оранжевите тениски на училището „Сейнт Гейб“. Каръл Джърбър седеше на една пейка встрани и ги гледаше. Когато видя Боби, тя се усмихна, но усмивката й бързо угасна.

— Боби, какво ти е?

Боби не мислеше, че му има нещо, но притеснението и го върна отново към действителността. Спомни си за отрепките и за това как се бяха разминали с тях, когато се прибираха към къщи от Бриджпорт. Спомни си за майка си, но най-вече се притесняваше за Тед. Знаеше много добре защо го беше изпратил да си играе навън и знаеше какво щеше да прави: щеше да си събере багажа в куфарите и в хартиените си пазарски пликове. Приятелят му си заминаваше.

Боби се разплака. Не искаше да се размеква пред момиче и особено пред това момиче, но не можа да се сдържи.

За момент Каръл остана скована на мястото си. Беше уплашена. После стана от пейката, приближи се и го прегърна.

— Няма нищо — каза тя. — Няма нищо, Боби. Не плачи. Всичко ще бъде наред.

Заслепен от сълзите си, Боби заплака още по-силно. После се остави да го заведе между няколко дървета, където щяха да са скрити от бейзболните игрища и от алеята в парка. Тя седна на тревата, като с