път, разбрах, че искаш велосипед и това е много важно за теб. Знаех, че искаш да спечелиш парите през лятото. Възхитих се на дисциплината ти.

— Ти ме докосна нарочно, нали?

— Да, точно така. Първия път беше така. Исках да науча нещо повече за теб. Но приятелите не се шпионират. Истинското приятелство понякога означава лична свобода. Освен това, когато докосвам някого, все едно преминавам през… да речем, през прозорец. Втория път, когато те докоснах… Тогава наистина те докоснах за дълго, знаеш какво имам предвид. Това беше грешка, не голяма, но все пак грешка. За миг знаеше повече, отколкото бе необходимо, но вече не си спомняш, нали? Ако продължа да те докосвам така, както го правят наистина близките приятели, в един момент нещата коренно ще се променят. Тогава няма да забравиш. — Той вдигна наполовина изпушената си цигара и я погледна. — Така както би се почувствал, ако си изпушил твърде много от тези и се опитваш да си поемеш дъх.

— Сега майка ми добре ли е? — попита Боби, макар Тед да не можеше да му отговори. Дарбата на приятеля му, каквато и да беше тя, не беше толкова могъща.

— Не знам. Аз…

Изведнъж той се напрегна. Гледаше през прозореца към нещо напред по пътя. После загаси цигарата в страничния пепелник на задната врата, но го направи толкова нервно, че се разлетяха искри.

— Боже — рече той. — Боже Господи, Боби. Това са те.

Боби се протегна, за да види какво става навън, като не преставаше да си мисли за думите на Тед „… да се докосваме, както го правят наистина близките приятели“.

Пред тях пътят се разделяше на три — Ашър Авеню, Бриджпорт Авеню и пътят за Кънектикът се събираха на едно място, наречено площад „Пюритън“. Жиците на тролеите блестяха на следобедното слънце. Изнервени шофьори натискаха клаксоните и се опитваха да заобиколят катастрофиралите отпред коли. Изпотен полицай се опитваше да въведе ред в движението. Вляво от пътя се намираше прочутият ресторант „Грилът на Уилям Пин“, където казваха, че правят най-добрите пържоли в Кънектикът (господин Бидърман беше довел тук всички свои служители, след като бяха продали имението Уейвърли и майка му се беше прибрала вкъщи с рекламни брошури за ресторанта). „Толкова популярен го прави това — беше казала веднъж майка му, — че границата между двата града минава през ресторанта и барът се намира на територията на Харуич, а самият ресторант е в Бриджпорт.“

Пред тях отстрани на тротоара беше паркиран лилав автомобил. Боби никога не беше предполагал, че ще види нещо подобно. Цветът беше толкова ярък, че човек го заболяваха очите, когато поглеждаше към колата. Направо го заболяваше главата.

„Колите им ще бъдат като жълтите им палта, белите им обувки и напарфюмирания гел, с който мажат косите си: крещящ и вулгарен.“

По лилавата кола имаше хромирани стрели и други фигури. Стъклата бяха с перденца. На капака огромният символ на „Десото“ блестеше на слънцето като фалшиво бижу. Гумите бяха бели и бяха по- широки от обикновените. На багажника имаше антена, на която беше закачена заешка опашка.

— Отрепките — прошепна Боби. Не можеше да има съмнение. Колата беше десото, но същевременно не приличаше на нито една кола, която той беше виждал през живота си. По-скоро приличаше на извънземен кораб или на астероид. Като приближиха, видя, че цветът на тапицерията вътре беше петролнозелено, който контрастираше с лилавата боя на колата. Воланът беше увит с бяла кожа. — Господи, това са те!

— Не трябва да мислиш за тях. Прочисти съзнанието — си и мисли за неща, които са много далечни — рече Тед. Той сграбчи Боби за раменете (шофьорът напълно беше погълнат от бейзболния мач и не беше забелязал какво става отзад, което беше добре) и силно го разтърси. — Съзнанието ти трябва да е далеч, разбираш ли?

Той разбираше. Джордж Сандърс беше построил тухлена стена пред мислите си и така ги беше запазил от децата. Предишния път Боби беше мислил за Мори Уилс, но сега не смяташе, че бейзболът ще свърши работа. Какво обаче щеше да свърши работа?

Три-четири пресечки по-нататък от площад „Пюритън“ можеше да види навеса пред входа на кино „Ашър Емпайър“ и изведнъж чу звука, който издаваше топчето на Съли-Джон. „Ако тя е боклук — говореше той, — искам да съм боклукчията.“

Плакатът, който бяха видели тогава, сякаш отново беше пред очите на Боби: Бриджит Бардо („сексапилното френско котенце“, както я наричаха по вестниците), усмихната и покрита само с хавлиена кърпа. Малко приличаше на онази жена от календара, която слизаше от колата в „Ъгловият Джоб“ — онази, на която й се беше вдигнала полата и й се виждаха чорапите. Въпреки това Бриджит Бардо беше по- красива. Освен това беше истинска. Разбира се, беше прекалено стара за момчета като Боби Гарфийлд,

(„Аз съм толкова млад, а ти — толкова стара — сякаш от хиляди транзистори се чуваше песента на Пол Анка, — така ми казаха, скъпа…“)

но все пак беше много красива и освен това майка му обичаше да казва, че едно котенце винаги може да погледне към кралицата. Боби вече я виждаше съвсем ясно, докато се отпускаше на седалката. Погледът му беше зареян в пространството, както правеше Тед, когато изпадаше в транс. Боби виждаше русата й коса, извивките на гърдите й, покрити от хавлията, дългите й крака, лакираните нокти, отчасти закрити от надписа „Само за възрастни. Показвайте документ или шофьорска книжка.“ Той можеше да усети сапуна й — беше лек и наситен с ухание на цветя. Можеше да помирише

(Nuit en Paris)

парфюма й, а също чуваше и включеното радио в съседната стая. Бяха пуснали Брейди Кенън, който слушаха и при посещението им в Сейвин Рок: „Тя танцува до полуда, ча-ча-ча, тя подскача до небето…“

Той можеше да усети (едва доловимо един друг свят някъде по-нагоре по спиралите), че таксито е спряло точно до „Грилът на Уилям Пен“ и до паркираното отстрани лилаво десото. Боби едва ли не чуваше колата в главата си. Ако имаше глас, тя щеше да крещи: „Застреляйте ме, прекалено лилава съм! Застреляйте ме, прекалено лилава съм!“ А около нея той ги усещаше. Те бяха в ресторанта и се хранеха. Това, което си бяха поръчали двамата, бе приготвено по един и същи начин: алангле, разбира се. Отрепките в жълти палта и бели обувки бяха там. Пиеха мартини между всяка хапка от почти суровото месо и ако насочеха мислите си насам…

От банята излизаше пара. Бриджит Бардо застана на пръсти и разтвори кърпата си, която за момент заприлича на разтворени крила, преди да падне на пода. Тогава Боби видя, че това въобще не е Бриджит Бардо. Беше Каръл Джърбър. „Трябва да си много смел, за да оставиш хората да те гледат, когато си само по хавлия“ — беше казала тя, а сега беше оставила кърпата да падне на пода. Той я виждаше така, както би изглеждала след осем или десет години.

Не можеше да откъсне очи от нея. Усещаше аромата на сапуна й, на парфюма й, чуваше песента по радиото (след песента на Фреди Кенън бяха пуснали Платърс — „… приказната нощ се спускаше…“), гледаше лакираните й нокти. Сърцето му биеше лудо и сякаш ударите му отекваха на едно друго място, в един друг свят. Това бяха другите светове.

Таксито започна да се придвижва напред. Ужасната лилава кола, паркирана пред ресторанта (бяха спрели на мястото за камионите с доставките, но какво им пукаше), остана зад тях. После отново спряха, за да дадат път на тролей, който профуча през площад „Пюритън“. Колата на отрепките беше вече зад тях, но хромираните части продължаваха да ги заслепяват. И изведнъж Боби усети неистов сърбеж в очите си. Сърбежът беше последван от странни черни черти, които замъглиха зрението му. Все още гледаше към Каръл, но сега между тях имаше странна завеса.

„Те ни усетиха… или усетиха нещо. Моля ти се, Господи, изведи ни оттук! Моля те, изведи ни оттук!“

Таксиметровият шофьор видя пролука в движението напред и успя да премине. Миг по-късно вече се изкачваха по Ашър Авеню. Сърбежът в очите на Боби започна да минава. После изчезна и странната завеса и той видя, че момичето не беше Каръл, нито Бриджит Бардо, а едно от момичетата от календара в „Ъгловият джоб“, което във въображението му беше съвсем голо. Вече не се чуваше радиото. Ароматите на сапун и парфюм също бяха изчезнали. Тя беше напълно безжизнена и се беше превърнала в…

— Тя е просто една снимка, залепена на тухлената стена — рече Боби и се изправи.

— Какво казваш, хлапе? — обърна се шофьорът и изключи радиото. Мачът беше свършил и сега