едната ръка продължаваше да го прегръща, а с другата го галеше по главата. За известно време тя нищо не казваше, а Боби не беше в състояние да говори. Хълцаше, а очите му бяха подпухнали.

Най-сетне паузите между хълцанията станаха по-големи. Той седна и избърса лицето си ужасен и засрамен: тя не беше видяла само сълзите му, но и сополите му. Вероятно цялата беше мокра от него.

На Каръл обаче не й пукаше. Докосна мокрото му ли-. Боби се отдръпна, сподави още един стон и погледна надолу. Очите му, измити от сълзите, изглеждаха напълно чисти, така че той можеше да забележи всяко стръкче ли глухарче.

— Всичко е наред — рече отново тя, но Боби все още се срамуваше да я погледне.

Останаха да седят така още няколко минути.

— Боби, ако искаш ще бъда твоята приятелка… — каза най-сетне Каръл.

— Ти си моята приятелка — отвърна той.

— Тогава ми кажи какво не е наред.

И Боби се чу как започва да разказва. За това как Тед се беше нанесъл в тяхната къща и как майка му не го беше харесала още от първия миг, когато го беше видяла. Разказа й за първите странни състояния на Тед, за отрепките, за следите, които оставяха. Когато Боби заговори за тях, Каръл се пресегна и го докосна.

— Какво? — попита той. — Не ми ли вярваш? — В гърлото му все още стоеше онази буца, която се появяваше всеки път, преди да се разплаче, но вече беше по-добре. Ако кажеше, че не му вярва, той нямаше да й се сърди. Но да сподели с някого всичко това, беше огромно облекчение. — Няма проблем, ако си мислиш така, защото наистина звучи налудничаво…

— Аз видях тези смешни нарисувани дами. Има ги из целия град — прекъсна го тя. — Ивон и Анджи също са ги виждали. Говорихме за тях. Нарисувани са със звезда и луна край тях. Понякога има и комети.

Той я погледна втренчено.

— Шегуваш ли се?

— Не. Момичетата винаги се спират, за да разгледат нарисуваните дами по тротоарите. Не знам защо е така. Затвори си устата, преди да е влязла някоя муха.

Той си затвори устата.

Каръл кимна доволно, после взе ръката му и сплете пръстите си с неговите. Боби беше изумен как си паснаха пръстите им.

— Сега ми разкажи и останалото.

Той продължи и завърши разказа си с прекрасния ден, който бяха прекарали: филма, посещението в „Ъгловият джоб“, как Алана беше познала кой е баща му, опасността, с която се бяха разминали, когато се прибираха. Той се опита да обясни как колата само приличаше на кола, но всъщност не беше. Най- правдоподобното обяснение според него беше, че колата беше някак си жива като лоша версия на щрауса, който яздеше доктор Дулитъл в онази поредица от комикси, по които се бяха побъркали във втори клас. Единственото нещо, което Боби пропусна да разкаже, беше това, което си представи, когато таксито минаваше покрай „Грилът на Уилям Пен“, и за това как го бяха засърбели очите.

Той се бореше, но не издържа и накрая разказа за пътуването на майка си до Провидънс с господин Бидърман и другите двама. Той смяташе, че заминаването й е грешка, при това голяма грешка.

— Мислиш ли, че господин Бидърман се държи добре с нея? — попита Каръл. В момента вече се връщаха обратно към пейката, където тя беше оставила въжето си за скачане. Боби го вдигна и й го подаде. После се насочиха към изхода на парка и след това към Броуд Стрийт.

— Може би — промърмори Боби. — Или поне… — И тук последва това, от което най-много се страхуваше. Едно непрестанно усещане, което нямаше име, нито форма. Сякаш беше покрита част от огромна картина. — Или поне тя така си мисли.

— Той ще й предложи ли да се омъжи за него? Ако го направи, ще ти стане втори баща.

— Господи! — Изобщо не си бе помислял, че Дон Бидърман може да му стане баща, и тази перспектива направо го ужаси. Надяваше се Каръл да не е предизвикала съдбата с тези думи.

— Ако тя го обича, ще трябва да свикнеш с тази мисъл. — Каръл говореше като жена и Боби си помисли, че точно сега няма нужда от подобни приказки. Реши, че тя е прекарала твърде много време пред телевизора, за да гледа сапунените опери заедно с майка си. Всъщност на него не му пукаше дали майка му обича господин Бидърман, макар че Бидърман беше мръсник. В момента обаче имаше по-важни неща. Алчността на майка му — нейното скъперничество — беше част от тези неща. Освен това тя отново беше пропушила и понякога нощем плачеше. Разликата между представата на майка му за Рандал Гарфийлд — човека, който не беше платил сметките, и представата на Алана за Ранди — добрият, който обичаше да слуша музика, също беше част от проблема. (Имаше ли наистина неплатени сметки? Имаше ли наистина фалшива застрахователна полица? Защо майка му щеше да лъже за такива неща?) За това той не можеше да говори с Каръл. Не беше сдържаност, по-скоро Боби не знаеше как да й каже.

Те вървяха нагоре по хълма. Боби беше хванал единия край на въжето й за скачане, а тя държеше другия. Така вървяха по тротоара един до друг. Изведнъж той се спря и посочи нещо.

— Виж!

На една от жиците над улицата висеше жълта опашка от хвърчило. Беше извита така, че да прилича на въпросителен знак.

— Да, виждам го — отвърна Каръл притеснено. Продължиха да вървят напред. — Той трябва да си замине още днес, Боби.

— Не може. Мачът е тази вечер. Ако Албини спечели, утре вечер Тед трябва да отиде и да си вземе парите от билярд клуба. Мисля, че има нужда от тези пари.

— Разбира се, че има нужда от тях — каза Каръл. — Достатъчно е да му погледнеш дрехите, за да разбереш, че е останал без пари. Това, което е заложил, вероятно са били последните му пари.

„Дрехите му. Това е нещо, което ще забележи само едно момиче“ — помисли си Боби и понечи да й го каже. Преди да го направи, някой зад тях го изпревари.

— Я вижте. Това са бебето Джърбър и бебето Малтекс. Как я карате, бебета?

Те се обърнаха. Три момчета от „Сейнт Гейб“, облечени с оранжеви тениски, се приближаваха. Кошниците на багажниците на велосипедите им бяха препълнени с бейзболни принадлежности. Едното от момчетата носеше верижка със сребърен кръст на врата си и държеше бухалката на гърба си в специално ушит калъф. „Тоя се мисли за Робин Худ“ — помисли си Боби, но все пак се страхуваше от тях. Те бяха големи момчета от средното училище и ако поискаха, щяха да го вкарат в болница. „Подли момчета в оранжеви тениски“ — помисли си той.

— Здрасти, Уили — обърна се Каръл към едното от тях, но не към онзи с бухалката на гърба. Гласът й звучеше спокойно и дори весело, но Боби усещаше страха й. — Гледах ви как играете. Много добре хващаш топката.

Този, на когото говореше, беше с грозно деформирано лице, със сресана назад рижа коса и почти мъжко тяло. Колелото под него изглеждаше направо комично малко. Боби си помисли, че той прилича на трол от някоя приказка.

— Какво ти става, бебето Джърбър? — попита той. Трите момчета се изравниха с тях. После двамата — този, когото Каръл беше нарекла Уили, и другият със сребърния кръст — вече бутаха колелата си. С нарастващо притеснение Боби установи, че са обградени. Можеше да усети мириса на пот и одеколон, които се носеха от оранжевите тениски.

— Кой си ти, бебе Малтекс? — обърна се третият към Боби. Той се наведе напред през кормилото на колелото си, за да го огледа по-добре. — Ти да не си Гарфийлд? Били Донехю още те търси заради онова нещо миналата зима. Иска да ти избие зъбите. Може би трябва аз да го направя още сега.

Боби усети някакво странно гъделичкане в стомаха си — сякаш змии бяха затворени в кошница. „Няма да плача повече — помисли си той. — Няма да плача дори и да ме пратят в болница. И ще се опитам да я защитя.“

Да я защити от толкова големи момчета? Това беше шега.

— Защо сте толкова гадни, Уили? — попита Каръл. Тя говореше само на момчето с рижата коса. — Когато си сам, не си такъв. Защо сега трябва да ставаш гаден?

Той се изчерви. Руменината на лицето му сякаш се сля с рижата му коса. Изглеждаше така все едно се е